Ягодови полета

Ягоди с кисело мляко

 

Представям си как излизам от апартамента, премятам нежно фишу около врата и с леки стъпки поемам из квартала, а на лакътя ми се полюшва кокетна кошница. Полите ми са широки, обувките удобни, устните червени.  Вървя, а около мен шумно и весело, слънцето блести, витрините на магазините са чисти, ухае прекрасно на препечен хляб. Някой излиза от близкото кафене и усещам мирис на кафе. Приближавам се до зарзаватчията и избирам лъскави патладжани, тъмнолилави – скърцат в ръцете ми. Следват нежнозелени тиквички, които ухаят на лятна трева, червени домати, един се претъркулва от коша, пада малко в страни от мен и се пръска. Семчиците блестят на слънцето, а продавачът ми казва мило – О, няма нищо госпожо! Не се тревожете. Получавам китка пресен магданоз и докато той тегли зеленчуците аз вадя портфейла си, питам  го как прекарва неговата дъщеря на летните курсове в Англия. Той усмихнат ми показва снимка на милото момиче на фона на Биг Бен. Довиждане господине, запазете ми от чушките за утре!

Бих го правила много добре това. Обичайно правя така: когато се прибирам от работа. Минавам покрай зеленчуковия магазин. Влизам, за да разбера какво е останало в края на деня. Има няколко места, които все пак са добре заредени, купувам картофи, лук, нещо за салата. Получавам чиста торбичка, която ще използвам неколкократно и се прибирам у дома, а там децата ме посрещат.

Само че,  нещата се случват все пак. И една събота, излизам от апартамента, нямам желание да сготвя имам баялдъ, но искам нещо специално. Нещо, което да отнема време, да иска детайл и да мирише чак на улицата, та хората, които минават, да преглъщат и да търсят с поглед прозореца, от който се носи такъв блажен аромат. Пускам и музика, нещо лятно, нещо с лимони и лед. В една такава събота стигам до малък магазин, близо до нас. Малката уличка, на която е разположен, изглежда сенчеста, тиха. Пред вратата има подредени каси с домати, краставици, зелени салати. Вътре е сумрачно, мирише на копър и малко на пръст. Посягам към картофите.

• За какво са ви?
• Кое?
• Картофите, за какво ги вземате? Щото ако ще ги варите, тия тука са по-хубави. Погледнете само:

И човекът зад щанда взема хубав объл картоф, сръчно отчопля парченце и ми показва:

• Цветът му е жълт – вижте какво хубаво жълто. Жена ми много ги харесва тия картофи. Стават чудесни като ги сготвите. Не се стричат, няма да се разкашкат – чуден картоф е това!

О, Боже! Мъжът ми се усмихваше и  изгледаше така, сякаш картофът му е раснал в шепите. Моментално купих два килограма.

След тази събота минавах вечер през неговия магазин и винаги, абсолютно винаги имаше нещо специално. Един ден, бяхме в чудесно настроение с мъжът ми – петък, късна пролет, прибирахме се. Спряхме пред зеленчуковия магазин. Докато пазарувах вътре и си говорех със съпругата на собственика – обсъждахме новата и прическа, съпругът ми ме извика:

• Ела да видиш – ягодите. Вземи малко.
• Казвам ти – няма да сбъркаш! Ягодките са чудни – вкусни, сладки – пробвай де, пробвай. Земи една, хапни да видиш на какво се вика ягода. Жената вътре се усмихваше, аз взех касетката и се чудех колко да поискам.
• Земи я цялата. Няма да сбъркаш. На мен жената ми ги слага в купа – студени, малко захар и кисело мляко отгоре – ама хубаво кисело мляко. И става приказка. Всяка вечер – с хубаво питие…Много ми харесват така, хем сладки, хем не много – Жена, как ги правиш ягодите, обясни на момичето!

Плодовете бяха три килограма точно. Когато ги измих у дома, цялата стая ухаеше на лятна градина. За утре съм си поръчала да ми запазят от домашните краставици.

Реклама

нАучни основи. Антропологични наблюдения в социалния битум. Въвеждане на оптимистични постулати.

