Съдбата ми ги говори…

Съдбата е дяволита дама с огромен афинитет към драматизма. Развихряйки се, тя оформя нещата с исполинско чувство за хумор и винаги се връща, за да нагледа сътвореното. Обикновено не сме съгласни с нейните методи на работа и я навикваме най-безогледно, а тя незлобливо си отваря още работа, само и само да ни даде втори, трети и ен-ти шанс. Защото не минава ден без поне 3 шанса за нов шанс.

Дори, когато усещаме, че дяволът ни дърпа за краката, тя се блъска с валяка – да ни оглади асфалта на новооткрито кръстовище. Да я ожалиш чак.

Като тръгнах в лекомислените си 18 години да си избирам препитание, тъй се случи, че не я обмислих тая работа както се полага и някак си се озовах в едно учебно заведение, дето учех едни работи. И съдбата реши да ме чукне по темето с цел самоосъзнаване и пренасочване. Обаче прояви чувство за хумор и ми се яви по начин, дето въобще не предполагаше нов съдбовен избор за мен. Вместо в проникновен разговор или чрез знаково явление да ми даде сили и мъдрост, яви ми се във влака. По линията Видин/Лом – София между Бели Извор и Елисейна.

По принцип мразя да пътувам с БДЖ през зимата, рано сутринта. Студено е, спи ми се ужасяващо, не ми се пие кафе, не ми се пуши. Вагоните са или полярни или тропически климат. В умерения пояс не виреят. Ужасно много мирише на Влак – една миризма на натрупван с дълги години прах – омокрян периодично, на метал, на опикани тоалетни. Седалките са продукт на незнайно ноу-хау, уж меки, пък току се изхлузваш напред, грозно зелени и още по-грозно непочиствани…

С разтреперани колена, омалели ръце и изтръпнали пръсти от тежкия сак, едва, едва се наместих на седалката и се увих възможно най-близко до очите с палтото си, желаеки малко да поспя, защото 5-6.00  си е нечовешки час, особено през януари. Имах спътничка, с която щяхме да влачим заедно бохчи към квартири и общежития, но така изтерзана бях, че даже и не забелязах в какво състояние се намира. Както се оказа по-късно, нейната жизнерадостност е била всепобеждаваща.

Тъкмо усещах меките ръце на Сънчо да ме полюшват нежно, а БДЖ затрака по-монотонно, когато вратата на купето, с ряз, се отвори. Не бяха много мераклиите да пътуват в този мазохистичен час, та имаше място и място из влака. Вратата се отвори,  един дребен човечец, в тъмносиньо яке, тъмен панталон и прихлупена шапка с неясна форма, преливайки с усмивка запита:

–         Момичета, свободно местенце?

Почака малко от благоприличие и на третата секунда се разхвърля на едната седалка. Смутолеви няколко лафа, но в лелеяната си дрямка не пожелах да вникна в смисъла. Момичето, с което пътувахме в една посока, заразменя реплики, приказката се пооживи – аз нехаех. Дремех си усилено в ъгъла и не щях и да зная. Докато из малкото купе не се разнесе възможно най-резливия цигарен дим. Чичото си беше запалил една Ардичка и с кеф се готвеше за закачки с тия моми.

–         Момичета, вие за къде сте тръгнали?

Невъзможно беше да се спи.  Човекът  излъчваше сили и желание,

не – той бликаше от енергия. Направо не можех да повярвам! За пет години бях един от сериозните клиенти на железниците и на пръсти се брояха хората, които искаха сърдечно да си общуват. А този тук, не спираше, да му се не види.

Като разбра, че сме студентки, реши, че именно това му е осмислило деня.  Сякаш светна.

Мъжът се отпусна и се разприказва, като че ли не беше 6.00 сутринта, а  ракиено време. Това, онова, та взе и да разпитва:

–         Вие, момичета, накъде сте тръгнали така?

–         Прибираме се да учим. Изпити имаме да взимаме.

–         ААА, гледай ти. Едно време и аз щех да учим, ама нещата нещо не станАха. И не можах. За какво учите вие, а?

–         Икономика – тази моя спътничка какво се беше разприказвала?

–         Икономика? Верно? Лелее, ще прощавате момичета, ама това е една от най-гадните професии за жени. Не, най-лошата професия искате ли да ви кажа коя е? – освен силното възмущение, в гласа на чичото се усещаше и едно негодувание, а и леко превъзходство.

–         Що да е лоша професия, бе? Добре платена…

–         Бе остави ти тая – платена. Сериозно, искате ли да ви кажем коя е най-лошата професия, къде една жена може да си измисли да работи?

