На СевероЗапад, малко встрани

сн. 0

Селската улица

Започвам с уговорката, че в разказа е вложен личен поглед и емоция с желание да предизвика интерес и съпричастност в пътуването. Сложила съм линкове към информация за някои места, където може да се видят исторически и географски справки.
Детството ми премина в северозападния край на България. Краещник,  който сега стои някак встрани, оставен и обрулен, тих и изумруденозелен. Израснах сред хора, за които външен човек винаги се чуди – дали ще скочат да му шибнат един пес`ник или ще го прегърнат с думите „Па ти си много дОбър човек, бе!”, чиято обич е бурна, та чак болезнена – „щи изедем дробчето” примерно, е  израз на любов.   Там практичното, романтиката, приказното са невероятна смес , достойна за шекспировото Плам, пламти! Котел бълбукай, адска смес, мехури пукай!
(Северозападните територии са страхотен и неизследван край, от който би изляза книга поне два пръста дебела 🙂 )
И като оставим лиричното начало да даде нужната лирична настройка, ще се качим на колата и направо към Северозападна България. Слизаме от магистралата и покрай Ботевград влизаме в този край към бастиона Мездра.  Още неокопитили се от високоскоростния път, попадаме на шосе като летищна писта. За нея мама и тате са ми казвали, че Тодор Живков наредил да се ушири пътя, за да може да си ходи със самолет от София в Правец, родното му място. Едва на големи години, ме осветлиха (не мама и тате), че подобни пътни съоръжения има и на други места, където другаря не е роден.  Тази отсечка е и наситена с много тежкотоварни камиони, пътуващи от и към Европа. В тяхна чест край пътя са застанали местни хубавици – в някои участъци имаше по 5-6 през 50тина метра. Махаха за привет или си се разхождаха, знам ли. Полиция нямаше. В Мездра вече не произвеждат бира, но пък имат възстановена крепост над реката и други неща. Все пак е малък градец, а ние търсим сърцето на областта. Във Враца ни посреща път, който ми е близък и познат като роднина. Преди 30тина години, когато мама и тате ни водеха на море, всяко лято опознавахме дупките, гърбиците. А веднъж заседнахме под единия мост на изхода – беше валяло и имаше огромна локва. Та шосето си е все същото – не е мръднало, консервирало всичките си дупки – ни по-широки (все пак кърпят го тук-там), ни по-малко. Пак беше валяло и ужасно забавен ни се видя слалома между локвите с непознати дълбочини. Нататък пътуваме и планината от едната ни страна е силно зелена, висока, нагъната. Белее се един манастир сред дърветата, в подножието – орехови гори. Тревата буйна, сочна, лъскава от скорошните дъждове. Викам – бе потупай джи пи ес-а, да не се е объркал нещо и да ни е прехвърлил към Ирландия. Не – табела сочи, че минаваме покрай село Краводер.
Селата тук са  дълги или широки. Стабилни къщи, дворове. Сега повечето от тях са изоставени, с тъмни прозорци без стъкла, заковани врати и без огради.
OLYMPUS DIGITAL CAMERA
Минаваме през  Ерден. селото се простира покрай река Огоста, която въпреки дъждовете, кротко си се лее в коритото. Виждаме селското футболно игрище. Я, зяпна единия от нас – футболист –полупрофесионалист – оградено, поддържана тревата, че и съблекални! Оказва се, че и спортен отбор си има. Всичкото това, разбрахме по-късно,било  благодарение на добър спонсор-местен предприемач. Центърът на селото явно е  обновен, чистичък, подреден. Над него се извисява  солидна бяла сграда, събрала Пощата, Кметството, Читалището – накратко: ПеКаЧе-то, гръбнакът на всяко българско село.  Има и чешма с бистра изворна вода, която си била от край време.  Тази чешма хората в селото си я пазят, оправят и стълбите, поддържат и облицовката. Защото водата и е най-вкусната.  Селото е получило името си от Ердан войвода, който намерил героична смърт в тукашното землище.
Дали защото са празници или е пролетно време – виждаме доста хора седнали на кафе в две-три заведения.

сн. 2

ПеКаЧе

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Има и такива къщи

сн. 7

 

 тази къща е имала двор със зеленчукова градина и семейство

сн. 10 - има надежда

надежда за старите къщи

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

изоставена

сн. 12

от селското стопанство почти нищо не е останало

от селското стопанство почти нищо не е останало

Комбус - от Северозападната кухня

Комбус – от Северозападната кухня

Продължаваме нататък към вечерята и почивката, защото имаме три дни и поне три града да обиколим, а времето е малко. Първото, което сме си харесали е Белоградчишката крепост и Белоградчишките скали.
Напускаме базовия лагер рано сутринта на следващия ден – към 10 – още слънце не изгряло. Сумрачно време, чист въздух. Бе, сигурни ли сте, че не сме ако не в Ирландия, то някъде на Албиона? Не, у Българско сме си. Пролетно време, дъждовно малко. Пътуваме покрай прогизнали от дъждовете ниви, хора по селата няма, въпреки празниците. Или са се скрили по къщите, но само тук-там кола и тук-там баба или дядо. Няма ни деца, ни кокошки по улиците. В този край няма много работа. По-младите са някъде по чужбина, а по-старите се крият, щото много се краде.
В Габровница, като дават рентите и бабите си прибират олиото, има едни хора дето стоят с тях и чакат, броят. Тръгва си бабичката и си носи каквото са  дали, а айдуците викат – щом ти имаш, значи и я ше имам. И по тъмницата минат, та оберат, а бабичките остават без олио.  Така разказват местните. И не само за Габровница.  И чакащите с бабите умишлено не ги уточнявам, щото ще се получи обида на база произход.