Снощи за вечеря имахме пица, а днес, питам се – какво да имаме днес! Един екзестенциален въпрос, който, всъщност,  е много приятен. Във физиологично отношение – решаването му е приятно и обещаващо. А в бихейвиористичен план води до по-горно стъпало от пирамидата за сравнително кратък период. Само по себе си, това е изключително удовлетворяващ начин да се утвърдиш в социален план на житейската ситуация.

 

Постигането на траен резултат повишава стабилитета на социалния битум, но също така психологичното въздействие е подчертано силно. Субектът установява способност, установява увереност и умение.  Т.е. откриването на решението, а не самото решение, особено ако е бързо изпълнимо  и същевременно нетрудоемко (в крайна сметка бърканите яйца са прост и кратък отговор на „какво ще ядем тази вечер”), поражда, т.е. обосновава лидерско мислене. Заражда се готовност за по-широко възприятие на екзестенциалните теми и преоформянето им с повишена креативност (бърканите яйца лесно се преобразуват в „парижки омлет със сметана”). Обогатената емпиричност е предпоставка за трайно увеличение на оптимистичния дял в мирогледа и субектът метаморфозира. Появява се склонност, по-скоро изискуемост за облагородяване на вътрешната емоционалност, а също и на физиологичните умения (тава с яйца се изгаря обикновено веднъж, ужасният мирис не позволява регулярност на действието).

Намирането на материалния образ на вечерната консумация е отлично поле за психогенен тренинг.  Който задължително извежда до подобряване атмосферата в социалната клетка.   Препоръчително е използването на помощни средства – създаване на богат класификационен асортимент, разпределен в хладилен и нехладилни шкафове (киселите краставички от мазето са незаменими), богата палитра от литературни източници (тефтера на мама, двугодишно течение на кулинарно списание, тв канали), гъст комуникационно-информационен поток (поне няколко субекта, с които да се обмени информация от типа „какво готвиш у вас, че ми писна да се чудя какво да измисля)

В заключение, всичкото казано до тук може да се обори с твърдението „ужасно е досадно да се чудиш какво да сготвиш“ и именно надвиването негативния постулат (т.е. трайната мисъл „нищо не ми идва наум”) извежда вътрешната битка на личността до обективно самоутвърждаване и въвеждане на оптимистичен план в битието.

Следващи глави, илюстрирани с ординерни конкретики:

–         Прерогативите на социално-битийните нужди

–         Методики за оформяне на оптимистични поведенчески модели

–         Позитивното мислене: начин на въвеждане

…

Угощение

Бабет

Като се замисля колко много мисъл отива към храната, бих си помислила, че е основният творчески двигател на човечеството.  Питам се, как тогава Гоген е станал Гоген, Хемингуей е писал само на една картофена салата (почти, де) и тн. Та дори Дж. К. Роулинг е намерила Хогуортс…Има нещо недоизследвано, витае нещо, според мен. Епикурейците са се опитали, но много морно. Както и да е. 

Докато си попълвах общата култура, попаднах на публикация в един женски сайт – относно кино (http://www.ladyzone.bg/art-box/story/62273106-Kinoprezarejdane_11.html). Съвсем в края и кажи-речи самостоятелно, споменават се няколко филма.

От любопитство загледах единия – Угощението на Бабет.

http://www.cinefish.bg/Ugoshtenieto-na-Babet-Babettes-Feast-id2727.html

http://www.imdb.com/title/tt0092603/

Този филм е дълга френска вечеря за душата, в края на която тя се втурва и бяга, тича, лети – изпълнена с енергия.  Завладяващо е, да се наблюдава, как сухи, изморени хора постепенно се стоплят, оживяват – бузите им поруменяват и на масата остават пълнокръвни мъже и жени.

Филмът е скандинавски и няма бързина в историята, няма газ-спирачка, просто филм.

Задължително четиво!

 

Неделя следобед и меланхолично дъждовно.