–         Добре де, кажи, слушаме.

–         Е, ама това другото момиче иска да спи май? Да не и пречиме нещо?

Сега вече, пряко замесена, или трябваше да съм груба, или да участвам, поне жестомимично. Развих малко палтото и се поизправих.

–         Най-лошата професия за една жена да работи, това е инженерка. Те това е най-лошото – с гумените ботуши, с ватенката из калища зиме, през летото прах. Ходи по строежите и се разправя само с тъпанаре и загубени мъже. Верно, важна си – без тебе нищо не става, ама може ли все с чужди мъже – бачкатори – да се разправяш? Хора простаци… Свой дом, свой мъж – не мо”а завърти. И на какво прилича – от нея нищо женско се не види. Това за мене не е жена.

Втората най-лоша професия – това е икономиката. Каква ше станеш като учиш икономика? У некое предприятие – ще водиш сметките. Като те сложат на касата – тоя мине, оня мине и се не подпише…После дойдат ти завъртат една ревизия, надчетат е и айде у Сливен.

–         Е, как бе, пари кой раздава така?

–         Е, не раздаваш – ама мине главния снабдител и ти каже: дай ми толко и толко пари, че требва да купувам нещо и бързам. После ше разпишем квитанцията. И ти даваш. После мине директора – дай ми толко и толко пари, че ме чека командировка, като се върнем ше разпишем…И ти на тоя дадеш, оня мине и накрая кой ше надчетът? А не може да не дадеш. Как ще се разправяш с директора?

Не ми ги фали ти на мене тия. Това са професии, къде за жени не стават. От жената нищо не остава.

Чичото гледаше едно такова доволно. Замислих се, наистина от моето учене каква професия щях да имам? Какво ли задоволство ме очакваше.

–         Вие момичета, знаете ли кои са най-хубавите професии? Искате ли да ви кажа? Според мене най-хубавите професии за жена са три. Да ви кажа ли мойто мнение?

–         Кажи де! – спътничката ми искрено се забавляваше – От къде можем да знаем кои са? Или нещо се майтапиш с нас, а?

–         Не е верно. Веднага ще ви кажем.

Най-хубавите професии за жена са три, по мое мнение. Аз много съм си ги мислил и съм стигнал до тоя извод. Първата професия – това е библиотекарка. Що? Ше ви кажем: стоите си на топличко, на чистичко, чайче, кафенце…И каква ше ви е работата цел живот – да изчетете книгите от таа библиотека. Това е. Ама кажете ми не е ли хубава тая професия, а?

–         Хубава е, бе, как. Не носиш отговорности никакви…- активи трупаше моята спътничка.

Аз си слушах кротко от моя ъгъл, дори много слушах. Този вадеше есенцията направо от живота.

–         Втората професия, дето е тамън за една жена – това е учителка. Другарко, другарко – пардон, сега нали е госпожа. Госпожо това, госпожо онова…Ше си на работа само половин ден – зависи от смената, нали. Като ти свърши работата, градо е твой. И децата те поздравяват, на празник цветя носат – ни един празник, рожден ден, нема да мине без тебе.

–         Учителите са уважавани, верно е…

–         Но на мене най-си ми харесва третата професия, която съм си я намислил. И е най-хубавата, според мен. Това е детска медицинска сестра.

–         Е що пък детска?

–         Ами нема да се разправяш с болни хора, те за това. Седиш си у отделението, грижиш се за децата. Си земеш една бела манта, ще я подкЪсиш, отдолу ще облечеш един бански на точици та да се познава изпод мантата и като тръгнеш по коридора – докторите кой ше гледат? Пак си си на топло, на чистичко…Не е ли хубаво, а?

 

Не съм ли прав, сега, момичета, а?

Вече знаех на какво ми прилича този човек – беше досущ като нахранен котарак.

Съдбата обаче като дава – дава.

–         О, момичета. Аз да ви кажа, четем много. Книги, списания, вестници. Знаете ли вие, кой ми е най-любимия вестник. Не може да познаете. „Лична драма” се казва.

Ние свободно се закискахме, защото това заглавие ни даде възможност да подишаме спокойно. Като се има предвид що за глупости публикуваше…

–         Не се смейте така. Вие чели ли сте го? Знаете ли какви истории пишат? Това са истини от Живота, бе момичета. Аз за това обичам да го чета вестника. Има най-различни. И за възрастни хора, и за млади. Аз тия истории най-ги харесвам. На младите.

