Istanbul – споделящият

Всеки град има по едно местенце, което чака да бъде намерено лично. Карфицата е забодена там и обиколките на посетителя се въртят спираловидно, докато не стигнат тази запазена територия. Нашата приятелка ни посъветва да намерим едно кафене (по-скоро чайна), до самия ъгъл на Топ Капъ и надвесено над някогашните градски стени. Забележителна с гледката си – Златния рог, Босфора и Мраморно море, чайната имаше своя атмосфера. Сутринта рано, слънцето е още мило и меко, вятърът все още нежен, а всичко останало милва сетивата. Малки масички, дървени столове, мушкато и захарчета, обрамчени с жив плет. Вече имах усещането за уют в този град, но това беше прекалено. Недопустимо идеално. Нямаше хора, – само две момчета пиеха чай, а персонала си се криеше ненатрапчиво зад храстите.

Отварям скоба: кафето, поне в обичайните за масовия турист хотели, няма нищо общо нито с еспресото, нито с шварц, нито с каквото и да било. То просто е нещо, което местните си представят, че гостите харесват. Те, от своя страна приемат сутрешното подобие като екзотична съставка в колорита на страната. От друга страна, в късния следобед, напълно приемливо е да се седне на турско кафе. С много утайка, то се пие по специален начин: първо се разклаща чашката (която е малко по-голяма от лабораторен тигел), отпива се – кратък момент за наслада от вкуса, а после глътка вода. Това поне е първата степен за заслужил турист. Вероятно в огромен Истанбул има и други начини да се пие кафе, приготвено не така традиционно и не така „екзотично” както в хотелите, но те са в курса за напреднали пътешественици. Ние маркирахме първо ниво. Затварям скобите.

Египетският пазар, Mısır çarşısı. Т.е. това е извън покритото помещение.

И така. Искахме кафе, но в никакъв случай разтворимо (подобна гавра, о, не, благодаря.). Естествено, получихме традиционно турско. Момчето, което взе поръчката се обърна към бармана: „Бате, дай две кафета, – рано-рано сутринта!” Местен хумор. Все пак вкуса беше страхотен.

След тихата чайна и йога-момента – отвори ни се апетит за глъчка и множество. Египетският пазар е само на 10 минутки пеша, точно срещу моста Галата. В никакъв случай не се пропуска.

Исках да намеря едно специално магазинче там, в което можеше да се купи парфюмно масло, подправки, ароматен сапун с дафинов екстракт, био продукти и какви ли не женски изкушения и въобще изкушения. Дюкянът предложи смущаващо богат избор. Нямах сили да поемам визуално това изобилие.  Направих покупката си и се върнах към обичайните предложения. Иначе рискувах да прекарам деня там, оглушала и ослепяла за всичко останало.

Е, всичкото останало вътре беше очаквана феерия – подправки, локум, шалове, бижута, кесии. Но отвън – пълна изненада. Подредени сергии, а на тях: поне сто вида сирена, по-навътре прибрани суджуци, деликатеси, тави с лъскави маслини, прясна риба, отново купчини с подправки.  Посреща ни аромат на бакалия, жив и упойващ, извикваше представата за хладно, леко сумрачно,  приземие с каменни сводести стени, препълнено с дървени каци и тезгяси. Сякаш жарката светлина на слънцето се кротваше, а излъскания от стъпки и миене калдаръм излъчваше хлад.

Хората, които купуваха, разглеждаха или минаваха – бяха се сляли в море. Ту прииждаха талази – групи от туристи, ту се отдръпваха в рехава колона. Търговците, обаче, бяха истинската изненада. Любезни, но бързи- никакво време за моткане, колебание, ох и ах. Купуваш – заповядай, не купуваш – заповядайте пак.

После денят премина като въздишка – Генуезката кула и арт-магазинчетата около нея, разходката по Босфора, сандвичите с риба и туршия на Еминьоню.

Докато бяхме на ферибота, за да се насладим на бреговете на провлака и си споделяхме впечатленията, изведнъж усетих побутване по рамото. Беше възрастна дама, облечена по западен маниер:

–          Вие от България ли сте? – попита на английски, без въобще да се запита можех ли да и отговоря

–          Ами да, казвам.

–          И аз, аз също съм от България – ето, вижте. Жената ми показа личната си карта, в която под графата място на раждане, стоеше (BG). Но отдавна не живея там. Бях малка, когато баща ми ни доведе в Турция, а после отидохме в Австралия. Вече 40 години живея в Сидни. Как е живота сега в България?

–          Ами трудно е, но се надяваме да стане по-добре. Връщали ли сте се в родното си място?

–          Опитах се, но беше отдавна и комунистите не ме пуснаха. Сега дали ще ме пуснат?

–          Разбира се. Можете да отидете съвсем спокойно.

В този момент жената, която седеше до заговорилата ме, се включи в разговора:

–          Нема вОда, дай ми вОда – баба така ни говореше, продължи на англо-немски.

–          Това е сестра ми, внесе яснота първата дама, тя живее в Берлин.

–          Как е живота в България сега? – сестрата от Германия ми зададе отново този въпрос.

–          Много ми е приятно да ви срещна, ох, колко се радвам, че виждам някой от България

Жените говореха една през друга, но скоро ме оставиха, за да си продължат помежду си.  В този момент корабът приближи сграда, чието име не знаех. Огледах се и видях съседката от другата ни страна да обяснява на дъщеря си нещо за обекта, който приближавахме. Попитах какво е това и получих доста любезен отговор. Двете представляваха интересна гледка. Майката облечена традиционно – забрадка на главата и тренчкот, а дъщерята, тинейджърка, в моден лилав гащеризон. Усмихваха се много мило. А до края на разходката, майката не пропускаше да се обърне и към мен в разясненията си. Накрая ни помоли да ни снима заедно с дъщеря си.

Предстоеше ни един последен предиобед, а после пътят към дома. Решихме да видим Водохранилището. Препоръчаха ни да отидем сутринта, когато хората все още не са се натрупали на опашки. Тъмнината, водата, камъка – всичко охлади прекомерното въодушевление и успокои емоциите.

Беше 10 сутринта, когато поискахме да пийнем един чай за последно в този град. В страни от Йеребатан видяхме сенчесто дворче, с масички и столове от ковано желязо. Възрастен мъж поливаше малките саксийки, подредени тук-там. Ние бяхме първите клиенти.

http://www.medusarestaurant.com/Eng/hakkimizda_eng.asp

Разговорихме се някак, човекът седна при нас, разказа ни смешна случка. Прекарахме приятен половин час, въпреки моя беден турски. Когато поискахме сметката, той се възмути: Каква сметка, вие сте ми гости, моля ви!

Преди да си тръгнем, човекът ни покани да погостуваме и в бутиковия му хотел.

http://hypnoshotel.com/

Това е предмет на съвсем друго ниво, обаче.

Това беше. Тръгнахме обратно към хотела, чантите, автобуса. Останаха хиляди подробности, недоусетени неща, непосетени места, неизпито вино, отложен салеп, невкусени моменти. Остана много за следващия път. Но струва ми се, успяхме да престъпим границите, очертани от краткостта на посещението, от статута ни на туристи. Толкова, че да искаме още.

Всъщност поразителното в този огромен град е, че има една особена атмосфера.  Не се усеща изолираност и хладнина, няма френетичност и устремна индустриализация – въпреки, че не му липсва нито белег от образа на съвременен мегаполис. Напротив, дългата византийска история му е дала аристократична изтънченост, Ориента – малко безцеремонност и съгласие с обратите на съдбата, а съвремието – кипеж и никога не спиращия ритъм.