 река след дъжд

Прогизнали ниви

Прогизнали ниви

Стигаме Белоградчишкото плато, скалите са изумителни. А още не сме стигнали до горе, където природата е оставила своя главен шедьовър. Гледаш път, дървета, къщи и насред тях – една канара – огромна, толкова естествено извисяваща се, че сякаш не стои на земята, а плува във въздуха.

сн. 16
Наближаваме града, животът като че ли блика – много хора вървят наляво-надясно из улиците, носят хляб, бира, просто пият кафе или каквото там си правят. Все едно театрален декор е пред погледа след тихите села, през които преминахме. Табели за туристите  има и спокойно намираме крепостта.
Не знам как или кога, но грижа се е ляла. Има паркинг, а по-късно установихме, че има и обществена ЧИСТА тоалетна. Сувенири се продават, магнитчета, книжки и пътеводители за природния и човешки феномен, мед, картини, дори агнешки кожи. На фона на ниските цени из цялата област, етикетите пред портите на крепостта са стряскащо адекватни на световната инфлация – ден година храни. Купихме си билети и книжки със Стоте национални туристически обекта. Въпреки негативизма към тях, който ги направи по-малко популярни, смятам, че са много находчива идея на Български Туристически Съюз. Децата ми са много въодушевени да получат печат, марка, спомнят си за всяко място и определено се вълнуват от идеята за значката, която да ги отличи като познавачи. Влизаме в цитаделата и се удивляваме на прекрасните умове на нейните строители. Така красиво, така непринудено построена заедно със скалите, че все едно си е израснала свободно. Вероятно парите за възстановяване или човешките ресурси са стигнали до тук, защото информационните табели са от време „оно“ или на такива приличат. Нищо съществено за крепостта няма написано по тях, купихме си пътеводител, за да разберем. Екскурзовод може и да има, но ние не разбрахме. Не попитахме изрично, очевидно и ние сме пишман туристи.  Билетите са нормални, дори евтини – 5 лв за възрастен, 2-3 лв за деца, учащи и тн. Туристи имаше много. Но всички вървяхме леко неориентирани зад стените, с една обща и ясна цел – да се качим най-отгоре.

сн. 31

от най-горе

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

пред портите

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

образователна табела

сн. 19 сн. 20 OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA сн. 27 сн. 28 сн. 29 сн. 30

Минали сме през първата порта и отиваме към втората – към сърцето на крепостта. Тревата е яркозелена, скалите сякаш ще оживеят. Въздухът – чист, кристален,  все едно сме в друго измерение. Опитвам се да си представя как вместо моя крак на земята стъпва войнишки ботуш или някой знатен пантоф. Усещането е силно – аха да се размести времето. Отивам най-горе, от където мога да видя всяка легендарна фигура – Ученичката, Мадоната, Сватбарите, Хайдут Велко… Легендата за Мадоната е най-разтърсваща и най-известна. Една прекрасна монахиня, чието име може да е било Ангелина, Витиния или Валентина, живеела високо зад манастирски стени. Видял я някой си Антонио, знатен римлянин и любовта възтържествувала.  Когато от килията на красивата Валентина се чул детски плач, останалите божи невести били ужасени. Събрали се сестрите, повикали и монаси и изгонили красавицата. Тя се молела и плачела, но божествената милост не озарила сърцата на слугите му. Вместо това паднал гръм и всички станали на камък – монасите, младата майка с детето в ръце, дори Антонио, който идвал към манастирските порти, за да вземе любимата си.
Красиви истории, нежни и трагични.
Постепенно децата с нас поеха вълшебството на мястото и поискаха да продължат. За разлика от възрастните, те не мирясват пред удивителните места, напротив, имат желание да изразят целия си бесен възторг наобратно.
Навън се върнахме в 4ти май 2014 година. Преди да продължим, естествено минахме през санитарните помещения. И ме удиви не толкова чистотата, колкото човекът, който се грижеше за обекта. Този човек беше разговорлив, умиротворен някак и дори усмихнат. Не усетих ни грам недоволство у него.  Както казах, в този край работата е малко и тук-там може да се види човек, който е истински щастлив, че може да си заработи заплата.
На тръгване минаваме покрай табела за пещера Магурата – плавен ляв завой и сме на път. Пътуваме през няколко по-малки села,  няма жив човек да се покаже.  Ето защо се изумяваме, когато на един селски площад съзираме духова музика, малко спретнато хорце и двама оператори. Два метра по-нататък виждаме прясно залепени политически афиши – предизборната кампания е отпочнала. Скептицизмът на малкото присъстващи от местните е осезаем дори за преминаваща кола.
Стигаме до пещерата. Точно до паркинга стои изоставен ресторант-мотел. Едно време е бил голяма работа, но сега – вехта.  Остатък от някогашни носталгии. Купуваме си билети и изчакваме влизането – входа се отваря на всеки кръгъл час. Групата е голяма, ние заставаме най-отпред, за да слушаме беседата. Доплаща се 1 лв за нея. Смятам, че ще е интересна, защото в Магура има скални рисунки, прилепи, 20 метров сталактон, пенливо вино, Изгубен град и какво ли още не. Пещерата е на 15 милиона години!

