Изкуството да почиваш. Бягство на Юг 2 – Резово

В Резово

предисторията : https://hrupkavo.wordpress.com/2010/09/11/%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D1%88-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B1%D1%8F%D0%B3%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%8E/

А е тихо, спокойно, дори внезапните шумове – музика или детски викове, шум от коли са някак омекотени – като през памук. Или след пълните градчета и плажове, селото ни се виждаше преспокойно?  Или 50 км насаме бяха постигнали изумителен успокоителен ефект?

Струваше ми се доста смешно и в същото време изумително странно да наложа двете представи – държавната карта, с червената гранична линия и това, което виждаха очите ми – кротка вода, дето спокойно влизаше в морето. Никъде другаде в не ми се е случвало подобно нещо…Огромните пана с имената на двете страни, едно невидимо присъствие на наблюдаващи те очи и в същото време свободата да виждаш как една река си тече напълно необезпокоявана от факта, че се явява важна клечка между границите на Народната ни Република…Значението и същевременно пълното му пренебрежение напомня  на огледалния свят на една детска приказка. Има си дори и заешка дупка.

Току  до реката е даляна на чичо Васко. Френдклубът, както го е нарекъл,  е извор на вкусна рибена чорба, невероятна пържена риба, бохемско настроение и радост от Живота, наред с Природата. Капитанът е толкова колоритен, че няма да ми стигнат думите. А пържената риба е страашна.

През един октомврийски следобед ни се отдаде случай да си хапнем и от рибената чорба: Не можеш да си я направиш, щото няма да имаш риба. Ще ти я кажа рецептата, ама нямаш ли материал – няма да стане! Риба да пържа ли?

Абсолютната ни грешка, тръгвайки към Резово е, че не си направихме резервация – Ние работим само с резервации, госпожо. Заето е всичко за два дни напред. Съжалявам, госпожа… Обадете се.

Важните неща трябва да се свършват овреме.  Понякога ентусиазмът не е достатъчен, трябва и малко организационна работа, обаче и с нея трябва да се внимава, тъй като пречи на непринудеността. Или махваш с ръка и оставаш още два дни.

Френдклуба е в съвършена хармония с околността: самобитен селски двор, до който се стига по едни стъпала надолу.  Различни маси,подредени на празното пространство пред навеса с кухнята. Много храсталак – като че ли си слязъл на друга земя и в друго село. Бира, каси – абсолютно неподредено, но с мерак.  Пръстта, столовете, въздухът са пропити с морето, доведено от рибарите, пийващи си сладко.

В края на централната Резовска улица, на най-удобното кьоше е разположен един хотел. Всичките му три етажа се разпъваха пред една невероятна гледка към морето и меката извивка на пустеещия плаж откъм турската страна. Окото се пълни, пълни, пълни с широта и все остава ненапълнено. Пристъпям през входа и виждам един плот, а на него е оставена красиво написана бележка, в която любезно ни приканват, да се обърнем към собственика на ресторанта отстрани, в случай, че търсим стая. Едно такова домашно уютно… Въпреки любезността, не намерихме каквото ни трябваше – заети стаи само.

Но насрещната къща имаше една тераска, а на тераската  окачен един картон. На него, не особено красиво изписано, но за това пък изчерпателно съдържание:

Стаи

WC, TV, ХЛ

Последното разгадахме: хладилник.

Ми – къща, ама със свободни стаи, какво като не е хотел…приближаваме се ние към портата, а пред нея масичка. На масичката – сувенирчета – продават се. Влизаме в двора, под един богат асмалък, гледаме – седнали млад  мъж и  млада жена, лееко отегчени.

–          Добър ден, да попитаме за стая?

–          Момент, момент. Ей сега ще извикам майка – скочи оживен мъжът.

–          Чакайте, рекох, да питаме дали имате стая с гледка?

–          Амиии… Нека, ей сега ще извикам майка.

–          Но, все пак, ако нямате…

Мъжът изчезна да вика майка.