Имаше едно писмо, например…Ама вие искате ли да ви разкажа?

–         Разкажи де.

–         Ами писмото се казваше: Слаби ангели. Едно момиче – тук, колкото и да не беше възможно, мъжът се оживи още повече, очите му станаха по-бляскави, а усмивката – по-широка. Той се обърна към нас и се опита да ни приобщи – едно момиче, дето пишеше за това, че му омеквали коленете. То си имало приятел, ама на, харесало си едно друго момче – само като ме пипне и ми омекват колЕната – така пише. И не знам какво да направя – щото тя си обичала приятеля, ама…Вие, момичета, имате ли си приятели?

Човекът продължи да си дъвче темата, но на мен отново ми се доспа. Съдбата беше споделила виждането за образованието ми и си замина. Хубаво, че стигнахме гара Елисейна и чичото трябваше да слезе – на работа бил.

А бе как тия хора си говорят в 6,00 сутринта, бе!

Advertisements

Професионални продажби

 

Обичам Първи март, защото този празник е чистосърдечен и мил, няма религиозно присъствие и изразява радостта от идващата пролет. Разведрява, с една дума.

Единственото бъцкаво нещо са все по-увеличаващите се количества мартеници. Поне 5 дена предварително из града започват да се подреждат масички, стойки, стелажи и щендери с шедьоври и откровен кич. Една позната каза, че според нея тази година по улиците  имало мартеници, колкото за 7 (седем) Българии.

Предварително проучване

Тази година хит ще са мънистата. Миналата година бяха камъчетата, но тази са мънистата, особено на гривни.  Професионалистите са наясно с тенденциите за следващата година още докато хлопват капаците на търговските си маси в края на тазгодишния Първи март.

Офертата

Инфлацията се индексира с астрономическа точност. Обаче пакетните цени – 10 гривни за 2 лева са винаги актуални.

Търговката

Търговка е образ, който свързвам с руската литература.  Там доста често се разхождат едни жени, дето могат да учат Филип Котлър на занаят.

Представям си търговката като чевръста, твърда жена, направо чувам как мозъка прещраква, а от устата и се лее мед. Никога, ама никога не те убеждава да си купиш от нейната стока. Напротив, тя говори единствено за твоите нужди, обрано отговаря на въпросите ти – продажбата я правиш сам.

Колата спря ловко до редичката маси, пълни с мартеници, точно до единственото празно място. Вратата се отваря и излиза ниска жена с отмерени движения без грам разточителство на жестове, цветове и аксесоари. Облечена в черно, ръкавици без пръсти, ниски ботуши, жената премери с един поглед мястото и се обърна към съседите:

Момичета, малко вляво, за да си сложа масата, ако обичате.

Момичетата се преместиха, отнякъде се появиха помощници и за три минути масата бе разпъната, а стелажите се закантиха. Всичко наредено и подготвено предварително. Масата беше готова, Госпожата застана отпред, премести две пакетчета, изравни единия щендер, даде три-четири указания:

Цените са написани, може да се пазарите за 50 броя и нагоре, не оставяйте хората да гледат безцелно.

Хвърли поглед нагоре-надолу, прибра една купчинка мартеници в колата, изнесе две други и ги разположи в двата края.

Обърна се и каза:

Ще мина след два часа.

След това необяснимо как, купувачите се струпаха именно на тази маса и купуваха именно от там.

В следващата част: кварталните магазинчета – техните собственички и продавачки.

Професионалисти

Някои хора са имали късмета да паднат баш на пъпа си. Късметлии, дето са намерили мястото си в Живота. Погледнеш и мигом разбираш, че те са родени да работят точно това, което работят. Облажавайте им!

Поглед към банките

Преамбюл

Банки в нашия град да искаш –  чейнчбюра не останаха. Покажат се 10-15 квадрата в обявите на Недвижимите и оп – банково дело на гише. Покажат се още 30-40 – ето и клон. Клиентите – на тълпи. От де толкова пари в тоя народ, не ми е ясно.  Посещението в банката взе да се изражда, обаче. Всеки един охранител получава допълнителни уреднически функции. Такива работи като да влетиш-платиш-излетиш няма. Първо ще те поспре на входа, ще попита строго по каква работа, ще огледа тежко трите бюрца и двете гишета-каси (едното винаги е затворено), ще помълчи тежко и ще посочи безмълвно мястото за чакане или свободното гише, което си видял още преди да влезеш.

