Неделя следобед и меланхолично дъждовно.

Неделя сутрин е добре. Харесва ми – да се протегна мързеливо и въпреки че още ми се спи – да стана, защото е време за закуска. Картоон или Дисни чанъл все още ми звучат умилително. Обичайно към 9-10 часа чаят кипи, а кафето е изкусително ароматно. Прекрасно. Дори кучето все още не е изнервено. Той все пак е дакел, а както е известно – „Голям човек е дакела!”. Все още е неделя сутрин и съботните приключения са абсолютно компенсирани.

Късното и мързеливо утро плавно се излива в обед, а той в ранен следобед. И независимо дали сме на разходка, дали си джиджиткаме нещо у дома – всеки по своите дела, започвам да усещам неприятни тръпки. Като леко главоболие, предшестващо мигрена. Марк Твен е дал на Том Сойер най-съкровената реплика – мразя съботите и неделите, защото след тях идват делници.

В края на октомври, неделните следобеди са и мрачни. Често са дъждовни, а телевизиите са в сатурнова дупка. Децата се самозабавляват – това никак не е лошо, но точно в такъв момент, не е добре. Съпругът ми е някъде над Ла Пас или паркира самолета в Калифорния. Последният път сподели, че предпочита волан пред джойстик. Или може да смени стола пред компютъра – май го болели го раменете.

Изоставена и самотна, решавам, че е хубаво да потърся уют и сплотеност. За това започвам да меся.  Нещо просто, нещо неангажиращо и спокойно – само вода, зехтин, сол и брашно. Малко сода. Удивително е, как отделните съставки се смесват и постепенно става хубаво, живо, топло тесто.

Пуснах музика – последния път направихме един страхотен микс от детски песни, точно за тяхната жизнерадостност плаче сивия октомври. Става някак по-топло. Слагам на котлона тавичка тефлон. Сетих се, че имам пилешка мазнина – пускам няколко капки по незалепващото дъно и оставям да се стопли. През това време, за пикантност ръсвам малко сирене на топка от тестото, загъвам и разточвам. Хвърлям в тавичката, а у дома замирисва на препечен хляб.

Хубавата Джиджи придава италианска топлина и лека мелодрама – песента е страхотна – Емил Димитров е тооолкова романтичен, но  Любо, Дони и Ивайло Христов са живително искрящи.

http://vbox7.com/play:2a2bc3f1

Междувременно, аз съм се отказала от меланхолията и слагам подправки в пърленките, сипвам мед, над масата изплющява покривка, чаят е запарен. В неделя го обичам сладък, силен и горещ. А Джиджи се прибра в къщи и отново запя за своята публика.

Реклами

Летни вкусове и картини

КЪЛЦАНА ЛЮТЕНИЦА

Селските знойни лета са специална работа.  Толкова слънчево, светло, изпечено – земята пука. Цветовете и контурите се изострят до бяло.  По обед  въздухът  увисва неподвижен, но жужи, сякаш ще изпусне искри.Цялата природа застива – като отпор на силното слънце, неподвижна и опъната струна.    Полека натискът отслабва, листата на дърветата се отпускат и се разшумяват, градините започват да се вълнуват. Светлината става по-мека, горещината не боде кожата. Тревите изстиват и заедно с топлината се разнася ухание – на билки, на домати, на плод.

Щом дойде привечер, започва поливането на зеленчуковите лехи.  Бабите нареждат – пусни водата в другата фитория  – босите крака потъват в топлата кал, усещането е почти еротично.  Влагата събужда заспалия пипер, повехналите растения попиват жадно капки след зноя.  Подред водата стига до края на градината, гърбът се изправя.

Вземам една тава и събирам – краставици за салатата – те гъделичкат и леко боцкат,  домати, толкова зрели, че се цепят щом се опитам да ги скъсам от стръка, магданоз – свеж и уханен.

На усилни дни, подхождат леки гозби.

Върху масата чака землената паница – така бабите ми наричат глинената купа. Тяхното име е звучно и мелодично, досущ като самия съд. Щом го удари дървения клъцник издава звън – като камбанка.  В нея се скълцва лук, заедно с чесън и малко сол (за да не бягат лучените кръгчета и скилидките)  – докато престане да люти на очите и добие бисерен блясък.  Отстрана чакат струпани опечени чушки – зелени.

Те не сладнят и правят вкуса плътен.   Докато се обелят, понарежат , лучената смес си почива. Чушките се скълцват, а след тях и няколко домата (като се махнат семките, иначе ястието става много воднисто), за да стане гозбата по-богата.

Дооправяме вкуса с малко сол, поръсваме с нарязан магданоз.

В една хубава чиния полагам нежно  най-хубавото сирене, дето се топи в устата, слагам от кълцаната лютеница и си чупвам комат от хляба с най-хрупкавата коричка.