След секунди  иззад къщата изприпка майка и отпреде ми застана образът на същинската морска лятно-курортна хазайка.

Леля на възраст, леко приведена и полуусмихната, опитно око-рентген,  прясно боядисана червена коса.  Все пак – добронамерена (може би заради Кризата или просто Професионализъм).

–          Имаме, имаме. С гледка. Ето – тази, другите са заети.

Бабата-леля, мъжът и жена му, аз и моят мъж се струпахме на тераса на първия етаж, пред нас отметнаха едно перде и се отвори стая.

–          Малко разхвърляно, но ей сега ще я оправим. Ние спяхме тук, но ще идем в другата къща – сподели мъжът – Ще я оправим, само малко да изчакате.

Стаята широка, имаше и ВЦ, и ТВ и ХЛ. Пред прозореца – сложено столче, а като седнеш на столчето виждаш асма – много, много лозови листа. За да стигнеш до гледката, трябваше да се приведеш под ъгъл около 50-60 градуса.

–          Хубава е стаята, светла, широка, но на нас ни се искаше да има гледка към морето – поде упълномощеният за преговори член от нашето семейство, т.е аз

–          Е, как! Ето, има. Сядаш си тука и се гледа. Всичко се гледа – Майката-хазяйка се попреведе, впери поглед в малкото свободно от листа пространство  между градината и асмата.

–          Извиняваме се много, но ще потърсим нещо, пък ако не намерим…

–          Както искате, вие си преценявате – бабата присви възкисело устни и спря да ни обръща внимание.

Ами преценихме си и се изнесохме от двора. Върнахме се в началото на селото и се спряхме на едно малко хотелче.  Влязохме да попитаме за стая и попаднахме на хора. Един чичо-собственико-рецепционист благо ни погледна.

–          Добър ден, стая търсим, за една вечер, но искаме да се вижда морето…

–          Амии, ще ви настаним. Качете се нагоре по стълбите, ключа е на вратата, номер…

Ошашавих се дето се казва. То бива гостоприемство, бива борба с кризата, но такова експресно настаняване…Малко ни е пътуването, значи, не сме свикнали на обслужване.

–          Но цената? Ами ако искаме и повече време да останем…

–          Е, аз по принцип за 35 давам, но на вас и за 30. Плаща се сега.

И докато аз запитам за кафета, закуски, докато ми дойде в акъла да помоля да ни упътят за вечеря, влязоха едни момчета чужденчета и чичото се пренасочи. На нас не ни остана друго, освен да си хванем чантичките и да се качим по стълбите. Стаята беше прилична.

Доуточнявам: Вечер във френдклуба БЕЗ РЕЗЕРВАЦИЯ е невъзможна. Поне за нас – беше.  Малко ме е яд, защото тъй се надявах на една непринудено-бохемска…Но, не стана.  Рекохме си да пийнем по едно малко на терасата на панорамното хотелче и да си оплакнем уморените взори в морето. Бре!

Че имаше панорама – имаше – накъдето и да отправиш поглед – все морe и тук там бряг.

Седнахме  както се полага –  анасоново питие и подходящото хапване  към него. И не е като да нямаше меню. Но, вероятно, аз не ги разбирам нещата, защото нито ме грабна, нито можа да предложи нещо кой знае какво, освен  висоооооки цени (верно бяха височки). Сервитьор – с досада някак си ни обслужи, а момичето след него …Станахме и тръгнахме.  Повървяхме си гладни и жадни, заиграхме се с идеята да си хапнем на балкона в хотела… И насред селото, като че ли изведнъж се появи едно чудо на бетона, невероятно авангардна архитектура – само дето на мен ми приличаше на изоставен строеж. Но както казах, не ги разбирам аз тия работи и не пуснах съпругЪт  дори да приближи табелката на морските градини. Не че той се дърпаше много, де… Та повървяхме пак, минахме покрай един магазин, който силно напомняше социалистическото снабдяване  и а-ха да се упътим към тераската, пред нас едно чудно местенце:  градинка, с няколко маси (два броя и половина) и къща за гости.  Като казвам градина – имам предвид селска градина – домати, краставици, мушкато и Хортензия.