Както казва нашата приятелка – това не е град за един дъх.

Реклама

Изкуството да почиваш. Бягство на Юг 2 – Резово

В Резово

предисторията : https://hrupkavo.wordpress.com/2010/09/11/%D0%B8%D0%B7%D0%BA%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D1%88-%D0%B8%D0%BB%D0%B8-%D0%B1%D1%8F%D0%B3%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D1%8E/

А е тихо, спокойно, дори внезапните шумове – музика или детски викове, шум от коли са някак омекотени – като през памук. Или след пълните градчета и плажове, селото ни се виждаше преспокойно?  Или 50 км насаме бяха постигнали изумителен успокоителен ефект?

Струваше ми се доста смешно и в същото време изумително странно да наложа двете представи – държавната карта, с червената гранична линия и това, което виждаха очите ми – кротка вода, дето спокойно влизаше в морето. Никъде другаде в не ми се е случвало подобно нещо…Огромните пана с имената на двете страни, едно невидимо присъствие на наблюдаващи те очи и в същото време свободата да виждаш как една река си тече напълно необезпокоявана от факта, че се явява важна клечка между границите на Народната ни Република…Значението и същевременно пълното му пренебрежение напомня  на огледалния свят на една детска приказка. Има си дори и заешка дупка.

Току  до реката е даляна на чичо Васко. Френдклубът, както го е нарекъл,  е извор на вкусна рибена чорба, невероятна пържена риба, бохемско настроение и радост от Живота, наред с Природата. Капитанът е толкова колоритен, че няма да ми стигнат думите. А пържената риба е страашна.

През един октомврийски следобед ни се отдаде случай да си хапнем и от рибената чорба: Не можеш да си я направиш, щото няма да имаш риба. Ще ти я кажа рецептата, ама нямаш ли материал – няма да стане! Риба да пържа ли?

Абсолютната ни грешка, тръгвайки към Резово е, че не си направихме резервация – Ние работим само с резервации, госпожо. Заето е всичко за два дни напред. Съжалявам, госпожа… Обадете се.

Важните неща трябва да се свършват овреме.  Понякога ентусиазмът не е достатъчен, трябва и малко организационна работа, обаче и с нея трябва да се внимава, тъй като пречи на непринудеността. Или махваш с ръка и оставаш още два дни.

Френдклуба е в съвършена хармония с околността: самобитен селски двор, до който се стига по едни стъпала надолу.  Различни маси,подредени на празното пространство пред навеса с кухнята. Много храсталак – като че ли си слязъл на друга земя и в друго село. Бира, каси – абсолютно неподредено, но с мерак.  Пръстта, столовете, въздухът са пропити с морето, доведено от рибарите, пийващи си сладко.

В края на централната Резовска улица, на най-удобното кьоше е разположен един хотел. Всичките му три етажа се разпъваха пред една невероятна гледка към морето и меката извивка на пустеещия плаж откъм турската страна. Окото се пълни, пълни, пълни с широта и все остава ненапълнено. Пристъпям през входа и виждам един плот, а на него е оставена красиво написана бележка, в която любезно ни приканват, да се обърнем към собственика на ресторанта отстрани, в случай, че търсим стая. Едно такова домашно уютно… Въпреки любезността, не намерихме каквото ни трябваше – заети стаи само.

Но насрещната къща имаше една тераска, а на тераската  окачен един картон. На него, не особено красиво изписано, но за това пък изчерпателно съдържание:

Стаи

WC, TV, ХЛ

Последното разгадахме: хладилник.

Ми – къща, ама със свободни стаи, какво като не е хотел…приближаваме се ние към портата, а пред нея масичка. На масичката – сувенирчета – продават се. Влизаме в двора, под един богат асмалък, гледаме – седнали млад  мъж и  млада жена, лееко отегчени.

–          Добър ден, да попитаме за стая?

–          Момент, момент. Ей сега ще извикам майка – скочи оживен мъжът.

–          Чакайте, рекох, да питаме дали имате стая с гледка?

–          Амиии… Нека, ей сега ще извикам майка.

–          Но, все пак, ако нямате…

Мъжът изчезна да вика майка.

След секунди  иззад къщата изприпка майка и отпреде ми застана образът на същинската морска лятно-курортна хазайка.

Леля на възраст, леко приведена и полуусмихната, опитно око-рентген,  прясно боядисана червена коса.  Все пак – добронамерена (може би заради Кризата или просто Професионализъм).

–          Имаме, имаме. С гледка. Ето – тази, другите са заети.

Бабата-леля, мъжът и жена му, аз и моят мъж се струпахме на тераса на първия етаж, пред нас отметнаха едно перде и се отвори стая.

–          Малко разхвърляно, но ей сега ще я оправим. Ние спяхме тук, но ще идем в другата къща – сподели мъжът – Ще я оправим, само малко да изчакате.

Стаята широка, имаше и ВЦ, и ТВ и ХЛ. Пред прозореца – сложено столче, а като седнеш на столчето виждаш асма – много, много лозови листа. За да стигнеш до гледката, трябваше да се приведеш под ъгъл около 50-60 градуса.

–          Хубава е стаята, светла, широка, но на нас ни се искаше да има гледка към морето – поде упълномощеният за преговори член от нашето семейство, т.е аз

–          Е, как! Ето, има. Сядаш си тука и се гледа. Всичко се гледа – Майката-хазяйка се попреведе, впери поглед в малкото свободно от листа пространство  между градината и асмата.

–          Извиняваме се много, но ще потърсим нещо, пък ако не намерим…

–          Както искате, вие си преценявате – бабата присви възкисело устни и спря да ни обръща внимание.

Ами преценихме си и се изнесохме от двора. Върнахме се в началото на селото и се спряхме на едно малко хотелче.  Влязохме да попитаме за стая и попаднахме на хора. Един чичо-собственико-рецепционист благо ни погледна.

–          Добър ден, стая търсим, за една вечер, но искаме да се вижда морето…

–          Амии, ще ви настаним. Качете се нагоре по стълбите, ключа е на вратата, номер…

Ошашавих се дето се казва. То бива гостоприемство, бива борба с кризата, но такова експресно настаняване…Малко ни е пътуването, значи, не сме свикнали на обслужване.

–          Но цената? Ами ако искаме и повече време да останем…

–          Е, аз по принцип за 35 давам, но на вас и за 30. Плаща се сега.

И докато аз запитам за кафета, закуски, докато ми дойде в акъла да помоля да ни упътят за вечеря, влязоха едни момчета чужденчета и чичото се пренасочи. На нас не ни остана друго, освен да си хванем чантичките и да се качим по стълбите. Стаята беше прилична.

Доуточнявам: Вечер във френдклуба БЕЗ РЕЗЕРВАЦИЯ е невъзможна. Поне за нас – беше.  Малко ме е яд, защото тъй се надявах на една непринудено-бохемска…Но, не стана.  Рекохме си да пийнем по едно малко на терасата на панорамното хотелче и да си оплакнем уморените взори в морето. Бре!

Че имаше панорама – имаше – накъдето и да отправиш поглед – все морe и тук там бряг.

