Още веднъж за духа на гювеча.

Хладилникът не мига – полупразен, облещен. В една тенджерка отварям – остатъци от заешката яхния, дето ни я донесе миналата седмица свекърва ми. Не мирише на развалено още – що пък не? Бахарът беше гаден – един остър вкус, едно рибно-консервно отношение, ама няма да се усети. Май. В една кутия на дъното на фризера има замразен патладжан, обаче дали има три лъжици, пък и с домати пържен…От ония последните домати, дето само на картон имат вкус, пък и мирише на изветрял лед, ама …Това гадното зелено в торбичката от страни? Божеее, печен патладжан на пюре. Мислех, че свърши миналата пролет. Още някакви зелении, останала малко бамя – почерняла тук-там, ама има и зеленко, яяяя – в гювеча. Слагам малко картофи за обем, щото като се опече само зеленчука, ще си го мажем на филийка.  Наденицата – прясно боядисана ми изглежда. Бе като се позапече с останалото, нищо и няма, все ще се омеша с бульона, може пък да стане пикантна. J

Подправки. А, почна филма, докато минат надписите ще съм готова. Леле майко, какво изсипах вътре, – кориандър? Да, това пише на пакетчето, добре че е поизветрял. Ех, що си мислех за червен пипер…Ръснах и малко чесново брашно – как мирише само това нещо, да не е гранясало? Не мога да повярвам , вчера съм го изсипала при махлеба. Ужас. В крайна сметка си стоеше непипнат, така може и да не го хвърлям – много мразя да се изхвърля храна.

Филмът почна, изобщо няма да се разправям повече.

Два часа по-късно, апартамента мирише на махлеб, наденицата се е свила до неузнаваемост, всъщност  много трудно намирам парчета. Картофите са едни омърляни с патладжан. Как боядисва само тоя патладжан, не мога да разбера морковите оранжеви ли са или мръсно кафяви?

Обаче ме кефи звука като изсипвам с лъжицата по чиниите: плясс!  С повечко хлебец маме.

 

Реклама

Гювеч

 

Скътала си бях във фризера малко от соса, останал от заешката яхния. Гъст, силен бульон, искрящ, лъскав и жизнен. Скътала бях и малко смес от пържен патладжан с домати и чушки, която пълнеше устата ми със слюнка, веднага щом се сетех за нея.  Имах и само печен патладжан, смлян на пюре, тиквички и бамя. Взех и от онези картофи, които като се изпекат стават меки, топли и нежни като бабина приказка, а морковите сладки като мед.

Сложих всичко това заедно, притурих и грах за веселба. Отворих шкафа с подправките и сипах щедро – черен пипер за щекотливост, кориандър за екзотика, риган за подплата и що ли – малко след като сложих наденицата, нарязана на парчета, – ръснах щипка махлеб за спойка.

Затворих гювеча и го пекох по всички правила, а най-накрая изключих фурната и си легнах доволна.

Защото денят ми беше пълен и макар да остана недовършен – едно започвах, друго свърших, третото отложих, легнах си с мисълта, че съм във вихъра на нещата.

На следващата вечер сипах за вечеря – останал само бе махлеба, а другото потънало в шеметното разнообразие, изгубило бе вкусната си същност.

Достатъчно е едно нещо да свършиш като хората, а не много глупости по малко.