OLYMPUS DIGITAL CAMERA
(http://bulgariatravel.org/bg/object/32/magurata_peshtera)
Влизаме. Вътре е 12 градуса целогодишно, приятно е, пътеката е широка и хлъзгава – като в пещера. И тук се почна. Вървим, екскурзовода говори съвсем пестеливо – показва ни най-важните забележителности с по няколко думи. Информация за пещерата – четем си в интернет. Групата е голяма и се точи като връв. Последните надали са разбрали нещо. Сетих се за Ягодинската пещера – там събират малки групи, започват да разказват още преди да влезеш и спират чак след като си стигнал дневна светлина.  И така го правят, че все едно  търчим след Жул Верн към Центъра на Земята.  Сетих се и за водача от Съева дупка, който ме уговори да сляза по чехли на токчета и направи прехода вълшебен като приказка.  Тук е разходка в запустяла градската градина, само че по сумрак. Лампите са разположени ниско и служат само да ослепят погледа, за да не видиш нищо. Питам гида, няма ли малко да се пооправи тая работа – ми няма. Тука, знаете как е в нашия край. Има някакви изкуствени езерца насред пещарата -питаме защо са – за декорация.  Шампанското и прилепите са скрити в зала зад изкуствена стена, показаха ни я (стената, не залата). Скалните рисунки са в други разклонения, но там не се ходи, имало много специални условия, допълнителна такса и прочее. Това защо не ни го казват като си купуваме билетите – ми защото не го казват.   Разбира се, признавам, има места, които трябва да се опазят от масовия туризъм, но по-достъпните биха могли да са интригуващи. Децата ми какво ще запомнят от Магурата? Дборонамереността на екскурзовода, чиято беседа някак не му се получава?
Е, ще помним Изгубеният град, който изглеждаше вълшебен. За дъщеря ми измислих принцеса и лош магьосник, с надеждата, че  мястото ще и остане в главата докато стане на моята възраст, поне.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA
Излизаме от пещерата – на 2 километра поне от входа. За изморените туристи има влакче, което да им помогне с прехода надолу (купува се билетче).
Междувременно пак беше почнало да вали, та се отказахме от Бабини Видини Кули. За утешение, решихме да си купим вино от село Рабиша – където е изба Магурата. Поне на две места имаше фирмени магазини. Спираме пред единия, влизам право в обикновен хранителен магазин, задръстен от лимонада и хляб. А виното? Ето, там – продавачка ми посочва десетина бутилки наредени над рафтовете с прах за пране. Жената е добра търговка, все пак.  За жалост, дистрибуция из страната няма (така ни обясни), но пък ако и се обадим, праща по куриер. Купихме каквото харесахме и вечерта установихме – виното наистина е пивко.  (http://www.magurawinery.bg/about.htm)

Стара Красавица

Стара Красавица

Следващият ден посветихме на Монтана и крепоста Монтанезиум. http://bulgariatravel.org/bg/object/109/Antichna_krepost_Montana
Мястото е особено, защото още трибалите са имали светилище наблизо – в историческия музей на градчето се пази плоча с Тракийския конник, скулптори на Дионис и много други. По-късно значението на Светилището оценяват римляни и почитат Диана, богинята покровителка на града, славяните го предават на своите идоли и тн. Реката е била наречена Свещена – Аугустос и днешното и име Огоста пази първоначалното си значение.  Първоначално крепостта е военна – има останки от стражева кула.   Към нея са построени по някое време жилищни сгради, в чийто основи са намерени ценни предмети. Цитаделата придала на селището сила и то било мощен икономически център в древността, за разлика от днес.  Икономиката на съвременния град не подпомага твърде брутния продукт на страната, да не говорим за безработицата. Както целия Северозапад, тук няма много европейски проекти, няма развитие, хората седят и чакат помощ. В нашата страна не сме научени да бъдем инициативни.
Кастра ад Монтанезиум е възстановена с европейски пари, обаче. (има надежда).  Разположена е на хълм,  точно под онзи язовир, залял землищата на три села с обещанието да полива нивите от Враца до Видин. От двайсет години насам (без да броим другите 20, необходими за строежа), това обещание е неизпълнено. Стената се охранява от жандармерия, защото ако нещо стане (недайБоже), град Монтана  ще пристане на Черноморието.  В момента големият язовир Огоста се ползва за малък ВЕЦ както и за уж промишлен риболов, но местните не са наясно с последното. Т.е. тази забележителност с 40 годишна история тепърва ще се разработва.
OLYMPUS DIGITAL CAMERA OLYMPUS DIGITAL CAMERA сн. 38
Недалеч е и мястото, от където е даден сигналът за Септемврийското въстание http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5, претворено в стиховете на Гео Милев. В годините на соца, там е изградена „Петолъчката“ – монтанчани така наричали паметника. Разположен над града, с прекрасно дълго стълбище и тревни алеи, партийното ръководство го ползвало активно за политически тържества, а хората за разходки.  Точно до него имало луксозни ресторант и снек-бар, наречени „Диана“. От тях са останали паркинг, обрасъл с храсталак и плочките от подовете на кухненските помещения.  Слизаме по буренясалото стълбище през парка изграден на хълма.   Минаваме покрай паметника на Септемврийците, от червен камък. Нарисуван с графити и повредена горна част. Историята си прибира безславно идолите с глинени крака, колкото и да са трагични, но пази крепостите с истинско значение – Кастра сияе, а Петолъчката е потънала в храсти.  По алеите на градината преди е имало бронзови скулптори, а днес  – виждаме частни застроени имоти.  Голямата изложбена зала, мастодонт на социалистическата архитектура е разделена м-у заведение за хранене и автосервиз. Толкова и за културата.
OLYMPUS DIGITAL CAMERA

 

 

 

 

 

 

ПП. В комплекса имаше информационен център, но не работеше. Почивните дни са за почивка, не за туризъм.