Седнахме  както се полага –  анасоново питие и подходящото хапване  към него. И не е като да нямаше меню. Но, вероятно, аз не ги разбирам нещата, защото нито ме грабна, нито можа да предложи нещо кой знае какво, освен  висоооооки цени (верно бяха височки). Сервитьор – с досада някак си ни обслужи, а момичето след него …Станахме и тръгнахме.  Повървяхме си гладни и жадни, заиграхме се с идеята да си хапнем на балкона в хотела… И насред селото, като че ли изведнъж се появи едно чудо на бетона, невероятно авангардна архитектура – само дето на мен ми приличаше на изоставен строеж. Но както казах, не ги разбирам аз тия работи и не пуснах съпругЪт  дори да приближи табелката на морските градини. Не че той се дърпаше много, де… Та повървяхме пак, минахме покрай един магазин, който силно напомняше социалистическото снабдяване  и а-ха да се упътим към тераската, пред нас едно чудно местенце:  градинка, с няколко маси (два броя и половина) и къща за гости.  Като казвам градина – имам предвид селска градина – домати, краставици, мушкато и Хортензия.

Зеленчуковата градина

Къщата  имаше  странен вид – дърво по нея повечко, един планински покрив.  Сякаш мястото висеше в друго измерение .

Хортензията

Влязохме в дворчето и гледам – на едната маса наредени прибори, а по средата – китна табелка Резерве. Нема страшно, рече половинката – то е , за да плаши клиентите.  Ей ти, след секунди, излиза един човечец.  Нисичък, на крачка преди думата „позакръглен”  (то и аз съм в тази група, но то е от любовта към небцето. Мога да се оправдая и със здравословни проблеми.) .  Домакинът имаше тънки устни, бягащ поглед и носеше малък номер обувки. Тази комбинация никак не ми допадна, но чичо Васко не ни прие, пък една рибена чорбичка ме викаше, викаше… С известно колебание, човекът изрази благоволението си да ни приеме (нямаме криминален вид, нито приличаме на клошари, кълна се). Нещо като услуга, един вид…

Атмосферата беше особена – сякаш бяхме извън времето,  извън всичко. Някъде на село, но в коя година? Седнахме там. На половинката маса, тъй като бяхме само двама.  Апо-късно се изясни останалата част от картинката. Рибената чорба беше прясна, ухаеща, невероятна.

Ароматната, вкусната, рибената чорба

Както и чернокопът на скара. Но, за мое най-дълбоко съжаление, следва едно Но.  И тук, както и още тук-таме в това морско селце цените следваха философията – ден година храни. Човек трябва да си плати за качеството – добре, обаче, дали от цинцарлък или от глупост, не мога да проумея тази сумарно изразена грандиозност.  Бих го простила, но се оказа грешка и това, че не си поръчахме половината меню, както и факт е, че не сме французи. Каквито били  хитовите туристи.  Хапнахме разкошно, пийнахме приятно, но обслужването беше сметкаджийско.  Верно  – сами си влязохме, не ни бутаха. Все пак – , друго щеше да е, ако си бяхме тръгнали с мисълта  „заслужаваше си”.

Позабавлявахме се, обаче. На съседната маса, домакинът цяла вечер обяснява на свои гости как си води бизнеса, щото, видиш ли, от другата работа получавал скромен доход. Ние чувахме, но не бяхме принудени да вземаме отношение.  И тъй като си носехме фотоапарат изпонащракахме всичко, включително  собственика. Но снимката му ще си остане за семейния ни архив. Както и фотографията на бутафорният фар, в ъгъла до масите и който човекът с гордост ни посочи.

В крайна сметка, останах с усещането, че на повечето хора, занимаващи се с туризъм, не им е ясно какво предлагат – ни риба, ни рак, ако решим да останем в морската сфера. Селска почивка, но толкова изключително уникална, че се брои еквивалент на нощувка в Бурж Ел Араб (дано не съм му сбъркала името).

И също – не могат да си пресметнат какъв процент е разумно  да се изкара от една риба на скара, защото всичко си има граници…

Вечерта довършихме на хотелското балконче – с вълшебната гледка и питие в ръка.  Огромно удоволствие – топла лятна нощ, тишина, море в тъмното.

Като оставим настрана гастроноческото ни фиаско, Резово е прекрасно и пази някаква самобитност.  Би могло да се получи

потенциалните коне

чудесен Планиран  уикенд, би могло. Но единственото, което сега ще ме върне там, е гледката и настойчивото желание да проверя, дали френдклуба е все още приятелски и все още непринуден.

След като си тръгнахме, много ми се искаше да открия нещо вдъхновяващо. И преди да влезем във Варвара, спряхме край едно заливче – предния ден видях с крайчеца на окото коне в морето. Викам на мойта половинка, дай да спрем, да си наснимаме хергелето и да се приберем спокойно. Извадихме техниката, фокусирахме и  – вместо коне, от морето апатично ни огледа стадо крави. Преживящи. И един философски настроен щъркел.

 

кравите от с. Варвара

 

размислите на един щъркел

Но пък истинската награда посрещна неумелия ни пътешественически дух на плажа Аркутино.  Слязохме от колата и аз л повярвах на всеки екстрасенс, който твърди, че тук-таме по земята се разнасят някакви енергии.  Дюните, пясъчните храсти и треви, чистото море, меките вълни – лежерна, чиста картина.  Дървените пътеки, белите завеси на баровете и ресторанта, премерения брой чадъри довършваха еклектично усещането за това място. Но не в полза на еклектиката е спреният строеж над плажната ивица.

(Там има един хотел, който съм си обещала да проверя догодина. )

Не знам как преминаха няколко часа, но след като  тръгнахме, имахме чувството като да сме били подложени на пълна детоксикация.

Всъщност, тези два дни доказаха, че шаблона в женските списания е абсолютно верен – всеки самоуважаващ се, трябва да си почива редовно, за да  „освежава” духа и тялото.

 

Изкуството да почиваш. Или Бягство на Юг

Всичкото онова нещо, събрано под  „Откраднете време за себе си”, „Организирайте бягство с любимия”, „Възродете любовните трепети в брака” и прочее – дето го пишат на всяка трета страница по женските списания, обсъждат го в сутрешните тв журнали или го дъвчат в следобедните радиоблокове Е ИСТИНА И ТРЯБВА ДА СЕ следва.

Като съвременна, сравнително ерудирана личност прескачам тези дискусии, защото смятам, че всичко ми е ясно. Както се видя обаче, съм си разсъждавала твърде самонадеяно. Ежедневието е подло нещо – така  окопава в рутина и навици, че загубвам ясна представа дори за слънцето над главата си.

Заради това мразя лозунгуването – намира се някое изречение, слага се на видно място и всеки се изтрепва да се възхищава на истината и мъдростта в него.   Обаче постоянно се случва нещо форсмажорно и ни пречи да преминем от  „де юре” в положение „де факто”

Като противоотрова предприехме на една по-длъжка разходка.  Единствено ясна ни беше крайната точка и числения състав – аз и той. Мама и татко не ги взехме. Децата оставихме да радват дядо и баба.

Не беше проста цел – за около 100 км и в рамките на два дена да постигнем пълно обновяване, нетренирани…За дълбочината на проблема си дадохме сметка след първите 50 километра. И след диалог:

–          Що не спряхме тук?

–          Че какво има тук, за да спираме?

–          Ами не знам. Можехме да видим.

–          Нали отиваме в Резово?