Зеленчуковата градина

Къщата  имаше  странен вид – дърво по нея повечко, един планински покрив.  Сякаш мястото висеше в друго измерение .

Хортензията

Влязохме в дворчето и гледам – на едната маса наредени прибори, а по средата – китна табелка Резерве. Нема страшно, рече половинката – то е , за да плаши клиентите.  Ей ти, след секунди, излиза един човечец.  Нисичък, на крачка преди думата „позакръглен”  (то и аз съм в тази група, но то е от любовта към небцето. Мога да се оправдая и със здравословни проблеми.) .  Домакинът имаше тънки устни, бягащ поглед и носеше малък номер обувки. Тази комбинация никак не ми допадна, но чичо Васко не ни прие, пък една рибена чорбичка ме викаше, викаше… С известно колебание, човекът изрази благоволението си да ни приеме (нямаме криминален вид, нито приличаме на клошари, кълна се). Нещо като услуга, един вид…

Атмосферата беше особена – сякаш бяхме извън времето,  извън всичко. Някъде на село, но в коя година? Седнахме там. На половинката маса, тъй като бяхме само двама.  Апо-късно се изясни останалата част от картинката. Рибената чорба беше прясна, ухаеща, невероятна.

Ароматната, вкусната, рибената чорба

Както и чернокопът на скара. Но, за мое най-дълбоко съжаление, следва едно Но.  И тук, както и още тук-таме в това морско селце цените следваха философията – ден година храни. Човек трябва да си плати за качеството – добре, обаче, дали от цинцарлък или от глупост, не мога да проумея тази сумарно изразена грандиозност.  Бих го простила, но се оказа грешка и това, че не си поръчахме половината меню, както и факт е, че не сме французи. Каквито били  хитовите туристи.  Хапнахме разкошно, пийнахме приятно, но обслужването беше сметкаджийско.  Верно  – сами си влязохме, не ни бутаха. Все пак – , друго щеше да е, ако си бяхме тръгнали с мисълта  „заслужаваше си”.

Позабавлявахме се, обаче. На съседната маса, домакинът цяла вечер обяснява на свои гости как си води бизнеса, щото, видиш ли, от другата работа получавал скромен доход. Ние чувахме, но не бяхме принудени да вземаме отношение.  И тъй като си носехме фотоапарат изпонащракахме всичко, включително  собственика. Но снимката му ще си остане за семейния ни архив. Както и фотографията на бутафорният фар, в ъгъла до масите и който човекът с гордост ни посочи.

В крайна сметка, останах с усещането, че на повечето хора, занимаващи се с туризъм, не им е ясно какво предлагат – ни риба, ни рак, ако решим да останем в морската сфера. Селска почивка, но толкова изключително уникална, че се брои еквивалент на нощувка в Бурж Ел Араб (дано не съм му сбъркала името).

И също – не могат да си пресметнат какъв процент е разумно  да се изкара от една риба на скара, защото всичко си има граници…

Вечерта довършихме на хотелското балконче – с вълшебната гледка и питие в ръка.  Огромно удоволствие – топла лятна нощ, тишина, море в тъмното.

Като оставим настрана гастроноческото ни фиаско, Резово е прекрасно и пази някаква самобитност.  Би могло да се получи

потенциалните коне

чудесен Планиран  уикенд, би могло. Но единственото, което сега ще ме върне там, е гледката и настойчивото желание да проверя, дали френдклуба е все още приятелски и все още непринуден.

След като си тръгнахме, много ми се искаше да открия нещо вдъхновяващо. И преди да влезем във Варвара, спряхме край едно заливче – предния ден видях с крайчеца на окото коне в морето. Викам на мойта половинка, дай да спрем, да си наснимаме хергелето и да се приберем спокойно. Извадихме техниката, фокусирахме и  – вместо коне, от морето апатично ни огледа стадо крави. Преживящи. И един философски настроен щъркел.