Неделя сутрин е добре. Харесва ми – да се протегна мързеливо и въпреки че още ми се спи – да стана, защото е време за закуска. Картоон или Дисни чанъл все още ми звучат умилително. Обичайно към 9-10 часа чаят кипи, а кафето е изкусително ароматно. Прекрасно. Дори кучето все още не е изнервено. Той все пак е дакел, а както е известно – „Голям човек е дакела!”. Все още е неделя сутрин и съботните приключения са абсолютно компенсирани.

Късното и мързеливо утро плавно се излива в обед, а той в ранен следобед. И независимо дали сме на разходка, дали си джиджиткаме нещо у дома – всеки по своите дела, започвам да усещам неприятни тръпки. Като леко главоболие, предшестващо мигрена. Марк Твен е дал на Том Сойер най-съкровената реплика – мразя съботите и неделите, защото след тях идват делници.

В края на октомври, неделните следобеди са и мрачни. Често са дъждовни, а телевизиите са в сатурнова дупка. Децата се самозабавляват – това никак не е лошо, но точно в такъв момент, не е добре. Съпругът ми е някъде над Ла Пас или паркира самолета в Калифорния. Последният път сподели, че предпочита волан пред джойстик. Или може да смени стола пред компютъра – май го болели го раменете.

Изоставена и самотна, решавам, че е хубаво да потърся уют и сплотеност. За това започвам да меся.  Нещо просто, нещо неангажиращо и спокойно – само вода, зехтин, сол и брашно. Малко сода. Удивително е, как отделните съставки се смесват и постепенно става хубаво, живо, топло тесто.

Пуснах музика – последния път направихме един страхотен микс от детски песни, точно за тяхната жизнерадостност плаче сивия октомври. Става някак по-топло. Слагам на котлона тавичка тефлон. Сетих се, че имам пилешка мазнина – пускам няколко капки по незалепващото дъно и оставям да се стопли. През това време, за пикантност ръсвам малко сирене на топка от тестото, загъвам и разточвам. Хвърлям в тавичката, а у дома замирисва на препечен хляб.

Хубавата Джиджи придава италианска топлина и лека мелодрама – песента е страхотна – Емил Димитров е тооолкова романтичен, но  Любо, Дони и Ивайло Христов са живително искрящи.

http://vbox7.com/play:2a2bc3f1

Междувременно, аз съм се отказала от меланхолията и слагам подправки в пърленките, сипвам мед, над масата изплющява покривка, чаят е запарен. В неделя го обичам сладък, силен и горещ. А Джиджи се прибра в къщи и отново запя за своята публика.

Istanbul – пребогатият

Сутрин рано в Лалели. Един търговец влачи яркозелен маркуч по тротоара, стига до магазина си, вдига решетката на половина и с небрежен жест насочва струята вода към тротоара. Отмива внимателно всичко, което е останало от нощните птици по улицата. Не го е твърде грижа, че поизплаква и краката на туристите, които са се скупчили пред входа на хотела в съседство и си чакат екскурзовода. Водата се излива в канавката на улицата. Канавките на Истанбул са тесни и плитки – като обърнати керемиди – не задържат боклуци – всичко се оттича, неизвестно къде –  и придават на този огромен град успокояваща нота уют на селско градче. Невъобразимо. 

 

Този път тръгнахме към Турция през септември – казват, най-хубавото време, което човек би могъл да си избере. Нито е горещо, нито е студено. Таях известен страх у себе си – до колко ще се осмеля да поема из този безкраен град – 183 км дължина, а? Имах само едни бегли езикови познания, надявах се да си купим карта почти веднага, събирах спомени и приятелски съвети.

Ако сега не се окопитя, няма за кога – имах около два часа да събера кураж – плюх в пазвата и загледах умно.

Пътуването с група е особено. Хем имаш зад гърба си толкова хора, хем едно такова групово ти е: обърнете глави надясно, следвайте ме, тук имате 10 минути за разглеждане, моля подредете се…Без малко да се обърна към водача с господин учителю… Нейсе, негодувах, но се възползвах безсрамно от  разходката  бонус –  доволно почерпих знания и насоки, за кратко избягах от отговорността да водя малката ни групичка. Туристическата агенция беше организирала всичко много добре – разпределение на времето, екскурзоводи, предложения за разходки.  Но ние искахме да усетим града сами, да си хванем картинката директно от улицата.