(За средностатистическата ми банково-посетителска практика само един-единствен портиер ми се усмихна и ме насочи към свободно гише, просто защото искаше да ми помогне. )

Във всеки банков салон, по всяко работно време, се наблюдават няколко постоянни групи клиенти:

поне една отракана финсово-счетоводна жена

двама-трима попритеснени заемополучаващи средно-статистически граждани

един-двама посетители/ки, които считат пералнята и банята за далечни дестинации на Карибите

някакви бързащи, насочени към касите

Сърцевината (ако имаме късмет да я съзрем)

Несъмнено съм късметлийка, защото ми бе позволено да я зърна. Един-единствен път. Обещавам, че винаги, когато се замисля за какво ми трябваше кредитна карта, ще отивам  в същия банков клон, в който имаАх тая среща. Ще чакам, ако трябва цял ден, само и само да видя и отново да възвърна упованието си в банковата система.

Случи се при едно обичайно посещение. Веднага сред познатите детайли изпъкна един необичаен Господин. Различен някак от кадровия  началник-офис.  Тъмен панталон, малко по-качествен от масовките, обувка черна класическа. Сиво сако, леко придърпано отзад, заради неправилно третиран ( или ушит) хастар. Вратовръзка абсолютно безлична. Възраст малко над средната, по-скоро нисък (всъщност имах чувството, че ако свали сакото и раменете ще се изгубят някъде надолу).  Мъжът крачеше из тясното салонче като на инспекция в БНБ. Гърбът – дялан камък – не помръдваше ни наляво, ни надясно, краката се движеха сякаш механизирано. Едната ръка, сгъната в лакътя, пред гърдите, пръстите небрежно отпуснати върху ревера на сакото, другата плавно описваше дъга около тялото.  Главата  имаше някакво чиновническа форма, неуловимо излъчваше представа за дългогодишни бюра, папки и листове индиго. Увиснали клепачи създаваха илюзията за дремещ поглед, но очите остро проблясваха. Господинът огледа  пред себе си – все така изправен и немимичен, завъртя се много елегантно-горделиво и плъзна очи из пространството в кръг. Спря се, застана така – като пазител на финансите, благосклонно наблюдаващ неблагоразумните свои чада. Такава наслада изпитваше, такова опиянение и доволство се лееше от него, че бе обхванало дори касиерките, които благоговейно отмятаха платежни и проверяваха банкноти. Чакащите на опашката взехме да заглеждаме лихвените проценти по брошурите…

Този мъж стоеше там и без да помръдва, акумулираше всичко около себе си, в замяна прекратяваше ненужните разговори безмълвно, сееше любов към банковите операции – именно към тях, не към парите. Приличаше на варан. 

Самият банков дух.

Визията

Тя е ярка и присъстваща. Но винаги е само една сред останалите служителки.

Дълги коси – елекризирано изправени с преса или класическо оформени с дифузер.

Фон дьо тен и розово по много. Облекло на границата на офис-стайлинга, много в края. Розовото е динамичен акцент и се повтаря – малка розова саксийка на бюрото, розов химикал, бижу, фишу. Абсолютно идентични с нюанса на червилото (винаги 2 мм след ръба на устните).

Бърза и сръчна. Има непонятно трансцедентална връзка с парите.

Първият път изпитах силно желание да извадя мокра кърпичка, да се пресегна през гишето и внимателно да обърша лицето на момичето. Което някак усети мисълта ми, погледна ме (изтръпнах – имах чувството, че фон дьо тенът ще се напука) и пренебрежително обърна очи към монитора. Неволно поизпънах рамене и пригладих дрехата си – усетих се някак повлеканчески. За момент си представих как си слагам големи и звънкащи обеци.

Спаси ме акуратно бързото обслужване и липсата на какъвто и да било жест на любезност. Изтеглих армията и обещах да се върна отново.

При самата същност на парите.

БГ поща

Досадно е, но няма как. Понякога има неща, които трябва да се свършат. Ходенето до пощата, да речем. Този път бях стиснала десетина писма и щях да ги пращам с обратна разписка. Сама по себе си задача трудоемка. След което заслужавах поне 3 дни отпуска. Отблъсквам вратите и влизам. Шахматни плочки, приглушена светлина /крушките са малко/ и хора. Почти като в църква. Залата за писмата и малките колетни пратки е отделна Вселена. В нея са съчетани блясъка на огромните гишета /1,5 х 2,5 м поне/ на абонаментните кутии или Бог знае какво и двете бойници, където се предават писмата. Заминаващите. Контраста е унищожителен, размерите са обнадеждаващи – получавате мнооого, а давате чуть-чуть /по руски/. Гостоприемно топло. Един ден трябва да опиша по-подробно институцията Български пощи. Но стига за декора.