 паметник на Септемврийците OLYMPUS DIGITAL CAMERA
Напускаме града, без да го разгледаме, защото е разкопан кажи-речи из основи – сменят водопроводи.   Въпреки това, той, както и целия край е благодатно място за познание. Да споменем Леденика, Околчица, Берковица, манастири няколко, Радецки… Би трябвало да се поучим от гърците и другите ни съседски държави, които от два камъка правят важен за посещение обект. И на фона на политическите избори, на проблемите в образованието и здравеопазването (и ред други), културата ни е станала едно странично занимание. А имаме нужда от нея, щото иначе се концентрираме в ежедневието и грам вдъхновение нямаме.
Предстои ни кратка почивка и оставяме Северозапада на надеждата, струяща от Дунав мост 2, надеждата за бъдещи инвестиции и с пожеланието екскурзоводите да правят интересни беседи.

 

Реклами

Омраза и любов есенно време.

–         Изобщо, мразя го този сезон. Депресията ме хваща по програма!

Точно така, в прав текст, моята приятелка зачеркна есента, низвергна я.

–         Е, не ти е честно обвинението, контрирах аз.

Вероятно не бях изнервена днес.

–         Ами това ранно ставане, направо ме побърква.  И освен това, все бързам за някъде. Вечер сме каталясали.  Вчера, например, готвих супа от тиква, с моркови и печено семе, която никой не иска да яде.

–         Виж, това е гадно. Обаче така всичката остава за теб. Вземи си един засукан билков ликьор, повикай Зинка и нататък знаеш…

Примляснах, защото на езика си усетих вкус на индийското орехче, което много си върви с тиква. Май аз исках Зинка, билков ликьор и тиквена супа.

–         Утре прогнозата е за дъжд, представи си само, сутринта ставаш – студено, тъмно и мокро. А малката си е похабила обувките, едната дори има дупка на подметката. Като си помислиш само – маркови, уж по-здрави да са. Няма и месец и тя ги съсипа от влачене, катерене и каквото там. Нямам нерви вече, какви обувки да и купя? Като ми показа дупката, нямах време за обущар, натоварена с торби всякакви…И вече е тъмно. В пет часа!

–         Стига де, просиш си депресията сама. Освен ако не си забравила гумените ботуши. Има много весели щампи J

–         Ти престани! Не може ли просто да ме оставиш да си помрънкам и просто да ме изслушаш? Толкова е уморително непрекъснато да решаваш проблеми.

–         Не бе, кажи ми честно – като бягаш сутрин в парка, не ти ли се струва, че въздуха е лъскав такъв – с всичкото червено и жълто наоколо? А в зеленчуковия магазин има поне пет вида ябълки.

–         Да, но утре ще вали! И мога да бягам само събота и неделя. През седмицата нямам време.

–         Обаче винаги можеш да сготвиш карфиол вместо тиквена супа. И помисли за ябълковия щрудел. С канела – кога и е времето на канелата, ако не сега?

–         Ти почна да си правиш шегички за моя сметка. Мразя да е есен. Студено е, мокро е и толкова.

–         Аз пък си купих жълти чорапи.

източник на снимката: интернет

Обичам есента
Асен Босев

На света, на света
най-обичам есента.
Тя ни кани с плодове
тя на гроздобер зове.
Чак до дните й последни
капят, капят круши медни.
Тя за нас в листата тули
зрели ябълки и дюли,
праскови и сини сливи
златни царевици в ниви …
В пъстротата, в пъстротата
хубавее есента
на софрата й богата
сочни плодове ядем
и растем, растем …

С плодовете й обилни
ставаме юнаци силни!

Октоврийска картинка

източник на снимката: интернет

Началото на постановката беше обявено за 19.00 часа, вече беше без десет, а хората все още стояха спокойно навън и пушеха, разговаряха. Вечерта бе прекрасна, тъмносиня, лъскава от лампите и съвсем леко хладна – колкото да му стане уютно на човек в якето. Оживените разговори звъняха, насищаха стълбите  и предверието с приятно очакване. Постепенно, хората започнаха да влизат към залата. Повечето облечени всекидневно, много дънки, тук-там някоя жена с по-елегантен шал или рокля, няколко мъже с костюми. Прииждащите към театралната зала говореха все по-приглушено и полека заставаха на опашка пред разпоредителите.  Публиката се състоеше предимно от млади хора, открити, леко нетърпеливи да преживеята моноспектакъла – да му отговорят с жар и съпричастност.  Такова вълнение не може да се усети в залата на други постановки. Тук е някак по-лично.

Разпоредителите мълчаливо и с дистанцията на английски икономи приемаха билетите, скъсваха контролата и пропускаха зрителите.