Истанбул е странен град – съзнаваш че е огромен,  толкова сгъстен, че в някои райони игла не може да падне между сградите,  но в същото време, където и да се намираш усещаш една особена широта и комфорт.

 

Ние започваме от Лалели. Това е кварталът на търговците. Преди години, на мястото са били Султанските градини с лалета. Прочутите черни цветове са се полюшвали грациозно и са събирали световна слава. Днес, всяко местенце е оползотворено и тесни високи магазини  (с огромни витрини, високо нагоре по етажите), са се омешали с хотели.  Входовете към гостоприемниците са малки, за да пестят място. И цялото е една шарения, манекени и търговия. Хора като мравки са плъзнали – едни търгуват, други купуват, трети влачат  колички с карго – огромни пакети, омотани с кафяво тиксо. Кипеж.

След кратка суматоха, съвсем професионално и с българското знаменце в ръка, сред нас се появява Исмет.  Той, по стечение на обстоятелствата и късмет, е определен за наш екскурзовод. Събира всички около себе си, безцеремонно и уверено се запознава с нас. После вдига ръка и „следвайте знаменцето”. Този човек обича историята и се постарава да ни покаже най-хубавото от нея. Спира буквално на 10 метра. За всяко място вади разказ, притча,  легенда. Имах една учителка в основното училище, която преподаваше история като Шехеразада – така сладко разказваше, че ние, малките султанчета слушахме и забравяхме да и резнем дисциплината. Четяхме учебника като сборник на Шарл Перо.   Исмет беше истински Шехеразад (да ме прости красавицата), а освен това и с чувство за хумор. И практично сериозен:

Сега, искам да ви предупреда: докато аз ви говоря и си разказваме, ще идват разни хора, да ви правят смешки, интересно и т.н. Вие! Няма да им обръщате внимание. Защото, докато ви правят шоу, другарите им тършуват между вас. Разбрахме ли се? Хайде, следвайте знаменцето.

 

И след знаменцето, след знаменцето, стигнахме Капалъ Чарши – майййката на пазарите. Ако питате мен – като пазар не става. Но атмосферата му  усещаме щом се замотаваме  по коридорите, снимаме таваните и лееко пренебрегвам непознатия английски (ама наистина не се разбира на какъв език ти говорят). Вървим, а навсякъде блещукащи съкровища, шалове, чашки, чинии, купи, картини…. Не трябва да се пропусне – просто да се поразходи човек, да пообиколи – ей тъй, заради удоволствието. Аз установих (с яд и мъка от себе си), че нещо пазаренето не ми се отдава. Или просто не ми се ще – против възвишената ми природа е. Ай!

 

Междувременно Исмет – нашият човек в Истанбул 😉 – спира пред едно магазинче и отвътре излиза една прекрасна, усмяна жена. Тя е българка. Да ви кажа, скъпи гости – вика Исмет – тя може да ви намери всичко – каквото си пожелаете. Само заповядайте.

Продължаваме нататък, а хората в пазара са станали още повече. При единия изход настъпва кратко объркване. Снимали филм. Групата ни цъка и се диви. Разходката ни тече и стигаме с паузи до Синята джамия. 

Но преди това спираме на площада край нея – Ат Мейдан, за да видим Египетския обелиск, чието сребро ограбили кръстоносците (как е удобно да водиш война в името на благочестието), палатът на Ибрахим – велможа на Сюлейман Великолепни. Наистина красива сграда, строена с мисъл и вградена в бъдещето – звучи така реално и днес.

До него, разказва гидът, е шивачницата, в която Захари Стоянов получил тескерето си за право на шивашки майсторлък.  Междувременно, храбрият ни водач, получи повод да се докаже. Докато ни разказваше за веригите по вратите, край групата спря мотоциклетист с едно куче за навигатор. Исмет твърдо и учтиво го отпрати, а към нас горчиво се обърна: ама нали ви помолих да бъдте бдителни? Какво правите вие сега?