 

кравите от с. Варвара

 

размислите на един щъркел

Но пък истинската награда посрещна неумелия ни пътешественически дух на плажа Аркутино.  Слязохме от колата и аз л повярвах на всеки екстрасенс, който твърди, че тук-таме по земята се разнасят някакви енергии.  Дюните, пясъчните храсти и треви, чистото море, меките вълни – лежерна, чиста картина.  Дървените пътеки, белите завеси на баровете и ресторанта, премерения брой чадъри довършваха еклектично усещането за това място. Но не в полза на еклектиката е спреният строеж над плажната ивица.

(Там има един хотел, който съм си обещала да проверя догодина. )

Не знам как преминаха няколко часа, но след като  тръгнахме, имахме чувството като да сме били подложени на пълна детоксикация.

Всъщност, тези два дни доказаха, че шаблона в женските списания е абсолютно верен – всеки самоуважаващ се, трябва да си почива редовно, за да  „освежава” духа и тялото.

 

Advertisements

СУТРИН МОРСКА, СВЕТЛОСИНЯ

Напоследък е тъй горещо, че в определени парливи часове на деня, мозъка ми смогне само да каже бълбук. Чудя се как си гледам децата. Всъщност, в този слънчасал момент, те спят. За мое и тяхно добро.

Единствената благословия (простете богохулството ми) , дето ми дава сили, за да премина  този препечен камънак, е морето.

Сутрин, малко преди жегата да се изсипе на улиците и полетата, спускам се с едно скърцащо колело край брега и се отдавам на спорт и музика (мъжът ми – такъв ми е умен и добър – ми подари един мп 3 плеър с думите: „да си слушаш като отслабваш”). И на морето. Карам едно известно разстояние, а то е така ласкаво и гладко, че прилича на разстлана сиво-синя тафта. Е, в повечето случаи. В началото на лятото е тюркоазено и грапаво, палаво и игриво. По-късно се успокоява и излъчва нега и отмала, а наесен е сурово и тъмносиньо. Но приема всякога и всеки с личната му обърканост и мисли, измива му очите, успокоява му душата и връща човека малко по-човечен.

Край морето сутрин не е самотно. Спокойно и тихо, но е пълно с народ. Като се почне от плажната алея с отворените рано-рано капани за сутрешно кафе, чай, бира, рибена или шкембе чорба – комуто каквото е потребно.

Колоритни са бабите, тръгнали на групи с по някоя кутия бисквити в ръце, или с домашни сладки. Съберат се, седнат на кафе и социализация. Да ти е драго да ги слушаш как преплитат болежки и шегички,  споменават внуци и понаплюят младите и някоя инстанция.

Жени, поседнали на small talks. Тук-там някой стар морски вълк, хора, тръгнали на работа – все избрали да изпият нещо сутрин на плажа. А поокъснели птици са си взели отрезвителното и са отишли да поспят, та по-рядко са на показ.

Като се понеса към онази част на плажната ивица, където няма капани и кафененца, попадам на друг един, морски феномен. Разни велосипедисти, автомобилисти бавно и неотклонно се отбиват към плажа – един след друг, като повикани на сутрешна служба, тихо и целеустременно, подреждат се в редица и разпъват въдици.  Някои половят час, други разпъват чадър, сложат си шезлонг и плавно преминават от състояние риболовец към прост плажуващ. Изумително единозвучни са всички в сутрешното си занятие. Няма нито един рязък звук или скъсано движение – сякаш гледаш някоя трупа, репетирала заедно. Светлината е полегата някак и усещам едва ли не мистичност.

Междувременно по пътя застигам, отминават ме и се срещаме с разни спортни натури – бягащи за здраве, за фигура, за работа. Вървящи – ей така, разходка правят, или пък отиват да се отдадат на морски бани. Велосипедисти най-различен калибър, хора дето си разхождат кученца малки, големи и още по-големи.  Постепенно се оформя и един постоянен поток от пешаци и моторизирани поклонници на кални бани. Наближа ли мястото на калолечение, току ме стресне някой водолаз – намазан с кал, сякаш се е вмъкнал в неопрен и очаквам всеки миг да извади и харпун.