На стълбите към балкона билетите приемаше по-възрастен господин. Сив костюм, чието сако му придаваше много изправена стойка, около шията му преметнат строг шал в цвят бордо. Косата му бяла и сресана назад  – оформяше осанката. Някога гладкото лице имаше класически прави черти, които оформяха сериозно и хладно изражение. В крайна сметка, беше от онези ниски мъже, които изглеждаха най-малкото средни на ръст. И стоеше на първото стъпало, приемайки небрежно билетите, приемаше лично гостите в театъра и отговаряше на поздравяващите го дами гръмко. Суетеше се с билетите:

–         От каквоо ги правят днес, тези билети, ах как трууудно се късат – заповядайте. И на мен, и на мен ми е драго да Ви видя – мооля, добре дошлии.

Тук там удължаваше гласните, разтваряше широко ръце – сякаш приемаше аплодисменти.

–         Оо, моляяя – дайте ми тези, нека да направя както си му е реда. Приятно ми е госпожо, заповядааайте. Е, бяха времена, да! Но, Вие госпожо, не заставайте така зад гърба ми, моля, знам ли какво моожете да ми направите, аз не съм …Аз съм само артист! ООО, драго ми е, моля.

Усмихваше се и приемаше, приемаше гостите за представлението.

източник: интернет

5. Истанбулското измерение ме прие, помами и ми каза да си ходя в къщи.

Няма нищо по-прекрасно от едно хубаво и продължително приказване по женски. Особено, когато е подпомогнато от премислени и ярки блюда. „Нощта е млада”, а покривката все още чиста.
Започваме със студена супа от ориз, нахут и тайни съставки. Оризът е кадифен, а закачките свежи. Има хляб в това небце!

Поглеждам въпросително в следващата чиния.
– Нарича се Muammara. (няма да загърбвам факта, че моментално изключих и забравих името. Наложи се да питам още два пъти за него – обаче вкусааааа, как помня – като слон!)
Опитвам – свежестта на червени печени чушки, усещам магданоз, орехов вкус уплътнява, но има още нещо, което придава невероятно усещане за ароматен топъл вятър. Хапка симфония на езика. Какво е това нещо, бе?!
– Кимион. Има кимион.
Кимион и чушки? Леле!.
– А това?
– Пиле по черкезки.
Орехът беше се преместил в съседната купа, само за да допълни друг вкус, който напомняше пролетна поляна. Копърът, естествено, и чесън. Има и галета, която държи всички аромати заедно. И още нещо скрито, защото мистерията гъделичка и те кара да си сипеш 5-6 пъти в повече, да разпитваш, да цъкаш, да предполаггаш загадъчно наследство, рецепта препредавана от втората на втората дъщеря. Съспенс! Тайната съставка е тайна, пък.
На масата има и чий-кюфте. Отваряш листо салата, слагаш чий-кюфтето, стръкче магданоз – по-добре две, стрък джоджен, увиваш, отхапваш и си в рая. Като седмица по-късно го обяснявах на приятелки, едната ме заплаши, че взема булгура и идва у нас да месим. И преглътна. Аз преглътнах още два пъти.
Ако вечерята започна удивително, то тя се превърна в пиршество на сетивата. Разговорът измести значението на храната. Децата, мъжете, градът , носталгията и ежедневието, религията, работата, семейството и отново храната, и в обратен ред. И после още.Ставам за цигара. Не знам, вероятно ми личи какъв комфорт изпитвам.
На масата е Кarnıyarık. Ако имамите припадат от патладжан с домати, то над тази чиния ще се извисят. Това ястие преоформя усещането и пренася на резбовани осмоъгълни масички, поставени пред ниски дивани, до шадравани със сини плочки и пръскащи розов аромат. Завесите на прозорците се повдигат от нощен бриз и влиза жасмин, канела и приказка. Еее!
Говорим за лета в България и Истанбулски усещания, за бабини рецепти, за днешната история. Горещината от вън е припълзяла в хола и се мотае в краката, но ние я сритваме нежно – въобще не пречи.
Отрязах си крайчето на патладжана, сложих от плънката отгоре му и се отплеснах. Ама много се отплеснах.
Само за да изпадна в още по-голямо замайване, защото следват ангинарии със зехтин и зеленчуци. Аристократичното изящество на вкуса (когато попитах Айлин дали е подходящо да взема нещо за трапезата, тя направо ме събори с поглед – Искаш да носиш храна на масата на мама Ася?!!!!).
Пиршеството се увенчава с Tavuk göğsü. Мек, млечен крем, богат и разкошен. Имало пилешки гърди. В това кадифе, дето се разстила на езика и те кара да се чувстваш 6 годишен? Мирисът на канела ме довърши. Ох, бе, мама Ася е това!

Говорим си за нещата от живота, но вече омекотени от засита и удоволствие.
На другата сутрин вълшебната приказка продължава . Пием кафе, за да седнем на закуска, която може да съперничи с обяд от ежедневието. На масата грее като слънце тиган бюрек. Като дете много обичах баничките, които се продаваха само на едно място в малкия ми роден градец. Вкусни, хрупкави и топящи се в устата. Бюрека имаше същия вкус, заклевам се, ей на!
А за бал каймака – като на Дядо Пандо – не ща да споменавам, щото ми докарва кило, кило и нещо отгоре.
Пишман-туристката в мен е спала сладко до 10.30. Но Истанбул ще ми прости. Втурваме се отново към него.
Прекосяваме половината мегаполис, опитваме се да усетим аромата на шоколад от една бисквитена фабрика. Колата лети по магистралата, забавляваме се по завоите и весело се шмугваме из градските тунелчета. Малкият – около километър и половина. Баткото – 2 км и около 400 метраа. Правешки ханове, а?

