В Резово
А е тихо, спокойно, дори внезапните шумове – музика или детски викове, шум от коли са някак омекотени – като през памук. Или след пълните градчета и плажове, селото ни се виждаше преспокойно? Или 50 км насаме бяха постигнали изумителен успокоителен ефект?
Струваше ми се доста смешно и в същото време изумително странно да наложа двете представи – държавната карта, с червената гранична линия и това, което виждаха очите ми – кротка вода, дето спокойно влизаше в морето. Никъде другаде в не ми се е случвало подобно нещо…Огромните пана с имената на двете страни, едно невидимо присъствие на наблюдаващи те очи и в същото време свободата да виждаш как една река си тече напълно необезпокоявана от факта, че се явява важна клечка между границите на Народната ни Република…Значението и същевременно пълното му пренебрежение напомня на огледалния свят на една детска приказка. Има си дори и заешка дупка.
Току до реката е даляна на чичо Васко. Френдклубът, както го е нарекъл, е извор на вкусна рибена чорба, невероятна пържена риба, бохемско настроение и радост от Живота, наред с Природата. Капитанът е толкова колоритен, че няма да ми стигнат думите. А пържената риба е страашна.
През един октомврийски следобед ни се отдаде случай да си хапнем и от рибената чорба: Не можеш да си я направиш, щото няма да имаш риба. Ще ти я кажа рецептата, ама нямаш ли материал – няма да стане! Риба да пържа ли?
Абсолютната ни грешка, тръгвайки към Резово е, че не си направихме резервация – Ние работим само с резервации, госпожо. Заето е всичко за два дни напред. Съжалявам, госпожа… Обадете се.
Важните неща трябва да се свършват овреме. Понякога ентусиазмът не е достатъчен, трябва и малко организационна работа, обаче и с нея трябва да се внимава, тъй като пречи на непринудеността. Или махваш с ръка и оставаш още два дни.
Френдклуба е в съвършена хармония с околността: самобитен селски двор, до който се стига по едни стъпала надолу. Различни маси,подредени на празното пространство пред навеса с кухнята. Много храсталак – като че ли си слязъл на друга земя и в друго село. Бира, каси – абсолютно неподредено, но с мерак. Пръстта, столовете, въздухът са пропити с морето, доведено от рибарите, пийващи си сладко.
В края на централната Резовска улица, на най-удобното кьоше е разположен един хотел. Всичките му три етажа се разпъваха пред една невероятна гледка към морето и меката извивка на пустеещия плаж откъм турската страна. Окото се пълни, пълни, пълни с широта и все остава ненапълнено. Пристъпям през входа и виждам един плот, а на него е оставена красиво написана бележка, в която любезно ни приканват, да се обърнем към собственика на ресторанта отстрани, в случай, че търсим стая. Едно такова домашно уютно… Въпреки любезността, не намерихме каквото ни трябваше – заети стаи само.
Но насрещната къща имаше една тераска, а на тераската окачен един картон. На него, не особено красиво изписано, но за това пък изчерпателно съдържание:
Стаи
WC, TV, ХЛ
Последното разгадахме: хладилник.
Ми – къща, ама със свободни стаи, какво като не е хотел…приближаваме се ние към портата, а пред нея масичка. На масичката – сувенирчета – продават се. Влизаме в двора, под един богат асмалък, гледаме – седнали млад мъж и млада жена, лееко отегчени.
– Добър ден, да попитаме за стая?
– Момент, момент. Ей сега ще извикам майка – скочи оживен мъжът.
– Чакайте, рекох, да питаме дали имате стая с гледка?
– Амиии… Нека, ей сега ще извикам майка.
– Но, все пак, ако нямате…
Мъжът изчезна да вика майка.
След секунди иззад къщата изприпка майка и отпреде ми застана образът на същинската морска лятно-курортна хазайка.
Леля на възраст, леко приведена и полуусмихната, опитно око-рентген, прясно боядисана червена коса. Все пак – добронамерена (може би заради Кризата или просто Професионализъм).
– Имаме, имаме. С гледка. Ето – тази, другите са заети.
Бабата-леля, мъжът и жена му, аз и моят мъж се струпахме на тераса на първия етаж, пред нас отметнаха едно перде и се отвори стая.