Успяхме да намалим скоростта, да преодолеем инерцията и паркирахме край плаж, някъде след Китен. Все още потръпвахме нервно, по навик – къде отиде едното дете, другото на плиткото ли е, какви са тия боклуци сега, взех ли слънцезащитното…Ух!  Седнахме на си на хавлиите и без да се наговаряхме, почнахме да съзерцаваме морето.  И – о, Боже! Единението с природата ни донесе спокойствие!  Погледът ми се разля и прогледнах.  Шегата настрана, но ми бе достатъчен половин час, за да изгладя перушината.Като стъпка втора – съвсем логично се разфръцках пред половинката (но само малко).

Т.е. почивката започна.

След като осъзнахме колко сме щастливи, оставихме плажа да радва туристите и всички останали, метнахме се в колата и продължихме надолу.

Беше ред на Варвара. Селце с къщи. Със скрити по стаите (вероятно)  туристи и кротък летен живот. Нищо особено, ако не броим един магазин-кръчма, навяващ подозрителни мисли за хоремаг (това си е било абсолютната селско-демократична институция). Шосето щеше да ни отвее, без да  отдадем дължимото на мястото, защото откъм парадната си част селото си е безлично.  Викам си, дай да му видим плажа на това място. Поехме по една улица в посока морето, все щяхме да го намерим. Но тръгнахме да излизаме от другата страна, а вести от пясък и вода – никакви. Понеже преминахме 7та критична брачна година, без бурни спорове, спряхме на около 50 метра от видимо работещ хотел – храбро преминах прашното разстояние  под палещите лъчи на слънцето и  полуобгоряла влязох в едно хотелско ресторантче.  Спрях се внезапно – също като в рекламите на омекотител за пране – главната героиня се заковава пред някоя дреха и после щастливо се озарява, осъзнала чудото на препарата. Моето чудо бе детски спомен в чист вид: миризма на обед, на топла храна, на морска вода и пясък, детски гласчета искащи нещо си и майчините шъткания, тропането на приборите о чиниите и една сънливост…Надмогнах себе си и попитах една от служителките къде е, аджеба, варвариния плаж. Първо направо, после свивате наляво и по стълбовете, по стълбовете ще го видите. Предадох на шофьора точно указанията, но малко се усъмних. Нима в края на съвсем обикновения и мнооого прашен път има море?  Почнахме да броим електрическите стълбове и попаднахме във вилната зона: оградени парцели върху които имаше добре застопорени каравани,  леки летни постройки или кой каквото си сложил, но задължително с трапеза на открито. Моментално у мен се породи копнеж да разбера какво е да прекараш поне месец в лагерни условия. Каква волност!

След няколко метра съзряхме скалист бряг, в чието подножие се гушеше малка пясъчна коса.

И хора – като мравчици щъкаха напред-назад. Това, обаче, не беше „нашето място”.  Пък и жегата се стелеше отгоре ни, поне половин тон прах беше полепнал по колата и влязъл в устите ни. Ясна беше работата – бира-тайм.

За жалост, не си харесахме местенце в селото и поехме нататък.

Царево разпъва  към входа си една булевардна част в абсолютно изчистен соц-дизайн. Малко места  по Черноморието  напомнят така силно на „С деца на море”  – рози, посадени между двете платна, високи лампи, едни такива декоративни елементи от 60те години.  Хората си го харесват, явно. Миналото лято спряхме в градчето, но от многото сергии с разни джинджифлюшки, подредени по пешеходните улици, нищо не усетихме от мястото.  Прескачаме тази година китайското изложение.

Да се движиш през лятото по крайбрежния път означава да навлезеш в една специална атмосфера.  Настроението на летовниците, на отиващите на почивка, на местните се пропива в дърветата, в асфалта, изпълва въздуха и те удря на едно лекомислие и безрасъдство. Засилваш музиката, отваряш прозорците и се радваш на морски бриз.

С  такова настроение влязохме в Ахтопол. Дойде време да наквасим гърла.

Централната част бе препълнена – хора, прибиращи се от плажа, обядващи, разхождащи се…Суматоха. Паркирахме в една странична уличка и веднага след нас спря един хасковски гражданин и неговото семейство. Като ги видях как се заизмъкваха от колата, с какво облекчение, с какво щастливо очакване се разпънаха по тротоара, благородно им завидях. Тръгнахме да търсим място да поседнем и си харесахме едни маси, наредени над стоянките на ахтополските лодки.

Малко след това, на съседна маса се настани семейство от София.  Докато ние съзерцавахме морето и се радвахме на спокойствието му, зад нас заструи глъчка, смях, едно суетящо се трептене, което само летуващите излъчват.  А в заливчето, един рибар невъзмутимо си работеше нещо по лодката, гмуркайки се. Водата беше чиста и прозрачна и въпреки многото съдове, нямаше петна от гориво, найлонови торбички или нещо смущаващо. Също като на Тасос.

Много изненадана осъзнах, че картофите, поръчани към бирата (ей така, по навик), не са изядени и сиренето не е разпиляно по масата.  Непривична ми се стори тая чиста подредена маса и на бърза ръка посипах малко сол и млечни стърготини  тук-там. Денят напредваше, а сякаш не ни се мърдаше. Приятно морска се чувствах.

За жалост, хармонията на тоя ден и на това място се нарушаваха грубо от започнати и недовършени строежи, които вдъхваха чувство на изоставеност. Половината от залива беше така гъсто застроен, че не оставаше въздух за дишане.

В морната жега, поразхладени от златиста бира,  преминахме през Синеморец, но не спряхме при устието на Велека. Там трябва да се ходи по наесен, когато кротката слънчева светлина и меки цветове се мъчат да усмирят съпротивата на морето.

И ето – един от символите на свободния дух: Силистар. Плажът. Мечтата на свободния дух и тн. Ако човек не внимава, като нищо ще пропусне невзрачната отбивка и екстравагантната табелка – надпис върху картон и закрепен с тел на едно дърво. Отбиваме колата и почваме да лазим по един път, криволичещ сред гора и хълмчета.

След няколко минути спираме пред импровизирана бариера,  добродушен чичо ни даде билет за удоволствието да продължим срещу 4.00 лв.  Чантата с хавлиите, другата с фотоапарата и ние двамата – на плажа.

Е, това място съумя да ме извади от унеса на свободно-вееща се особа.  Прекрасният пясък, топлата морска вода и въздухът направо вряха. Толкова много хора имаше.  И въпреки че хората не си пречеха, нямаше крясъци по децата,  не се получи.

.   Волният дух беше побегнал, но пък за сметка на това се бе събрало сякаш интелигентно общество.

Аз лично си имам класификация на плажовете:

–          Семейни  –  деца с майки, татковци, баби, лели…кипи буйна строителна и изкопна дейност, обичайно това са градски плажове. Обикновено има кът на младите – тинейджъри без придружители.