На портата към двора на джамията има окачена верига. Тя висяла там, за да може султанът да се поклони минавайки под нея – ще не ще, богът бил по-велик.  Много хора искаха да видят тази забележителност. Група младежи пъргаво раздаваха торбички – да пренесем обувките си, защото вътре се ходи бос. Една млада жена спираше дамите, които бяха по-леко облечени и им предлагаше сини шалове, за  да влязат уважително в храма. Вътре имаше много посетители – туристи, други, очакващи молитвения час, трети просто дошли да видят мястото. Край едната врата, под прозрачен капак имаше златно-сребърна миниатюра на Мека (дано не бъркам), донесена от арабски емир.

Излязохме на двора и от тук насетне мьı с групой разделились и поехали по свое усмотрение. Исмет ни обясни как да стигнем до следващата ни цел, само трябвало да хванем фюникюлера. Да хванем кое? Видяхме час и половина по-късно. Междувременно си купихме градска карта, върнахме се в хотела – беше обедно време – можехме да си получим стаята. Сетне обратно към трамвайната спирка.

Сега е моментът да се обясня за този трамвай.

Леко ще преувелича и ще го нарека Истанбулската проекция на Камино. Следвайки трамвайната линия, вървим през хълмовете, през Златната порта, Капалъ Чарши, покрай Египетския обелиск, Триглавия змей,  Синята Джамия, покрай Света София, близо до Топ Капъ и Йеребатан, близо до Египетския пазар,  кейовете на Еминьоню, през моста Галата, през Топхане и спира в подножието на хълма, на който се намира Таксим и започва изтънченият Истикляль.  Някои от тези места видях, някои си оставих за следващ път. Искам да открия лично всяко едно от посочените чудеса, в момент, когато мога да го усетя най-пълно и цялостно, без да се похабява емоцията от туристическа задължителност.   Сега исках градът. Една приятелка ми каза – Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BE%D0%BD

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F

За да се качим на трамвая, трябваше да влезем в спирката. За да влезем – трябваха жетони – по 2 лири бройката. Няма билети, няма кондуктори.  Сборихме се с тази технология – потеглихме към спирка Кабаташ и срещата ни с тайнствения фюникюлер. Последното звучеше като епизод на Стар Трек.

До тук добре – съпроводени, направлявани – разгледахме, чухме, посетихме. Сега ни оставаше да се насладим на свободния полет и да видим, аджеба, този Истанбул, предоставен само на нас. В личен ракурс.  Огледах се дискретно – хората и представа си нямаха, че ние сме на посещение тук, просто всеки си имаше нещо за мислене, за правене, за живеене. Отпуснах се и започнах да попивам атмосферата. Не можех да сваря да виждам и да разпознавам места. Не знаех да гледам ли, да мириша ли, да усещам ли. Но това беше само началото.

Стигнахме последната спирка – Кабаташ. Както ни беше обяснил нашия човек: без да излизате от ограждението, слизате едно ниво надолу и се качвате на фюни-нещото. Няма да плащате нищо, няма начин да се загубите. Да ама позна едно от три – не излязохме от спирката. След като се опитахме да минем без билети през КПП-тата (не беше нарочно, но наистина не можахме), да се върнем обратно край морето (само веднъж, докато загрея, че има указателни табели, които са и верни на всичкото отгоре), някак успяхме да си вземем жълти жетони (за повърхността са червени), да минем бариерите и следвайки хората да отидем да почакаме. Оказа се, че чакаме нещо като подземни трамвайчета. Както ми обясниха по-късно, те били 2, разминавали се по средата на 4 минутното трасе и се дърпали едно друго. Фюникюлерът!

Успяхме да минем и през това чудо на съвременната транспортна наука, да  излезем отново на светло слънце и да се озовем точно на Таксим. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BC

А  причината да стигнем до тук, бе една прекрасна (без грам преувеличения)  Истанбулчанка.

Подправъчни смеси (събрана информация)

Гарам Масала

Когато реших да събера информация за тази смес, установих, че е твърде популярна. Но това е само върхът на айсберга.  Всъщност, се гмурнах твърде надълбоко.