Отминавам и тази социална крайбрежна точка и преминавам край предпочитаният от нудисти плаж. Един особено живописен образ често се вижда – хем разпъва въдици, хем почита лозунга „Назад към природата” – дискретно се отдава на рибарлък и нудизъм.

За жалост все повече семейни групи се прехласват пред кротостта и усамотеността (разбирай хавлиите са по-малко от една на кв. М) на този бряг и по-свободомислещите не знам какво правят.

Като отмина тия няколко десетки метра, много рядко срещам преминаващ. Тогава, според настроението или засилвам или намалям скоростта, изпразвам си главата.  Покарам още малко, погледаме се с морето, пък обърна колелото и обратно към каквото си ме чака.

П. П. Пък ако се случи тъй, че спортният час да се впише в ходенето на плаж, става още по-интересно.

Неделни сутрини

Най-напред ще кажа нещо, което е очеизваждащо – блога все още е в строеж. Очевидно съм от най-простите консуматори на ПЦ, та нещата стават по-бавничко при мен. Но темата днес е друга.

море и велосипед

Сутрин в неделя. Един от възловите моменти в седмицата. Поне за мен е така. Винаги се разкъсвам между желанието да се наспя, ама хубаво да се наспя и идеята да не изпусна нито част от деня. Първото си е доста рисково. Поне три години ми отне да науча дакела да спи с нас /не да ми заиска разходки по тъмно/. Но четвърта година се боря да внуша на сина, че МАМА ИСКА ДА СПИ. Детето обаче си има характер и не винаги се съгласява с горния постулат. И естествено, спането в неделя отдавна не е постулат, а по-скоро наивно пожелание в събота вечер.

От известно време насам се запалих по темата здравословни навици. Имам едно колело, което ръждясва и плаши мишките в мазето. Редно беше да си оправдае инвестицията и подвластна на едно хрумване, го заведох на профилактика. Предната събота. А днешната неделя пристъпих към изпълнение на хрумването. Цяла седмица се уговарях с една приятелка кога точно да паркираме пред входа, да проверим запасите от вода и да се изнесем към морето. Сложих една аларма да ми бипне в 7,00 и с молитви за слънце си легнах. Лошото беше, че непредвидих смяната на часа. Криво-ляво /повече криво, защото нямах време за кафе у дома/ тръгнахме към 7,45 по новото, 6,45 по старото време. Така ми се спеше, така отвратителен ми беше факта, че бях забравила да си напомпя гумите, че аурата ми стана отровно-зелена. Крепеше ме единствено мисълта, че все пак кафе ще има. Повярвайте ми, човекът е единственото същество, което има глупостта да поставя абсурдни желания по-високо от неделното спане. От друга страна, един примамливо отслабнал силует, със стегнат крак се оказва твърде важен стимул.

Събудена и прилично охладена влязох в едно кафе. За секунди се пренесох в друг свят – мека светлина на бара, проблясват частите на огромна и сложна кафемашина, мирише на италианска лаваца, на вкусно изпечени закуски и е домашно топло. През големите стъклени стени се вижда сивия пясък и зеленото море. Направо си извън времето. На масата вече сме 4 броя. Кафе и small talks – какво повече и трябва на една жена?. Голяма работа, че е 8,00, пардон 7,00. И рецептата за рибената чорба си струваше.

След двойното еспресо съм готова да карам до Пловдив. Навън е доста хладно от насрещния вятър, след профилактиката велосипеда лети. Морето нещо се сърди на някой, но пък на мен не пречи – дишам си йод на воля, копнея за ръкавици /насрещен вятър казах/ и си карам. И пак смол токс – не сме на състезание де.

Краката ме наболяват и с мисълта за мускулна треска се отказахме от курса до Пловдив и си останахме с няколкото километра по морския бряг. Все пак – граници трябва да има.

Към 10,00 отивам да купя картофи и съм свежа и бодра като пионерче на тържествен сбор.