– Малко разхвърляно, но ей сега ще я оправим. Ние спяхме тук, но ще идем в другата къща – сподели мъжът – Ще я оправим, само малко да изчакате.
Стаята широка, имаше и ВЦ, и ТВ и ХЛ. Пред прозореца – сложено столче, а като седнеш на столчето виждаш асма – много, много лозови листа. За да стигнеш до гледката, трябваше да се приведеш под ъгъл около 50-60 градуса.
– Хубава е стаята, светла, широка, но на нас ни се искаше да има гледка към морето – поде упълномощеният за преговори член от нашето семейство, т.е аз
– Е, как! Ето, има. Сядаш си тука и се гледа. Всичко се гледа – Майката-хазяйка се попреведе, впери поглед в малкото свободно от листа пространство между градината и асмата.
– Извиняваме се много, но ще потърсим нещо, пък ако не намерим…
– Както искате, вие си преценявате – бабата присви възкисело устни и спря да ни обръща внимание.
Ами преценихме си и се изнесохме от двора. Върнахме се в началото на селото и се спряхме на едно малко хотелче. Влязохме да попитаме за стая и попаднахме на хора. Един чичо-собственико-рецепционист благо ни погледна.
– Добър ден, стая търсим, за една вечер, но искаме да се вижда морето…
– Амии, ще ви настаним. Качете се нагоре по стълбите, ключа е на вратата, номер…
Ошашавих се дето се казва. То бива гостоприемство, бива борба с кризата, но такова експресно настаняване…Малко ни е пътуването, значи, не сме свикнали на обслужване.
– Но цената? Ами ако искаме и повече време да останем…
– Е, аз по принцип за 35 давам, но на вас и за 30. Плаща се сега.
И докато аз запитам за кафета, закуски, докато ми дойде в акъла да помоля да ни упътят за вечеря, влязоха едни момчета чужденчета и чичото се пренасочи. На нас не ни остана друго, освен да си хванем чантичките и да се качим по стълбите. Стаята беше прилична.
Доуточнявам: Вечер във френдклуба БЕЗ РЕЗЕРВАЦИЯ е невъзможна. Поне за нас – беше. Малко ме е яд, защото тъй се надявах на една непринудено-бохемска…Но, не стана. Рекохме си да пийнем по едно малко на терасата на панорамното хотелче и да си оплакнем уморените взори в морето. Бре!
Че имаше панорама – имаше – накъдето и да отправиш поглед – все морe и тук там бряг.
Седнахме както се полага – анасоново питие и подходящото хапване към него. И не е като да нямаше меню. Но, вероятно, аз не ги разбирам нещата, защото нито ме грабна, нито можа да предложи нещо кой знае какво, освен висоооооки цени (верно бяха височки). Сервитьор – с досада някак си ни обслужи, а момичето след него …Станахме и тръгнахме. Повървяхме си гладни и жадни, заиграхме се с идеята да си хапнем на балкона в хотела… И насред селото, като че ли изведнъж се появи едно чудо на бетона, невероятно авангардна архитектура – само дето на мен ми приличаше на изоставен строеж. Но както казах, не ги разбирам аз тия работи и не пуснах съпругЪт дори да приближи табелката на морските градини. Не че той се дърпаше много, де… Та повървяхме пак, минахме покрай един магазин, който силно напомняше социалистическото снабдяване и а-ха да се упътим към тераската, пред нас едно чудно местенце: градинка, с няколко маси (два броя и половина) и къща за гости. Като казвам градина – имам предвид селска градина – домати, краставици, мушкато и Хортензия.
Зеленчуковата градина
Къщата имаше странен вид – дърво по нея повечко, един планински покрив. Сякаш мястото висеше в друго измерение .