Според мен тази подправка е чудесен пример как една духовна система намира идеалната си практика – да се превърне в ежедневие. 

Гарам масала е е понятие, което се отнася до една забележителност на индийската кухня. Масала, в превод означава смес, а Гарам – горещ, топъл, но не в смисъл на лютив. Точно това е и връзката с аюрведа.

Аюрведа е древна индийска философия. В груб превод означава наука за живота. Според нея, хората се разделят на различни типове и по техните характеристики, се определя храната, за да постигане на здравословен баланс.

Подправките са съществена част от този вид кухня, защото те оформят въздействието на дадена храна (т.е. както при всички кухни) . В тази светлина може да се каже, че Гарам масала е събрала различни подправки, които акумулират топла вътрешна енергия.

Сместта е една от емблемите на индийската кухня, без да е така строго свързана с духовната практика, но все още носи носи принципите на аюрведа.

Индия е огромна страна – като територия, като класи, като разнородност. Естествено е, да съществуват безброй варианти на тази подправка. Чудесно описание на състави от различни области на Индия  можем да открием тук: http://indiancuisineblog.com/category/ingredients/

(посочването на този сайт е въпрос на личен избор, рецепти могат да се открият лесно в мрежата и по-засуканите готварски книги)

Ще цитирам, за улеснение, част от рецептите:

Рецепта за приготвяне на гарам масала от Раджастан

• 3 цели изсушени чили
• 4 шушулки черен кардамон
• 1 1/3 чаши (160 г) семена от кимион
• 1/2 чаша (40 г) семена от кориандър
• 1 ч.л. семена аджвайн

Рецепта за приготвяне на гарам масала от Делхи

• 1/3 чаша (35 г) цели карамфилчета
• 5 десетсантиметрови пръчки канела
• 1/2 чаша (50 г) шушулки зелен кардамон
• 1 чаша (120 г) семена от кимион
• 3/4 чаша (55 г) семена от кориандър

Рецепта за приготвяне на гарам масала от Бенгал

• 3–4 цели изсушени чили
• 3 с.л. семена от сусам
• 2 с.л. зърна от зелен пипер
• 2 с.л. зърна от черен пипер
• 2 с.л. зърна от бял пипер
• 1 с.л. цели карамфилчета
• три десетсантиметрови пръчки канела
• 20 шушулки зелен кардамон
• 1/4 чаша (35 г) семена от кимион
• 3/4 чаша (55 г) семена от кориандър
• 3 листа от касия или дафинови листа
• 1 ч.л. смлян джинджифил

 

Още рецепти, както и личното виждане на автора ще намерите на посочения по-горе сайт.

Допълнителна информация: http://en.wikipedia.org/wiki/Garam_masala

Малкото проучване, което направих за тази подправка, ме накара да обърна поглед и към индийската кухня, която, както и страната,  ме привлече моментално. Невероятният кипеж на вкус, цвят, хора, култури, нищета и великолепие обяснява съществуването на понятието екзотичност. 

Подправъчни смеси (събрана информация)

Заатар

Тази дума ни пренася по поречието на река Йордан. Засипва ни с аромат на мащерка, сусам и сумак. И, естествено други потайни съставки.  Една от изключителните комбинации – аромат и вкус. Само си представете: невероятна, омайна мащерка, хрускав, печен сусам и кисел сумак.

в руския форум има предложени варианти за приготвяне на заатар

Всъщност заатар се използва с няколко значения. Едно от тях е име на вид дива мащерка, която  е известна и като Персийска (тя е защитена със закон в някои страни). Друг вид растение, известно с това име е Европейски риган.  Тези треви са съставка на подправъчна смес, която също се нарича заатар. Основно съдържа мащерка, риган, сусам, сумак.  Невероятен баланс на вкусове, бих споделила.