Атмосферата е многопластова и шумна – като се почне от „ела да те намажа”, „излизай, бързо ти казвам, излизай”, „лягаш и 10 минути по гръб, 10 по корем”  и се стигне до „аз колко пъти ще ти казвам, остави ги тия деца да подишат малко”, „пешо върна ли дрелката”, „чушките тая година са малко и скъпи”, „ей тая здравна реформа…” , „ский, к”во яко е т”ва”… Това многообразие на три минутни интервали се прорязва от „тоооопла царевичка”, „преееесни гевреци” и прочее.  Капанчета, ресторантчета, колички и сергии допълват декора

–          „природно-любителски” – ивици пясък, извън населени места, без облагородяване – липса на всякаква стопанска дейност. Обичайно красиви местенца, с горичка. Атмосфера спокойна, без викове, разговорите на съседите почти не се чуват, щото хавлиите на вашата и техните групи са достатъчно отделени. Обикновено се ходи с барбекю и храна за цял ден. Има и палатки, каравани. В горичката мирише на дървени въглища, смях и музика. И добре, че димят барбекютата, тъй като  димът е необходим за дезинфекция –  любителите на природата  оставят след себе си идеално оформени купчинки  отпадъци.  Е, това не ми е ясно как става – отиваш, за да ти е драго на душата, с лекота се отърваваш от стреса, но и от боклуците.  Като сме коментирали с близки и далечни познати въпроса, винаги се подчертава как си чистим и нашите, и чуждите боклуци. Но, фактите сочат точно обратното. Да се засрамим ли, що ли?

–          Бохемски – ако попаднете на такъв плаж, значи сте намери перфектното място. Защото обитателите на хабитата знаят не само как да епикурействат, но и да се грижат за себе си и нещата около себе си. Денят е веселяшки, свеж и хората са радостни и щастливи. Това са места с традиции и дългогодишни посетители. Нещо като клуб. Чудно красиви места, скрили нега и спокойствие.  Тук децата стават ужасно послушни, а вие ужасно добри. Даже се чувствате секси.

Силистар, според мен, е на път да премине от третата към втората категория. Недейте така, хора. И експлоатацията си има граници…

След като оставих настрана тези нравоучителни екологично-назидателни и прочее мисли събрахме багажите и тръгнахме към  границата. Колата се люшка до последно по една ивица асфалт – то лентите за епилиране са по-широки. Да не говорим за дупките, но общината, явно, залага на екзотиката.  Може и някакъв проект да е спечелила – за планински туризъм…

Пристигнахме в по-късния следобед, когато белите улици на селото бяха събрали всичката жега от деня и всъщност се опитваха да я върнат  обратно.

Авангардът на стопанския живот в селището се оказа едно добре заредено с бира лятно магазинче. То предлагаше и други неща, главно студени. Попитахме за стая – просто информативно и веднага ни предложиха вариант в една от съседните къщи. Ние, все пак, решихме да потърсим нещо с гледка към морето и , благодарейки продължихме надолу.

Ако не сте ходили в Резово, представете си приказките,  в които е описан края на света. Свършва улицата, има още малко и отведнъж се отсичат едни скали, а долу – море…

следва продължение…

СУТРИН МОРСКА, СВЕТЛОСИНЯ

Напоследък е тъй горещо, че в определени парливи часове на деня, мозъка ми смогне само да каже бълбук. Чудя се как си гледам децата. Всъщност, в този слънчасал момент, те спят. За мое и тяхно добро.

Единствената благословия (простете богохулството ми) , дето ми дава сили, за да премина  този препечен камънак, е морето.

Сутрин, малко преди жегата да се изсипе на улиците и полетата, спускам се с едно скърцащо колело край брега и се отдавам на спорт и музика (мъжът ми – такъв ми е умен и добър – ми подари един мп 3 плеър с думите: „да си слушаш като отслабваш”). И на морето. Карам едно известно разстояние, а то е така ласкаво и гладко, че прилича на разстлана сиво-синя тафта. Е, в повечето случаи. В началото на лятото е тюркоазено и грапаво, палаво и игриво. По-късно се успокоява и излъчва нега и отмала, а наесен е сурово и тъмносиньо. Но приема всякога и всеки с личната му обърканост и мисли, измива му очите, успокоява му душата и връща човека малко по-човечен.

Край морето сутрин не е самотно. Спокойно и тихо, но е пълно с народ. Като се почне от плажната алея с отворените рано-рано капани за сутрешно кафе, чай, бира, рибена или шкембе чорба – комуто каквото е потребно.

Колоритни са бабите, тръгнали на групи с по някоя кутия бисквити в ръце, или с домашни сладки. Съберат се, седнат на кафе и социализация. Да ти е драго да ги слушаш как преплитат болежки и шегички,  споменават внуци и понаплюят младите и някоя инстанция.

Жени, поседнали на small talks. Тук-там някой стар морски вълк, хора, тръгнали на работа – все избрали да изпият нещо сутрин на плажа. А поокъснели птици са си взели отрезвителното и са отишли да поспят, та по-рядко са на показ.

Като се понеса към онази част на плажната ивица, където няма капани и кафененца, попадам на друг един, морски феномен. Разни велосипедисти, автомобилисти бавно и неотклонно се отбиват към плажа – един след друг, като повикани на сутрешна служба, тихо и целеустременно, подреждат се в редица и разпъват въдици.  Някои половят час, други разпъват чадър, сложат си шезлонг и плавно преминават от състояние риболовец към прост плажуващ. Изумително единозвучни са всички в сутрешното си занятие. Няма нито един рязък звук или скъсано движение – сякаш гледаш някоя трупа, репетирала заедно. Светлината е полегата някак и усещам едва ли не мистичност.

Междувременно по пътя застигам, отминават ме и се срещаме с разни спортни натури – бягащи за здраве, за фигура, за работа. Вървящи – ей така, разходка правят, или пък отиват да се отдадат на морски бани. Велосипедисти най-различен калибър, хора дето си разхождат кученца малки, големи и още по-големи.  Постепенно се оформя и един постоянен поток от пешаци и моторизирани поклонници на кални бани. Наближа ли мястото на калолечение, току ме стресне някой водолаз – намазан с кал, сякаш се е вмъкнал в неопрен и очаквам всеки миг да извади и харпун.

Отминавам и тази социална крайбрежна точка и преминавам край предпочитаният от нудисти плаж. Един особено живописен образ често се вижда – хем разпъва въдици, хем почита лозунга „Назад към природата” – дискретно се отдава на рибарлък и нудизъм.

За жалост все повече семейни групи се прехласват пред кротостта и усамотеността (разбирай хавлиите са по-малко от една на кв. М) на този бряг и по-свободомислещите не знам какво правят.

Като отмина тия няколко десетки метра, много рядко срещам преминаващ. Тогава, според настроението или засилвам или намалям скоростта, изпразвам си главата.  Покарам още малко, погледаме се с морето, пък обърна колелото и обратно към каквото си ме чака.

П. П. Пък ако се случи тъй, че спортният час да се впише в ходенето на плаж, става още по-интересно.

В Еленския Балкан – начало и част 1

Срамота, пролетно време, почивни дни – като Божигробска броеница наредени, а ние у дома. Не.

И като се емнахме (както казва баба) три жени работни, седнахме пред компютрите и запреброждахме гори и Балкани. Дълго избирахме, дискутирахме – не знам как живяхме без интернет преди – и пред погледите  ни (последователно, докато си разпратим линковете ) се раззелени един двор, на снимка, ама зелен, пухкав, просторен, открит и слънчев. Не може да бъде! Не, ама да! След кратки преговори излъчихме най-устатата и търговски ориентирана личност и тя се разбра със собствениците. Те си били разбрани по начало, де.

Ето ти цел. Почивка, спокойствие, природа и наслади за небцето. Последното отлагаше момента, в който се виждах стройна фиданка, но какво са няколко месеца пред 3 дни дишане с пълни гърди и сладко хапване? Ами не мога. Не искам, не ща! Никакви диети.