Хортензията
Влязохме в дворчето и гледам – на едната маса наредени прибори, а по средата – китна табелка Резерве. Нема страшно, рече половинката – то е , за да плаши клиентите. Ей ти, след секунди, излиза един човечец. Нисичък, на крачка преди думата „позакръглен” (то и аз съм в тази група, но то е от любовта към небцето. Мога да се оправдая и със здравословни проблеми.) . Домакинът имаше тънки устни, бягащ поглед и носеше малък номер обувки. Тази комбинация никак не ми допадна, но чичо Васко не ни прие, пък една рибена чорбичка ме викаше, викаше… С известно колебание, човекът изрази благоволението си да ни приеме (нямаме криминален вид, нито приличаме на клошари, кълна се). Нещо като услуга, един вид…
Атмосферата беше особена – сякаш бяхме извън времето, извън всичко. Някъде на село, но в коя година? Седнахме там. На половинката маса, тъй като бяхме само двама. Апо-късно се изясни останалата част от картинката. Рибената чорба беше прясна, ухаеща, невероятна.
Ароматната, вкусната, рибената чорба
Както и чернокопът на скара. Но, за мое най-дълбоко съжаление, следва едно Но. И тук, както и още тук-таме в това морско селце цените следваха философията – ден година храни. Човек трябва да си плати за качеството – добре, обаче, дали от цинцарлък или от глупост, не мога да проумея тази сумарно изразена грандиозност. Бих го простила, но се оказа грешка и това, че не си поръчахме половината меню, както и факт е, че не сме французи. Каквито били хитовите туристи. Хапнахме разкошно, пийнахме приятно, но обслужването беше сметкаджийско. Верно – сами си влязохме, не ни бутаха. Все пак – , друго щеше да е, ако си бяхме тръгнали с мисълта „заслужаваше си”.
Позабавлявахме се, обаче. На съседната маса, домакинът цяла вечер обяснява на свои гости как си води бизнеса, щото, видиш ли, от другата работа получавал скромен доход. Ние чувахме, но не бяхме принудени да вземаме отношение. И тъй като си носехме фотоапарат изпонащракахме всичко, включително собственика. Но снимката му ще си остане за семейния ни архив. Както и фотографията на бутафорният фар, в ъгъла до масите и който човекът с гордост ни посочи.
В крайна сметка, останах с усещането, че на повечето хора, занимаващи се с туризъм, не им е ясно какво предлагат – ни риба, ни рак, ако решим да останем в морската сфера. Селска почивка, но толкова изключително уникална, че се брои еквивалент на нощувка в Бурж Ел Араб (дано не съм му сбъркала името).
И също – не могат да си пресметнат какъв процент е разумно да се изкара от една риба на скара, защото всичко си има граници…
Вечерта довършихме на хотелското балконче – с вълшебната гледка и питие в ръка. Огромно удоволствие – топла лятна нощ, тишина, море в тъмното.
Като оставим настрана гастроноческото ни фиаско, Резово е прекрасно и пази някаква самобитност. Би могло да се получи
потенциалните коне
чудесен Планиран уикенд, би могло. Но единственото, което сега ще ме върне там, е гледката и настойчивото желание да проверя, дали френдклуба е все още приятелски и все още непринуден.
След като си тръгнахме, много ми се искаше да открия нещо вдъхновяващо. И преди да влезем във Варвара, спряхме край едно заливче – предния ден видях с крайчеца на окото коне в морето. Викам на мойта половинка, дай да спрем, да си наснимаме хергелето и да се приберем спокойно. Извадихме техниката, фокусирахме и – вместо коне, от морето апатично ни огледа стадо крави. Преживящи. И един философски настроен щъркел.
кравите от с. Варвара
размислите на един щъркел
Но пък истинската награда посрещна неумелия ни пътешественически дух на плажа Аркутино. Слязохме от колата и аз л повярвах на всеки екстрасенс, който твърди, че тук-таме по земята се разнасят някакви енергии. Дюните, пясъчните храсти и треви, чистото море, меките вълни – лежерна, чиста картина. Дървените пътеки, белите завеси на баровете и ресторанта, премерения брой чадъри довършваха еклектично усещането за това място. Но не в полза на еклектиката е спреният строеж над плажната ивица.
(Там има един хотел, който съм си обещала да проверя догодина. )
Не знам как преминаха няколко часа, но след като тръгнахме, имахме чувството като да сме били подложени на пълна детоксикация.
Всъщност, тези два дни доказаха, че шаблона в женските списания е абсолютно верен – всеки самоуважаващ се, трябва да си почива редовно, за да „освежава” духа и тялото.
Hrupkavo's Weblog 