С пружинираща походка /бе нема да се плашите/ се приближавам до бойниците, извинявайки се, отмъквам всички бланки за обратни разписки и всеразбиращо отивам да пиша. Изписвам каквото е необходимо и тръгвам към гишето смело – аз съм подготвена.

– А къде Ви е списъка?

– Моля? Какъв списък?

– При повече от три писма трябва да има списък.

Точката беше окончателна. Обясниха ми технологията на списъка и края на точката проблесна в далечината. Измолих си листче. След 5 мин се обърнах към бойницата и спрях. Откъде се взеха три баби, една служителка леля и няколко други статисти не знам, но пресметнах още 20тина мин чакане.

Някъде към 17тата започнах да гледам пролетно и се улових,  че се усмихвам. Пред мен беше една от трите бабки, която носеше едно писъмце и следвах аз.

В този момент, след лека суетня втората от триото подозрително се престрои и някак си нехармонично застана м/у двете гишенца, с уклон към моята опашка.

Примляснах, поех си дъх и зададох учтиво-назидателно въпроса:

        Извинете, ВИЕ на коя опашка се редите?

        Марка само, няма, щото съм само за една марка и то не да се бавя не…

бабата говореше на нещо, което стоеше пред нея и то на 15-20 см от пода. Поне там гледаше.

Боже, помислих си, няма ли да има поне един път без неправомерно прелазване на нервозна жена? Извинете ако ви идва грубо тая моя мисъл, но прийома си е патентован от баби-пенсионерки. И то от един специален вид, предимно. Такива едни – нисички, с тънки усти, концентрирано разсеяни, миши поглед и ситни-ситни маниери. Често злобеят по входове и навикват деца по градинки.

Все пак реших да не се давам и с ясното съзнание, че няма да я възпра, освен ако не приложа физическа сила, продължих скандала, ей така за спорта:

        Ще Ви помоля да си спазвате реда!

Призовете за ред една баба и гледайте:

        ООО как не те е срам, ше почакаш, млада си още, я се научи да уважаваш …

Тренирано гладко, с поглед към гишето бабата споделяше мнения и аргументи за безпардонното ми държане. Е, погледна ме веднъж

 – Ами ако бяхте ме попитали, щях да ви отстъпя. Млада съм, но като гледам възрастта не спасява от простотия…

Разменихме и други реплики. Но след тежката работна седмица, този скандал прие формата на най-добрата антистрес терапия. Някъде в съзнанието ми проблесна статия за грубостта на хората в БГ, но как да устоиш на изкушението?

 

 

Безсилието като начин на работа

Днес за сетен път преживях момент на безсилие. Тъй като напоследък подобни моменти са редки за мен /непоправим оптимист съм и рядко губя надежди/,  се почувствах покъртена и смачкана душевно. Когато срещаш добронамереност на служителя, но недобросъвестност на фирмата, с която си принуден да работиш, как да реагираш? Когато  до толкова е изстискала служителите си, че те реагират неадекватно и единственото което повтарят е – не зависи от мен?

Не сторих най-доброто. Бях ненужно саркастична и това не ме удоволетвори.

Но ето, че ме развълнува въпроса как да изграждаш професионални отношения. Аз, до този момент се справях с щипка лично чувство. Намирам идеята за чудесна – винаги съм готова да проявя разбиране, а опитът ми доказва, че това предизвиква същото насреща и хората стават съпричастни и мили един към друг. Освен всичко друо – работата върви. В Ориента – пазарлъка е сладък, но извоюваната дума си тежи. Западния стил /според мен/ е прекалено студен и нефантазен – прилича на луминисцентна лампа.

Но не винаги се получава. Има хора, които приемат служебните си контакти като надцакване със срещуположните. Да настъпиш някого, да го смачкаш, да го унижиш. Създали са хибрид м/у Изтока и запада. Пазарлък има, но е сух като стара вафла, а думата е неон и човещината по презумпция е боклучава работа.

В такъв случай си наврян в ъгъла и се мяташ безсилно, гледайки да захапеш здраво мъчителя. Какъв е смисъла, се питам, и този прастар, дори екзестнециален въпрос ме прави ужасно старомодна.

За нещастие – България е буферна зона – у нас се преливат едно в друго ориенталската лежерност и западния маниер, а ние се мятаме ту тук, ту там и не можем да решим ЕУ ли сме или нещо друго.

Ще ми се да спра да работя, но идиоти има навсякъде, а пари малко по-нарядко.