Всяка страна е оставила свои собствен отпечатък в тази смес. Различните видове мащерка и риган се комбинират с други подправки, предпочитани в определен регион. В Израел добявят кедрови ядки и сол. В Палестина, където заатар е емблематична , добавят кимион, в Ливан предпочитат различни видове сумак, в някои арабски страни (не от тази част на света) добавят кориандър, дори копърови семена.  Сместта има свои вариации в Мароко, Сирия, Турция, Армения…

Заатарът, вярват, прави ума гъвкав, а тялото издръжливо.  И не е чудно – сусамът е такова съкровище – витамини от Б групата, фосфор, калций, желязо, магнезий, цинк… (много добро правят на нервната система, костите, сърцено, метаболизма…). Ненормално полезно нещо. Сумакът, така чудесно успокояващ стомаха е невероятен партньор на мащерката и природното чудо. Т.е. освен удоволствие, заатарът носи и огромна полза.

Подправъчната смес е предочитана както за месо, така и за хляб и сирене. Невероятно лакомство е събраните в едно безквасен хляб, меко сирене и заатар.  Както цедено кисело мляко, хлебни залци, зехтин и купа от сместта. Както и късчета прясно сирене, оваляни в тази подправка. Както и…

Сега си представям:  шарена сянка, под която е постлан дебел килим. По средата му наредени медни лъскави съдини със сирене, гъсто кисело мляко, посипани със заатар, купички със златист зехтин, един огромен поднос пити, друг с печено месо, оваляно в подправката. В кани искри вино, пази се студена вода. Слънчеви петънца, процедили се през листата затоплят ястията, карат ароматите да избухват, цветовете да блестят. А ние (аз – задължително, вие – при желание), разположени край трапезата, доволни съзерцаваме.

Няколко варианта:

– 1/4 чч сумак

– 1/2 чч мащерка или риган, или смес

– 2 чл печен сусам

– може да се добави 1/2 л сол, морска

Подправките се смилат на прах и се пазят добре затворени, на тъмно.

Втори вариант:

– 1 част риган

– 1 част мащерка

– 1 част сумак

– 1/2 част сусам печен

Мащерката и ригана се смилат на прах, сумака също ако не е на прах, сусамът се добавя към прахообразната смес цял, подправя се със сол на  вкус.

Към някоя от горните рецепти може да се добави майорана, босилек, кимион. Подправките сумак и кимион са с една част по-малко, в сравнение с останалите съставки.

 

Начин на приготвяне:

 

П.П.

Допълнителна информация:

http://en.wikipedia.org/wiki/Za’atar (англ. ез.)

http://booknik.ru/colonnade/kulinar/?id=29672 (руски ез.)

 

Намесник

Българска традиционна кухня  

 

Да ви е сладко!

Бабата на съпружието е била страхотна кулинарка. Не просто готвачка, а е търсила сполучливата комбинация, вкусното в хапката и се е старала да го запомни. Може би е искала да остави в наследство опита си – докато беше сред нас, не я познавах добре. Намери се нейна тетрадка с рецепти и всяка започва: „Когато баницата стана пухкава…” или „когато бухтите бяха много хубави…” . 

Една от нейните рецепти е тази за Намесник. То не е точно баница, не е пита, не е тутманик. То си е точно намесник и става невероятно вкусно нещо.   Ровила съм се за рецепти, попадала съм на няколко, но те всички са по-различни от семейната. Смея да твърдя, че нашата е автентична, или поне доста стара.  Баба ни я имала от край време и намесника се помни още от детските години на свекър ми. Стана много сложно описанието, но искрено се радвам да разполагам с такива съкровища, пазени във времето.  Опазваме  традицията – бабата предава на снахи и дъщери, а те на свой ред учат младите булки.  Представете си топлата кухня с огнище, дървени нощви или сения (малка, кръгла трикрака масичка, служила за хранене или приготвяне на храна), посипани с брашно, бели памучни месали…Спирам с декорацията, ето и рецептата:

За тестото:

Около 1 кг брашно

Около 700 мл вода

1 сл сол, непълна

1 сл оцет

Може да се добави и една щипка хлебна сода

За останалото:

1 чч мас, разтопена

Около 500 гр сирене, натрошено

Мерките са дадени приблизително, защото при месенето на ръка всяка домакиня има свой усет , плюс-минус 100 мл или 100 гр, надали са проблем, не гоним точен грамаж на готовото тесто.  Като подготовка обаче, трябва да разполагаме с тези количества.