летен поглед над града

съвременните младежи по хлебарниците са ужасно срамежливи. ама аромата е томителен.

Символът на Бешикташ.

има живот на улицата

рибен квартален пазар. А рибните ресторантчета са наоколо.

къпят една баница тука

хората около нас

и всеки си върви по пътя

Следва кратък панаир на суетата -смяна на перушината и отиваме в Yildiz park.
Приближаваме портите на градините – не съм си представяла, че отново ще вляза в 1001 нощ. Такива едни впечатляващи са.

Hoş Geldiniz!

Но тук всичко е зелено, шарени сенки покриват поляните и стръмните пътеки. Под дърветата се е събрал народ колкото за няколко манифестации – на теферич.

поетично

и бита в поезията

Хапват, пийват и дишат с пълни гърди неделния въздух. За момент си представих изумените физиономии, заобиколили барбекюто, което ще се опитам да занеса в нашия парк идущата неделя – утопии…
И не пикникът е забележителното сред дърветата и покрай романтичните мостчета. Виждам булка! Изведнъж ме обзема въодушевлението на малките момиченца, които с бухнали рокли търчат около младоженците, на всяка малка красавица, която съзира принцесата в бяла рокля и разширява очички в невинно възхищение. Вдигам фотоапарата и щраквам трескаво, за да не изгубя картинката. Но ето и втора булка, след нея трета, и четвърта върви по пътечка в далечината.

Булка! Първата двойка.

понякога животът предлага необичайни срещи

хванаха ме, от мен папарак не става, слава богу

втората двойка

в трафика на булките

няма описание

в най-малката социална клетка на обществото трябва да се подкрепяме и утешаваме

Булката си отива.

Айлин е търпелива с мен и ме оставя да снимам каквото си пожелая. Обяснява ми, че тук младоженците правят фотосесии. Налага се да чакат реда си, за един прекрасен изглед на мостче сред гората. Придружител на двойка младоженци поглежда към обектива ми точно, когато натискам копчето и моментално ме изпълва гузно чувство.
– На туристите са позволени много неща (обаче аз не съм турист, нали се разбрахме вече) , вероятно няма да те набият, подсмихва се
моята гуру. Тя е усетила прекрасно каква емоция ме завладя. Докато си вървим бавно нагоре, попадаме отново на човека, заловил ме да го снимам – преместили са булката с кола на друго романтично завойче. Очаквам да сбърчи вежди, но той се усмихва и ми пожелавама приятен ден на английски – аз едва успявам да кимна в отговор. Разпростряла съм сетивата си на 360 градуса и се движа като през вода.
– Разбра ли какво ти каза?
– Не, едвам успях да му се усмихна.
Продължаваме нататък, защото отиваме в Şale köşkü.
Това е място, което изпълва със смисъл думите изящна филигранност. Всъщност малкият дворец е султански подарък (едно време какви султани е имало…), превърнал се по-късно в резиденция на Ататюрк и място, посрещало важни личности.

така се прави пътуване в историята

Дават ни терлици за обувките и заедно с две невинни япончена, заставаме пред гида. Той се опитва да разпознае от къде съм, но аз – стиснала зъби и не казвам. Приятелката ми просто споделя, че съм нейн гост. Питам се, дали е достатъчно любопитен, за да попита директно. Все още тактичен, той осведомява малката си групичка, че снимките са забранени. И поглежда в ръцете ми, указателно. Загасям апарата. В интерес на истината, не реагирам на английски. Разбирам, но не реагирам. Това се нарича сливане с атмосферата. И усещам английския толкова чужд на всичко наоколо, че се подчинявам несъзнателно и не чувам думите. Особено това, да не снимам.

все пак ми позволиха да си отнеса някои кадри за спомен


Украсата вътре в кьошка е толкова изящна и в бел епок, че ми отнема хъса. Започвам да пристъпям, все едно съм овързана с около 3 километра панделки и имам 20 букли на главата. Стигаме до огромна зала, чийто килим е бил причина да се събори една от стените – за да влезе. После я построили .
Излизаме навън и направо не мога да включа, че сме 2 и 12та.
Спускаме се през другата част на парка, а там – още булки. Искам да си сменя професията. Ще модерирам булченски фотосесии. Такива са едни красиви, блещукащи и сериозни. А фотографите – лягат, пълзят, сгъват се – чудеса правят.

Това са патетата. Булките след малко.