Уж, така простичко изглежда, пък май е специална тая гозба. Вкусът е сочен и свеж, леко острее от лука –  също като отминалия ден. И погледът става ведър (с лееек философски уклон, ако добавиш и чашка ледена ракийка).

Тази рецепта е невероятно гъвкава – подхожда си с варени яйца, месо, приготвено както ви сърце иска – с почти всичко.

Да ви е сладко, защото на мен ми беше!

Курабии

Най-обикновени курабии

 

Няма начин да не сте ги опитвали. Може би сте ги позабравили, защото са толкова обикновени, че мигом ги пропускаме.  Няма студент или войник, който да не е разтварял плика с пратени от мама курабии.

Когато бях малка, в дните на соц-а, искахме торти, пасти, шоколадчета. Особено от корекомските. Майките ни правеха героични усилия да разнообразят асортимента на сладкарниците и магазините – още помня гордостта на мама от домашния течен шоколад на фона на марципаните Люлин (това са едни безвкусни имитации на шоколад , съжалявам ако обиждам евентуални почитатели).  Една зимна ваканция (прекарвахме тези дни на село), баба, която се беше изчерпала, навярно, откъм идеи за закуски, ни направи домашни „курабета”.  Много вкусни, мекички, пухкави – изядохме ги и ги забравихме. За жалост, не бяхме дорасли да оценим елегантната простота на тези бисквити.

И, ето ме вече, на свой ред, майка. Живея далеч от баба ми, научила съм се да готвя нещо повече от пържени яйца, но все още не съм се докоснала до брашното (всъщност жалките ми опити да направя пита или кекс, завършваха ужасяващо – за кухнята ми и за самочувствието ми).  Един ден свекърва ми рече: Що не взема да направя нещо сладко – за детето? Детето, т.е. внучето и, не ядеше бонбони, не обичаше пасти, вафли, но обожаваше бисквити.   Когато жената извади последната тава от печката, всички спомени се бяха върнали  и и аз щастливо ръфах курабийки, наравно със синчето, подредени на масата.  После се сприятелих с брашното, научих се да ги приготвям и сама  – за моя и за детска радост, защото и щерката, вече,  ги обожава. 

Спирам с приказките, последно само: тези бисквити са едновременно платното и картината.  Основната рецепта е съвършено съчетание – вкуса е чудесен, ненатрапчив, елегантен, както вече казах. Но ако решите, може да ги допълните, да ги разкрасите по свой вкус, да им придадете яркост. 

И най-накрая рецептата:

Продукти:

4 яйца

1 и ½ чч захар

¾ чч олио

1 чч кисело мляко

1-2 бр ванилия

1 чл сода

Брашно, колкото поеме (му 500 и 700 гр) за нормално тесто.

Замесва се тесто, като аз предварително гася содата в киселото мляко и се правя на фокусник пред синчето – правя балончета. Брашното сипвам по малко, защото може по-малко, а може и повече да поеме – зависи от яйцата, от млякото и прочее.

Като сте готови, късате парче тесто, оформя се на топчица (горе долу колкото кюфте) и се покрива със захар от горна страна.

Тук има два метода – единия  е просто да топнете сладката в чинийка със захар и да я пратите към тавата. Втория: слагате курабийки докато се напълни съда, натискате всяка с пръст отгоре, мажете с яйце и посипвате със захар.  И при двата варианта се получава вкусен резултат.

Печете както си знаете – до зачервяване. Аз, за да пестя време, пускам вентилатор на фурната, слагам две тави и пека на 170-180 градуса.

 Това е. Мога да ви проглуша ушите с приказки, ама нека си оставя място и за друг път.

Домашна юфка

– от любов към традицията

Всеки един от нас катери,  върти колелото на живота си и ту се издига, ту пада долу в ниското.  И винаги идва един момент, когато човек чувства нужда да се обърне към корените си, към нещо, което може да нарече традиция. Да се опре на хилядите съдби останали във времето назад и да попие от соковете на земята си. Тогава трябва да открием онова нещо, независимо какво е, което ще те накара да си спомниш баба си и дядо си, а те да те преведат през детските си години до своите спомени, и по-назад – докъдето ти е нужно, за да се почувстваш част от нещо древно и силно, много по-голямо. Част от род и народ, за да не си самотен в тези днешни дни, толкова широки, че хоризонт няма, а лъскавото ослепява окото.

Традициите събират соковете на живота, съхраняват парченце от всеки цвят и помагат на човек да бута колелото по пътя си.

Какво намерих аз? Първото камъче, което слагам в основите на моя свят е съвсем обикновено, здраво и питателно – достойно за ролята си. Домашната юфка – чиста и здравословна прозаичност.

Снимката е взета от http://www.lostbulgaria.com

Едно време, в горещи дни, под шарените сенки на двора, са се събирали жени, за да приготвят по нещичко за студеното време.  Представете си само – ръцете работят, устите не млъкват: клюки, приказки, смехове…Женско царство! Пасторалност, рустик (да облагородим малко)!