Съставихме меню, направихме списък, разделихме си го и в един ветровит но слънчево-мъглив ден се натоварихме по колите заедно с продуктите, разни екстри и тръгнахме към с. Яковци, на 3 км от Елена.  Пътувахме бодро и свежо и ей така небрежно свихме в едно от отклоненията към планината. Приятен път, свежо зелено – пресичането на планината се очертаваше кратко. Стъпихме в началото на Твърдишкия проход.  НЕ ГО ПРАВЕТЕ! НЕ ГО ДОБЛИЖАВАЙТЕ!

Измамно спокойствие

Началото

(Тук, смятам, е подходящо да отворим едни скоби: От Южното Черноморие, най-подходящ е пътя през Карнобат, а после Сливен, а после нагоре през планината – покрай Стара река, Зайчари, Майско, Константин, Марян… Шосето е в добро състояние, завойте – за страдащите от морска болест – не са страшни, пейзажа е великолепен).

Много мелодраматично се изразих, но само като се сетя как пътувахме 10-15 километра около 2 часа, люшкайки се като в лодка, ми става лошо на стомаха. Предполагам, започнали са да ремонтират прохода преди години, но се е случило нещо ужасно и всички работници са имали време да си съберат инструментите и да напуснат незабавно, насред работата. И още предполагам, че тая заплаха си стои, но само заплесите като нас, влизат в устата на вълка. Пардон, карат по чакълестия път 2 часа.  С две деца в колата, впрочем.  Карайки бавно, по пътеката се разминавахме с пешеходни туристи, кученца, дошли от невидими махали ни лаеха дружелюбно, опитвайки се да захапят гумите на колата. Аз се бях втренчила напред, в чакъла, като се опитвах със силата на мисълта си да го направя по-равен. Напрягах се, все едно, че дърпах колата, та чак рамената ме заболяха. Страх ме беше, че след 10 метра дори пътеката ще свърши, а ние ще се загубим и ще се наложи да останем сред дърветата. Лошото беше, че провизите не бяха у нас, ако не броим една торба домашни меденки. А единственото хубаво нещо беше пролетта – зелено, птички и липса на хорски шум (естествено, освен нашия). И слънце, което неочаквано засия. Милостивото утешение на планината.

Е,  ако не беше люшкането, можеше да приемем цялата работа за малко неадекватна разходка през гората. И изпитахме невероятно облекчение, когато влязохме в задната махала на някакво село и видяхме ръждясала, едва четяща се табела: „Елен… … км”. Никога не съм се радавала толкова на купа сено (имаше една до главния път), а малко поразбитото шосе ни се стори като магистрала.

Скоро се показа и Елена. Градчето имам предвид, не някаква мома на пътя (то е ясно, но не можах да се сдържа и ще оставя поизтърканата шегичка).  В града беше настъпило страхотно оживление – беше пълно с автомобили от цяла България, хората се събираха на групички и си дискутираха нещо там. Никога не бях идвала тук. Къщите покриваха склоновете, а шосето се виеше като рекичка по дъното на клисура. Възрожденските сгради се кипреха, обновени от собствениците, тук-там се показваше и по-ново строителство. Доплавахме до малкия наклонен площад и слязохме, за да се срещнем и с другата част от компанията. В същия този миг, ярката слънчева светлина и бистрия планински въздух ми прерязаха погледа и сълзи рукнаха без време. Може ли от чист въздух да се плаче? Абсолютно възможно е. Шегата настрана, но за изнежените градски очи е по-полезно да са скрити с тъмни очила, поне докато свикнат с чистия въздух. Площада, огрян от слънцето, с хора и коли беше като дъното на чаша, пълна с врява и ярко слънце. Как да не ревне човек? И въпреки суматохата, планината прибрала градчето сред баирите, уталожваше врявата и едно спокойствие се лееше отгоре ни.

Върнахме се по автомобилите и прекосихме града, за да намерим с. Яковци.  Главната улица на градчето постепенно загубваше населения си вид, къщите край нея изглеждаха все по-извънградски и изведнъж бяхме извън Елена. Поне така ми се стори.

Ако говорим за пътища, то този беше малък, като поизбеляла панделка, хвърлена  , ей така, сред полето, един такъв домашен, все едно те води в къщи.  Местните хора се стараеха да правят нещата добре и услужливо ни уведомяваха с различни табели, че ей там, 3 км по-нагоре е Еди коя си вила, или че 3 завоя дясно-дясно-ляво се намира Еди коя си къща…

Минахме през селото мимоходом, търсехме си нашата вила, та не обърнахме погледи към околността. След онова драпане по чакъла ни се щеше да се проснем в зеления двор от снимките.

Вилата се наричаше Йована и спокойно я открихме. Собствениците ни чакаха. Със страх, някак си, влязохме през голямата дървена порта. Мястото  се оказа точно каквото е и на снимките в нет-а. Абсолютно същия приказен двор, щъркеловото гнездо си беше върху стълба, гърнетата по двора държаха цъфнали грамофончета. А къщата беше невероятна.  Направена с желание, обмислена внимателно.

http://bgglobe.net/bg/objects/gallery/4401/%D0%9A%D0%AA%D0%A9%D0%90%20%20%D0%97%D0%90%20%D0%9F%D0%9E%D0%A7%D0%98%D0%92%D0%9A%D0%90%20%E2%80%9E%D0%99%D0%9E%D0%92%D0%90%D0%9D%D0%90%E2%80%9D

Следва продължение:

Екскурзия до и на о. Тасос – продължение IV и край

Гледката е невероятна!

 

На другия ден, след добра закуска, тръгнахме дружно да разгледаме Лименас – главния град.  Слязохме от колите и сякаш се озовахме на улицата в някое българско морско градче – чуваше се българска реч, търговците бяха наизнесли почти същите стоки като у нас, на същите сергии и щендери. Балканска работа!  Не ми хареса, а и другите не останаха впечатлени. За това тръгнахме по крайбрежната алея, пък сувенирите оставихме за после.

Както се изрази детето, хората си бяха паркирали лодките и моторниците, но за моя изненада, водата край тях беше чиста и бистра – една торбичка или пластмасова чашка не видях, само рибки се стрелкаха му тях.  Лека полека приближавахме центъра и се чудехме какво да разгледаме от историческите точки –   щеше ни се разгилдисването ни да е по-целево. Минахме край едно заведение за гирос – гръцкия дюнер и продавача-готвач весело ни заподканя – Ела, ела! Ама никой от нас не беше гладен  и артистичния търговски подход остана без отклик. Язък. Изведнъж  вляво от нас, сякаш някой разбута къщите, сергийките и павилионите и се откри площада. Казано автентично – агората. Сами по себе си останките бяха разхвърляни и не толкова интересни (аууу, какво пренебрежение към историята).  Встрани, обаче, имаше една ръждива табела с изрисувана и описана схема на всички сгради, колонади – каквито са били. Еййй, като се зачетох, направо влязох във филм. Само си представих, че на каменната плоча, върху която се бях изстъпанила понастоящем, са стъпвали още преди новата ера – настръхнах, вервайте ми.  После тръгнахме към амфитеатъра. Докато се чудих защо е направен толкова нависоко, по-образован член на групата ме светна, че така било по принцип в древна Елада. Докато катерехме стръмната улица, минахме покрай нещо като забравен отдавна изкоп. Е, не бе толкова затревнен, а  и имаше руини в него. При по- внимателен оглед, на мрежата забелязах табела – светилище на Дионис било, никакъв изкоп. После се сетих, че в някой от сайтовете за Тасос, бях чела за тази забележителност и се изумих. В Гърция не си оставяха и най-дребното магаренце в калта – няма антично местенце пропуснато за туристите. Едното от нашите момичета чак се разсърди, че го е пропуснала, ама с тоя малък мащаб… Малък се оказа и амфитеатъра, но определено си заслужаваше посещението.  Първо усилието, което си направил, за да се изкачиш, второ – самата пътека и входа на театъра сякаш те водят вътре в природата, в хълма – почувствах се уютно (по принцип се плаша от високото и от надвиснали скали, но само малко), трето – гледката, която, слава Богу,  запаметихме в хубава снимка, четвърто – пак онова усещане за допира с Античността.  Невероятно, как едно не толкова възвеличано място, може да ти донесе такива трепети. Забелязала съм, че по-известните туристически забележителности (поне посетените от мен)  въздействат, но не така откровено.  Местните се стараеха да поддържат атмосферата – ниски, с изчистени линии сгради, бяло варосани къщи (даже и уличната настилка тук-там).   