Замесва се меко тесто. Работи се внимателно с брашното, защото ако решим да използваме точно количество, може да не стигне водата и тестото да стане твърдо.  Това поне е моя опит, не претендирам за меродавност. Всяко брашно може да има различен състав и 700 мл да се окажат повече или по-малко. Аз лично използвам, вече няколко години една и съща марка.

Готовото тесто се разделя на топки, колкото шепа. От посоченото количество, може да получим около двайсетина топки.  Всяка топка топим в разтопената мас и разтегламе на малка кора (като мекица), слагаме по средата на омазнена тава. Поръсваме със сирене, отгоре слагаме следващата кора – докато свършат топчетата, редуваме по същия начин. 

Омазнените топчета, разтеглени, налагаме едно в-у друго, помежду им ръсим сирене

Вече в тавата имаме една купчинка мекици. С ръце натискаме и избутваме тестото, докато изпълни тавата.   След като сме свършили тази хубава работа, подхващаме тестото от четири страни и го обръщаме пак към средата – пак имаме една голяма топка. 

Намесваме, избутваме тестото докато изпълни тавата

 Отново намачкваме и избутваме тестото, докато изпълни отново съда. 

За втори път сме намесили и избутали тестото към ръбовете на тавата

С остър нож, бързо нарязваме наместника на ромбове, ако е останала мас, я изсипваме отгоре и слагаме във фурната.

Нарязваме на ромбове

Личната ми препоръка е запичане отдолу за 20-тина мин на 150 градуса и след това отгоре и отдолу на 180 гр.

Тъй като бабата ни беше кулинар на място, човек с инженерна мисъл и търговски занаят, беше си изработила и съкратена рецепта – намесник за двама души.

1 чч вода

Брашно колкото поеме (600-700 гр)

Половин непълна чл сода

За останалото: 150-200 гр мас, 200 гр сирене

Получават се 10-12 топчета.  

П.П. Снимките са домашни, така че моля да простите разхвърляната къща и някои дефекти.

Ориз полукитайски

Преди мнооого време, когато Капитал беше 1 на брой вестник, без притурки, попаднах на една рецепта. Тя обещаваше борба с меланхолията, свежо усещане и вкусотия.

Искам да споделя тази радост, за да има и за другите.

Вземате една чаша ориз. Но не какъв да е. Най-малкото трябва да е бланширан, за да не слепне. Хубаво би било да е по-качествен, продълговати зрънца, но чак Басмати, смятам, не е задължително. Слагате чаша и половина вода да заври. След това посолете леко и сипете ориза – да изпие водата до капчица. В края на пиенето, ще са нужни доста сили за бъркане /за да не залепне/ – ако имате под ръка мъж, брат, син … осигурете си подкрепления.  После загрявате в най-добрия си по-дълбок тиган 6 сл олио или зехтин. Мазнината да е на границата на изкипяването – сипнете ориза и се скрийте под масата – малко пръска в първите минути. След разбъркването на ориза, изчакайте 10тина мин и прибавете 2 нарязани на едро глави лук. След малко – колкото да поомекне лучеца, изсипипете при компанията и чаша накъсано на ивички сварено месо. Опита сочи, че превъзгоден е вкуса с пилешко. Ако имате желание експериментирайте, но послушайте моя съвет. Няма да сбъркате. Като се омесят миризмите е ред на черния пипер. Предполагам за личното си домакинство залагате на добри марки и не купувате подправки в прозрачни пликчета. Аз поне се старая – отдавна не ми се се случвало да изсипвам половин пакет пипер, за да се усети вкуса.

Като разбъркате добре, ловко заливате с 2 разбити почти на пяна яйца и много усилено продължавате да бъркате. Махате съда от котлона, поръсвате с къри /по-пикантно – по-вкусно/. Добавяте сока на 1/2 лимон.

Аз лично имам няколко чифта пръчици за хранене, който вадя само за това ястие.