Тук е мястото да предупредя, че ще  трябва място – буквално. И то доста място.

Разчиства се кухненската маса от играчките на детето, вестника от събота и каквото има още, постила се нещо удобно за месене – мушама, например. Въздесъщата, останала в социалистическите ни спомени, на цветчета или в странно модернистично-соц-реалистично цветово решение.  Разбира се, днешните принтове са много по-привлекателни. 

Последващата рецепта ще е за солидно количество – при умерено потребление, може да стигне за няколко месеца. Приготвяме нужното:

20 яйца

1 л мляко

Сол на вкус – лъжица супена, максимум още една.

1 чч грис

Брашно, колкото поеме – около 3 кг

Ако сте се  сгорещили предоволно, сега е момента да извадите студената лимонада, сока от дренки от хладилника или какъвто домашен специалитет имате. Пийвате, стягате  престилки и отпочвате.

За жалост, нашата седянка беше рехава – аз и свекърва ми.  Наредихме всичко на масата, сипахме брашно и сложихме яйцата.   Който е месил тесто, неминуемо се спира поне за минутка да се порадва на ясното жълто върху белия фон. Заприличва на картина. Вдъхновява се човек и като художник пристъпя към събирането на яйцата в мекото брашно, сякаш ще вае не юфка, а скуплтурен шедьовър.  Полека присипвате млякото, притуря се грисът и солта, подплатява се с брашно и от клюка на приказка тестото се показва. Месите, докато спре да лепи.

До този момент, бяхме опоскали всички настоящи и бъдещи събития, та започнахме да си разказваме домашни истории с майката на любимия.  Когато приготвяме нещо – лютеница, сладко или сладкиш, тя обича да разказва за баща си. Той бил невероятен готвач. Като малък бил чирак ли, калфа ли при един турски майстор-сладкар.  Веднъж, трябвало да отнесе  тава баклава на някой си клиент. Измъчван от глад (понеже произхождал от по-бедно семейство), спрял се на закътано място и изял всичката сиропирана сладост. Охотата му за сладко била толкова голяма, че нито грамче от захарта не натежало на празния му стомах.  Майстора не го изгонил, но дядото сладкар не станал, уви. Пък и убежденията му го отвели другаде – бил  идеалист-комунист и тази идея обърнала нещата. Независимо от това, той продължил през макар и бедните години, да приготвя за семейството си  (когато имало от къде и с какво да се вземат продукти) баклави, сладка, тарама хайвер, готвел телешко със сини сливи, печал сегиз –тогиз по нещичко…  

Но рецептата за юфката не била от него.  Свекърва ми се научила да точи във времето  на утвърдения, богат социалистически бит. Когато са купували не каквото трябва на човек, а каквото пуснат  в магазина. Нужна е била голяма далновидност, за да се обзаведе едно домакинство. Ние днес, например (едно поне 30 години по-късно), се радваме  на чудесен комплект прибори за хранене… Та по онова време, от нечия умела ръка, жената се научила да приготвя юфка.  Ето – помним, предаваме –  пазим традициите.

Тестото е стегнато, прилично на осем  до дванадесет (някъде приблизително) килограмова узряла диня, стои в  единия край на масата. Откъсвам шепа и като си поръсвам от време на време брашно, разточвам  кора – да не е прозрачна, но и да не е дебела.  Докато приготвяхме тестото, застлахме спалнята с вестници, а отгоре с чисти чаршафи. Готовите кори разстиламе там. Горещото време изсушава обгата (каква хубава дума, имам предвид кората), чаршафът поема влагата, а и вестникът  помага, казва свекървата  – тя е жена, видяла 2 и 200, така че се съгласявам с нея.  Като сме насмогнали на брой готови кори и те са се позасушили, сгъваме ги на три и с остър нож нарязваме всяка на лентички. Тук вече напрежението се покачва – фурната е загрята, в тави лентите се нареждат (разгънати)и се изпичат до порозовяване. Това става доста бързо – юфката е поизсушена, тъничка и за минутки става готова. Трябва да се действа по-чевръсто и ритмично.

Тъй като живеем в по-модерни времена, ползваме функция „вентилатор”  и печем на няколко нива.  По този начин, определено разваляме магията на старите времена, но тъй като поне няколко часа са минали от началото на този кулинарен подвиг, брашното е по целия под в кухнята и на пътечка води до спалнята (уви, нямаме двор, да разпънем маси), гърбът понаболва, сме принудени да си помогнем някак. Едната реже, реди, пече, другата разточва, разстила и така докато свърши всичката заготовка.

В края на деня, дома ухае уютно на сладък хляб, а на мен ми е хубаво, че съм се научила на нещо позабравено.