момичета навън

По-малката сестра

Всичко е възможно, особено зад обектива

динамична двойка младоженци

неочаквано, в двора на един кьошк

ако леко изместим гледната точка, перспективите са неочаквани

Това жигули е на пазара, но могат да си го позволят единствено да го погледат: Продава се, но няма да ви стигне „вътъка“

Тръгваме към къщи – трябва да си събера багажеца и да стигна до шатъла за автогарата. Истанбулското измерение ме прие, помами ме и ме прати обратно с целувка по носа.
Един Карнъярак по-късно, натоварена с каквото си имам, качвам се на маршрутката. С Айлин си махаме и се разделяме. Прекрасната ми гуру!
Поемаме през града, а аз се чудя, защо, аджеба, това нещо тръгна два часа по-рано. Пътуваме си по тепета и квартали, мина час, час и нещо, когато с ужас се запитах, ами ако си изпусна автобуса? Хората в микробуса, обаче, си цъкат смс-и, говорят си по телефона и се държат спокойно. Момичето до мен казва, че ще се понесе към Ерзурум (май) след около 20 минутки и е по-невъзмутима от йога – инструктор. Еми, сядам си на седалката.
Шофьорът е отработил маршрута, явно, и съм навреме пред фирмената табела на превозвача. Хвърлям раницата в ръцете на стюарда и започвам да се оглеждам. Шумотевицата е в пълна сила. Пийвам един чай, а чичкото дето ми го продаде показва едно детенце в близкия автобус – Внукът ми. Ще си тръгва.

Дядото, който изпраща внука си.

Заповядайте, моля!

Един друг младеж се опитва да ми продаде „чайкафестудениплодове” ама аз не ща.
Е, качвам се.
За да излезем от Истанбул пътуваме 2-3 часа.

3. Калейдоскопно – Истанбул: Ортакьой

А светлината на юлския обед е ослепителна. И все пак нищо не е спряло. Всичко се движи, с безкрайна енергия – „никой не се притеснява от времето – жега или дъжд – излизат навън и това е” – споделеното от моят ментор в неповторимия космополис, изяснява усещанията ми. Контрастите се срещат на всеки ъгъл, но в никой случай не са в противоречие – дървената съборетина с мушкатото, съвременния град и лелите на махленски конушмак – единно съзвучие.

    

Газиантепско, курабиено и прочее

пресичаме.

И   зкачваме един 70-80 градусов баир, за да преминем от тихите улички, през оживлението на квартала, на път към аристократичния Ортакьой. Аристократичен – защото там човек изпитва спокойствието да се наслаждава, без задължение. Там лениви котараци спят без капка грижа. Масите, отрупани с накити, вещи, лампи и каквото щеш многообразие са като улични инсталации, а търговците – те не търгуват. Гледат те, чакат те и благосклонно се съгласяват да се разделят с нещо, но не без мъничко съмнение у теб – ще понесеш ли отговорността за придобитото?

Кафенетата, малките ресторантчета са като уютни дворчета, места, създадени да се играят карти, да потраква т зарчета на табла и да се пийне нещо. Ей тъй, докато си говорят хората, похапват, подпират се на възглавниците, изгубват остротата на дребнавостта.

И на площадчето има чешма. Лее вода и мокри ленивостта наоколо.
Току до нея, съвсем недискретно, дори и малко горделиво, се продава Ортакьойски кумпир. Стомасите простенват жално, като гладни палета, надушили попара. Огромни опечени картофи, горещи, с масло и сирене. И преди да си припаднал от благодарност, очите ти се загубват сред зеленчуци и салати, сосове, пюрета, подредени с едничката цел да те нахранят през очите. Горещото хич не пречи, ама хич.
Извръщам глава, за да успея да преглътна и виждам нещо ярко бяло да свети, идвайки към нас. На слънчевата светлина блести булка, пристъпя, осъзнала важността си, но въпреки това, недосегната от горещината и суетата. Хората наоколо участват ненатрапчиво, но отчетливо. Фотографът – съвсем млад, облякъл блейзер за респект, се е влял във фотоапарата си, но не пропуска да забележи, че сам е център на минифотосесия.

Всъщност, всеки тук, седнал или вървящ, е център, но всичките светове се сливат именно в този момент – 2 часа следобед в Ортакьой.

Босфорът проблясва, водата пригалва камъните на брега. Все едно не разделя два континента, а свързва единия с другия. На човек му се дощява да събуе сандалите и да тръгне по тая ласкава вода.

Поемаме край Боаза, целта ни е вапура, с който да пресечем пролива и да отидем в Азия. Меко се носим по водата, а бреговете поемат погледа. Посрещат ни на кея и хората се изливат в един друг свят, но все така цветен.
Лично: Пречупвам се под пълните си сетива, млъквам и не знам какво да кажа. С мен, приятелката ми е споделила цял свой ден, превела ме е по пътечките на своето ежедневие, просто защото съм станала нейн гост. И ще има още. А аз си мълча и очите ми се въртят като развинтени. Нямам достатъчно думи, не знам дали ще имам. И кога ще мога да ги събера – не ми е ясно тоже. Ама слънцето свети, хората вървят наоколо и ние с тях. Остава ми единствено да излъчвам благодарност.
Кадъкьой е шарена експлозия. Всичко си има място и е в пълно движение. През площада, по улицата, преминаваме и следобедът танцува, качва се с нас в автобуса, дремва заедно с мен за 20 минутки (не можех да повярвам, че съм задрямала и непрекъснато ми се струваше, че жумя заради косите лъчи на слънцето, а Айлин милостиво не се пошегува за моя сметка и ме остави да си поспя). Слизаме на различна планета.

следва 4: отвъд Босфора, през Кадъкьой в други светове

2: Истанбул. Колко обидна е думата „турист”? Как да благодариш на човек, който споделя с теб същината?

Пекарните превръщат улиците в нещо като трапезарии.

