Плажни игри

Колкото и да ми се иска последващото няма да е Ода за Прекрасни Златни Плажове, няма да е сърцеразкъсващ копнеж по китно черноморско кътче, нито ще е Пътешествие-из-непрежалимопрекрасното детство. Напротив, ще ми се иска да е разтърстваща жалба, нещо като изпълнения с мъка въпрос от прекрасната българска песен – Къде са ми детските книжки. В моя конкретен случай – кой ми взе Созопол.

Тъй като ми е сантиментална душата, не мога да не спомена, как в детските ми години гащите не се продаваха по улиците, не се надпреварвахме с акумулаторни колички в парка и по улиците на гореспоменатото място миришеше на море. Днес мирише на озонатор от близкото заведение, на олио от по-далечното и какафонията е близка до микрофония.

Нейсе, ще рече човек, няма да се припичаш по икиндия на калдъръма, ще слезеш на плажа. Пясък и море, чайки – едно-друго по тематиката.

Как бе, как да стане тая работа, като трябва да разместиш поне 16 шезлонга, за да видиш пясъка и да затвориш около 134 чадъра, за да те напече слънцето. Погледнеш наляво и назад – бряг се не вижда – разностройно хотелско море. Погледнеш надясно – стрехи на плажни кръчми.

Но като свалиш гледната точка на метър и половина над морското равнище – ми то хората, май, същите. Само дето сме станали повече.

За презентацията е нужен JavaScript.

Примирили сме се с гъчканицата, боримЕ отегчението и изяждаме набързо плажното време като хамбургер от известна бърза верига. Поиграем си на море, пийнем по биричка и се запътим към колата.

Но! (как ми се зарадва душата!)

Между редиците с гащи, зад щендерите с боядисани мидички и прекаляващо с кича поп-арт, се вижда крайчето на карирана покривка, увила се около железните крака на една маса.  Кълна се, намерих си моя Созопол. С лимонадата, ментата, вкусната цаца, биричка и прекрасната прохлада на един демодиран навес (без грам озонатор, моля ви се).

Ах, как се стреснах от по-горните мелодрами и ревове.

И 3 км по-на север няма чак толкова много чадъри (освен ако не си сложиш сам), а шезлонгите са броени.

Реклама

СУТРИН МОРСКА, СВЕТЛОСИНЯ

Напоследък е тъй горещо, че в определени парливи часове на деня, мозъка ми смогне само да каже бълбук. Чудя се как си гледам децата. Всъщност, в този слънчасал момент, те спят. За мое и тяхно добро.

Единствената благословия (простете богохулството ми) , дето ми дава сили, за да премина  този препечен камънак, е морето.

Сутрин, малко преди жегата да се изсипе на улиците и полетата, спускам се с едно скърцащо колело край брега и се отдавам на спорт и музика (мъжът ми – такъв ми е умен и добър – ми подари един мп 3 плеър с думите: „да си слушаш като отслабваш”). И на морето. Карам едно известно разстояние, а то е така ласкаво и гладко, че прилича на разстлана сиво-синя тафта. Е, в повечето случаи. В началото на лятото е тюркоазено и грапаво, палаво и игриво. По-късно се успокоява и излъчва нега и отмала, а наесен е сурово и тъмносиньо. Но приема всякога и всеки с личната му обърканост и мисли, измива му очите, успокоява му душата и връща човека малко по-човечен.

Край морето сутрин не е самотно. Спокойно и тихо, но е пълно с народ. Като се почне от плажната алея с отворените рано-рано капани за сутрешно кафе, чай, бира, рибена или шкембе чорба – комуто каквото е потребно.

Колоритни са бабите, тръгнали на групи с по някоя кутия бисквити в ръце, или с домашни сладки. Съберат се, седнат на кафе и социализация. Да ти е драго да ги слушаш как преплитат болежки и шегички,  споменават внуци и понаплюят младите и някоя инстанция.

Жени, поседнали на small talks. Тук-там някой стар морски вълк, хора, тръгнали на работа – все избрали да изпият нещо сутрин на плажа. А поокъснели птици са си взели отрезвителното и са отишли да поспят, та по-рядко са на показ.

Като се понеса към онази част на плажната ивица, където няма капани и кафененца, попадам на друг един, морски феномен. Разни велосипедисти, автомобилисти бавно и неотклонно се отбиват към плажа – един след друг, като повикани на сутрешна служба, тихо и целеустременно, подреждат се в редица и разпъват въдици.  Някои половят час, други разпъват чадър, сложат си шезлонг и плавно преминават от състояние риболовец към прост плажуващ. Изумително единозвучни са всички в сутрешното си занятие. Няма нито един рязък звук или скъсано движение – сякаш гледаш някоя трупа, репетирала заедно. Светлината е полегата някак и усещам едва ли не мистичност.

Междувременно по пътя застигам, отминават ме и се срещаме с разни спортни натури – бягащи за здраве, за фигура, за работа. Вървящи – ей така, разходка правят, или пък отиват да се отдадат на морски бани. Велосипедисти най-различен калибър, хора дето си разхождат кученца малки, големи и още по-големи.  Постепенно се оформя и един постоянен поток от пешаци и моторизирани поклонници на кални бани. Наближа ли мястото на калолечение, току ме стресне някой водолаз – намазан с кал, сякаш се е вмъкнал в неопрен и очаквам всеки миг да извади и харпун.

Отминавам и тази социална крайбрежна точка и преминавам край предпочитаният от нудисти плаж. Един особено живописен образ често се вижда – хем разпъва въдици, хем почита лозунга „Назад към природата” – дискретно се отдава на рибарлък и нудизъм.

За жалост все повече семейни групи се прехласват пред кротостта и усамотеността (разбирай хавлиите са по-малко от една на кв. М) на този бряг и по-свободомислещите не знам какво правят.

Като отмина тия няколко десетки метра, много рядко срещам преминаващ. Тогава, според настроението или засилвам или намалям скоростта, изпразвам си главата.  Покарам още малко, погледаме се с морето, пък обърна колелото и обратно към каквото си ме чака.

П. П. Пък ако се случи тъй, че спортният час да се впише в ходенето на плаж, става още по-интересно.