Настоящето ни застигна в една пекарна, където сред хляба и сладките имаше достатъчно шоколадови яйца и вафли, за да може децета да си получат обичайните радости, наред с възрастните, разбира се. Парче хляб след разходка има най-вкусния вкус.  Вече нямахме оправдание да пропуснем и търговския въпрос. Подправките, узото и зехтина имаха твърде напудрен вид, аз исках нещо по-истинско и ги пропуснах. Задължителното магнитче за хладилника беше избрано измежду най-кичозните, с форма на острова, детето и то  си посочи  нещичко. Мама искаше да  си купи чехли от естествена кожа с античен дизайн. Няма смисъл да се отделяме от туристопотока, я. Влязох в един магазин – мерих, гледах, накрая пипнах заветния чифт. Търговецът самоуверено ме осведоми: Ханд мейд. Вери стронг. Вери, вери, ама на другия ден успях да ги поразлепя .  Да ни е жив и здрав кварталния обущар. За сметка на това, на тати купихме най-бялата, памучна, гръцка риза.  Но успеха на тоя алъшвериш оценихме малко по-късно. 

Прибрахме се в хотела, за да се реорганизираме за самостоятелни забави. Пътьом поразгледахме и няколко градини с бунгала. Имаше доста български автомобили – някои с ремаркета за лодки, други без. Къщичките бяха разположени в градини или дворове, изглеждаха така сякаш отиваш на гости на леля си на село (да речем). Бунгалата са предпочитани предимно от хората, които искат да ходят на риболов – място има повечко, свобода на движението също.  Около целия остров има места, където запалените по темата могат да си ловуват на воля – Пиргос Кейп, Бабурас Кейп  (Ставрос), Салоникос Кейп, Скала Марион, Пачис Кейп  –  за подводен риболов, а за обикновен с лодка, по-запознати посочваха крайбрежието от Алики до Скала Марион.  

Паркингът за лодки

 

Поглед към Материка

 

Лименас, Агората

 

Част от пристанището

 

Водата край акостиралите лодки

 

Малко по-мътна, но с повече риби

 

 

Качихме се на колата и тръгнахме без определена цел, мислехме евентуално да стигнем до някое градче – Лименария, например. Крайбрежният път беше изключително красив. Напомняше ми на френски филм. Както на континента, така и на острова край шосето стояха в тихо поклонение малки параклисчета. Спряхме край едно такова – на Свети Рафаел, мисля.  Вътре светеше нещо като кандилце, имаше картичка с образа на светеца и чинийка с монетки. Тутакси ми лъхна на тамян, свещи, пост и молитва. Твърде набожно.  Чак нередно ми се струваше в земя на амфитеатри и Дионис да бъдат така прилежно подредени църкви и светци.  Но ми беше така любопитно да разгледам някоя света обител, да видя каква е  тая ревностна набожност, че тръгнахме навътре към планинското сърце на острова, да търсим напосоки манастир.  Лежерната атмосфера на крайбрежието постепенно се смени с отрудени домашни зеленчукови градини, дворове с домати и пипер, а те естествено се преляха в организирани маслинени градини.  Селца, по-скоро махали си стояха сред баирите, но и там застиналия живот беше застигнат от бързейте на туризма – вили и къщи за гости, малки ресторантчета имаше навсякъде. След  един завой су нас се изправи строеж, увенчан с българска табела – купете си апартамент!  Чак хлъцнах, толкова невероятно ми се видя, червена точка за бг бизнеса.  До този момент си мислех, че нашенеца- турист, надали е фактор за успех, но ето ти опровержение.   Шосето се виеше нагоре, все по-тясно, накрая мина в чакълена алея. Спряхме и се наложи да се разберем с един местен, колко има до манастира по пътя. Почти телепатично, на смес от сума ти езици, разбрахме, че има около 5 км.  Слънцето напичаше, ние бяхме с малко дете и стръмния път мигом ни изпари ентусиазма. До тук с проучването на религиите.  Върнахме се на панорамния път и продължихме към   Лименария.  Курортното градче беше малко, стръмни улички и магазинчета за сувенири.  И там се чуваше българска реч. Седнахме да пийнем кафе. Пристигна сервитьорката  и заразпитва на гръцки, какво, аджеба, ще си поръчваме. Мъжът ми се усмихна на гръцки и я помоли да проговори на английски. Момичето ни се извини мународно и сподели, че ни е помислила за местни. Ето го успеха на гръцката риза.  Гръцкото кафе, беше досущ като турското – сварено и поднесено в джезве, сервирано с чаша вода.  Какво удоволствие – слънчев, мързелив, топъл следобед.  Времето ни беше ограничено, така че се наложи да тръгнем обратно към хотела.  Имахме план да минем през някоя рафинерия, да си купим зехтин. За наш късмет, хората си почиваха в неделя. Хубавото беше, че рецепционистката в  хотела ни беше запозната с подобни тежки проблеми и ни предложи да си купим от зехтина на собственика на хотела, който пък имаше и маслинени насаждения някъде си. Това беше най-хубавия зехтин, който бях пробвала до сега. Ако отидем пак до там, то една от причините ще бъдат поне няколко тенекии.

На другия ден помирисахме като за последно розмарина и тръгнахме към ферибота за Кавала. Времето пак беше мрачно и люшкането на ферибота разстрои децата. Тъкмо и на мен да ми стане лошо, когато града се разстла пред кораба. Сякаш нарисувани ву планината белите къщи и сгради се разсипаха на шарени части, украсени тук-там с палми, щом ферито приближи пристанището. На високото стоеше крепост и из града се виеше акведукт. Впечатлението от Кавала ставаше смесено – морско, южно, старинно. Естествено, щом навлязохме в улиците, съвременността ни се изсмя в лицето. Твърде силно трябва да ни е полюшкало морето.  Групата се раздели на две – едната част тръгна да търси шопинг из търговската част, а другата се натоварихме в едната кола и се запътихме към Джъмбо – огромния магазин за играчки и детски стоки. Направо изпитвах нетърпение, представях си как цялото изобилие ще разтърси синчето и как превъзбудено ще припка.  Чак и аз потропвах с крака.  Мястото напълно оправда очакванията ни и хлапакът излезе от двучасовия тур предоволен. Струваше си да се откажем от градската обиколка, само заради усмивката на разбойника – умилих се.

Няколко часа по-късно бяхме на вечеря у дома, отпуснати  от спокойната почивка.  

Панорамният крайбрежен път

 

Поглед от терасата на хотел Лулудис (Louloudis)

 

И малко светлини на острова

 

На тръгване от Тасос

 

Панорама на Кавала

 

Кавала по-отблизо

Екскурзия до и на о. Тасос – II; III

Тази гледка се разкрива от пейките на малкия амфитеатър над града

Когато стигнахме острова, времето се пооправи – малко слънчице,  зелените гори, от които лъхаше хлад. Ферито акостира в Лименас. Отне ми половин ден докато разбера, че града се именува и Тасос – като острова. Там е главното пристанище, сиреч най-голямото.  По най-бързия начин се натоварихме на колите и слязохме на твърда земя. Тръгнахме да си търсим хотела – пътувахме по панорамния път (то няма друг). Красота, като картичка. За жалост нямам снимки, бързахме да се разпънем от свитата поза и ни се щеше спокойно да се поразтъпчем. Но гледките, ооо, гледките! Синьо-зелена вода, красиви извивки на заливчетата, малки, уютни плажчета със светъл пясък.  И всичкото това поръбено с тъмнозелени гори. Цветовете искряха на ярката слънчева светлина. На друго място не би имало Елада – тези острови, континенталната част, макар и една идея по-топли от нашите земи, и никое друго кътче не би могло да роди гръцките трагедии и философия. Идеше ми да заредя строфи за розовопръсти богини и слънцелики богове.  Българската красота е по-различна.  В полите на планината, сред маслинени дръвчета имаше малки селца, махали, вили, къщи, бунгала, хотели. Но нито една от сградите, които видяхме не бе по-висока от 3-4 етажа. Самата архитектура притежаваше лекота и въздушност, съвсем в унисон с пейзажа.  Нашия хотел беше стъпаловиден, синьо око на басейн приблясваше в единия му край. В задната част, умело скрита зад високи храсти имаше пречиствателна станция.  И тишина, спокойствие. Край хотела бяха посадени толкова много храсти розмарин, че уханието, гъсто и наситено, можеше да се улови с ръка.  Тук-там имаше  ароматни рози и много маслинени дървета. Декари от градини, стари възлести дървета.  Сред тях се гушеха красиви вили. Е, сред част от градините, стопаните се бяха обърнали към селския бит, защото свободно си развъждаха кокошки, пуйки, някоя и друга козичка – мила, натурална свобода.  Всред цялата тая красота не срещнахме нито еднин самостоятелен ресторант, или каквото и да е заведение, ако не броим хотелите.  Ако имаше някоя таверна, то тя бе добре скрита.  Искаше се малко по-сериозен оглед.  

 Хвърлихме чантите по стаите, сменихме чорапите и тръгнахме на опознавателен тур.

Пуйки в маслинени градини

 

Самото Бяло море, поглед интимен

 

Всъщност да си кажем, целта на опознавателния тур беше да намерим място, където да седнем, да хапнем и пийнем – дето се казва – с душа и небце да вкусим Тасос.  Хотелът, както казах, беше сред маслинени градини, наблизо имаше бунгала (за тях след малко), частни вили.  Най-близкото населено място беше на няколко километра. Всъщност цялата крайбрежна част на острова беше застроена – сградите следваха една след друга, без да си пречат, сред природата, сякаш са си порасли там заедно с дърветата. Тук-там имаше селца или градчета, преливаха се плавно в планината и морето. На пръв поглед не си личеше да има някакво еко-противоречие, въпреки силно туристическата цел на мястото.  Та, вървяхме си ние покрай дворове и маслини, без да видим много хора – през септември свършва сезона.  Казахме здрасти на няколко кокошки, две-три пуйки и стигнахме Бялото море.  На малкия плаж имаше и едно малко кейче, колкото да се съберат  десетина човека. Близо до него съвсем безметежно се рееха морски таралежи, предполагам и риби им гостуваха, но пред нас ги досрамя. Локализирахме една таверничка, но ни се видя малко изолирана, а ние бяхме твърде въодушевени от всичко и ни се щеше нещо по-веселко, по-шумничко. Като походихме още малко в обратна посока, видяхме друго гостоприемно местенце.  За да улеснят и себе си, и туристите, хората бяха изнесли един попютър, върху който имаше меню. Илюстрирано, с ценоразпис – нямаше нужда да се чудим дали ако питаме калмарис  не, ще сме уцелили гръцкия превод. Между другото  да на гръцки се превежда ето така: не. Съвсем успокоени – видяхме наснимани калмари в майсторски пози –  влязохме в двора, под асмите, избрахме си маса и се задълбочихме в менюто. Като ни чу, че се пънем на английски, ама сме си чисти българи, келнера побягна към вътрешността на къщата. След малко от там дойде един спокоен човек, който ни поздрави с чисто и ясно „Добър вечер” . Направо се почувствахме като едни англичани – където и да отидем, ни заговаряха на роден език.  Добре, че Балканите са малки, иначе света щеше да е наш.  Обясни кое какво е, даде някой и друг съвет и се прибра. Опънахме една маса и напоръчвахме. Понеже бях проверила кои са местните специалитети, моментално си заръчах рицина – местно бяло вино, с билки. Има малко по-особен вкус, подобно на нашия пелин, но само прилича, вкуса е друг. Билковия привкус не се нрави на всеки,  половината, които си поръчаха такова питие, не останаха доволни. Удобно беше, че се продаваше на бутилчици от 0.5 литра.  За жалост, риба не си харесах, но отдадох дължимото на цациките – пълнени патладжани, с бешамелов сос, леко запечени със сирене отгоре – вълшебно.  Невероятно добра комбинация с виното – топлото и плътно ястие сгря тялото (щото беше захладняло край морето), а виното стопли духа. Мъжете, естествено, получиха по 0.2 литрови бутилчици узо, салатки с морски дарове, калмари. И тръгна една приказка – цялата умора от пътя отмина,  асмите грейнаха меко от светлина  (включиха осветление в двора, не бяхме пияни)   – почти в рая влязохме.   Като отмина анасоновата еуфория, съпружието си поръча и гръцка мусака. Е, няма да ви казвам колко тона литература изчетох докато намерих най-близката (според мен) рецепта. Това отне време и  1 година по-късно триумфално я сервирах на масата.  Макар, нашия съветник да сподели, че жена му много пъти я приготвяла в България, дори с донесени от Гърция зехтини, патладжани и прочее, не бил същия вкуса. За нас, обаче,  си беше наред. Не, че съм перфектната готвачка, просто успях да си припомня усещането.  Всъщност, за да можеш наистина да се потопиш в някое място, най-доброто  е, да се отделиш от туристическия поток – дали на друго място, дали по друго време. Емоцията е по-пълна, а спомените по-дълготрайни.   

След такова отпускане едва долазихме до хотела.

Следва продължение…

 

бистро, бистро

Смисълът на почивката

В началото на май цяла България празнуваше /или почти цяла/. И аз не можех да се нарадвам на дългата почивка – цели 6 дни. Каква невинност!

Ваканцията мина и замина и настана шок и ужас. Като че ли цялата икономика, всяка фирма и фирмичка бе чакала първия работен час, за да настъпи педала на газта. Вече няколко дни поред не може да се отлее работата и да се възстанови ритъма. Да не говорим, че и идващата седмица ще бъде 6дневна.

Какъв бе смисъла от прежните 6 дни?