От хола директно се озовах на закуска. В Турция умеят да закусват. Масата, проблясването на чиниите, чая, сиренето, червеното на доматите, свежото зелено на краставиците, жълтото на яйцето, острият мирис на маслините. В събота и неделя сутрините минават бавно и с усет към вкуса. В квартала има много места, където се предлага закуска. Не филийка с кашкавал и кръгче домат, нито дори сандвич. А маса, на която да се изсипе суетнята на майката, закачките на децата , безгрижието на таткото,  на която да се помълчи уютно или да се се посъска спортно.  Каквото ти сърце поиска.

Място за закуска. Надписът: Няма друго място като това. Пандо каймак. Дюкян за закуска. Каймак с мед.

В дъното – самият дядо Пандо. Моята приятелка ми сподели, че открили мястото случайно. Ще цитирам сестра и: Дядо ти Пандо сервира сам, каквото ти даде това ядеш, а после ти говори на българси, смята, че трябва да му платиш едно-две-три- тридесет лева и те праща по живо по здраво :))

А мен ме хванаха за ръчица и ме поведоха към кипежа на Истанбул. Нямах нито план, нито очакване.  Предадох се в ръцете на умел човек, който беше ми приготвил брилянтни местенца. Станах ходещо продължение на фотоапарата и се заех да запечатвам картини, звуци и усещания.  Не бих се учудила изобщо, ако по някое време приятелката ми беше закачила едно въженце за врата, за да не се заблея някъде. А тя самата по телепатичен път ме управляваше из сокаците и изчакваше да преминат пристъпите ми на възторг и желание да снимам третия камък на втория праг на къщата пред мен.   Това трая няколкостотин метра и три баира, когато стигнахме до пазара. Кварталният пазар. Там си оправих фокуса и спрях да залитам по камънак и фасади.

В Бешикташ не се ходи рано на такива места. Отива се спокойно, преди обед, по някое време и се гледа, проверява, рови, пита, пазари, разглежда се, пазари се и така докато дойде насита.
Лична вметка: Някъде към 12 – 12.30 установих, че от тук насетне, винаги ще се обиждам ако ме нарекат турист. Въпреки че приличах на японска група в Париж (например), бях привилегирована да съм на светлинни години от утъпканите масови пътеки. Но аз съм си късметлийка и животът ме среща с хора, които споделят с мен световете си. В това отношение съм глезена и този път грижата беше доста. Остава ми само да се надявам, че някой ден ще съумея да превърна това добро, което получавам, в още по-голямо.
Т.е. с две думи и без сантименти – предпочитам да се титулувам пътешественик. Туристът прилича на магаре в зеленчукова градина: тъпче зелето, мачка пипера и наръбва доматените стръкове. За това, хората предпочитат да оградят местата, предназначени за магарета, че да им е по-лесно да оправят поразиите после. Бих искала тези два дни да съм била не точно магаре или поне не голямо. Край на вметката.
Пазарът прилича на пазар. Дрехите са насипани по сергиите и жените ровят в куповете, за да измъкнат някоя блузка, която да ги направи щастливи. Продавачите стоят от страни и са предоставили пълна свобода на сетивата. Вдясно висят окачени толкова обувки, че все едно съм влязла във вълшебната гора. По-надолу има сергия, върху която се е покатерил продавач, обут в чисти бели чорапи и управлява царството си, като да води военен парад. Зад него висят чаршафи – дъга, не спално бельо. И шапки имаше, шалове, маслини в огромни тави. Помазана с привилегията да имам ангел хранител на живо, стремително се възползвах от офертата 3 шала за изгодна сума. (Скъпа, благодаря!) . Два метра по-късно не устоях на изкушението и се зарових сред щендер панталони. О, Боже! Кое да взема?!

пазарът е зад ъгъла.

купчина находки

Във вълшебната обувчена гора

Здравей бе!

да има!

Чисти бели чорапи.

Един от началниците на парада.

ярко шарено

официалният сектор

Слизаме на долния етаж, в сумрак. Мирише на домати, на лимон и сирене. Както си вървим, от едната сергия сърцераздирателно се развика един младеж: Снимай ме, снимай, хайде де, ето както съм седнал, не съм ли за снимка – или поне нещо такова. Веднага щракнах. Снимката стана отвратителна. Докато се порицавах яростно и се опитвах да пренастроя  фотоапарата (ентусиазъм бол, малко професионализъм) , някъде от страни долетя друг младеж – Аз съм му батко, трябва и мен да снимаш. Сложи едни тъмни очила за престиж и се захили скромно. Щракнах, независимо, че техниката се дърпаше и в смях, шеги и закачки си тръгнахме. На друга сергия имаше леген с вода и в нея плуваха бели шайби ангинарий. Продавачът, въоръжен с малко ножче в ръката белеше и режеше зеленчука, мигновено опаковаше покупката на лелите-домакини в плик с лимонена вода – не спираше за секунда.

Той и батко (батко е с тъмни очила)

артишок-ангинарий

пазарно настроение

вегетариански рай

Към светлото

Покрай 10 вида салати и тавите с булгури излязохме на светлото и горещото. Ох, каква цветнотия!
Утре: Оставете булката, снимайте фотографа, кумпирът на Ортакьой, вълшебен Босфор.

Миниатюри из път

Сутринта, найстия завой към билото на Шипка. След завоя симпатична отбивка. Спираме да възстановим вестибуларните апарати, децата да подушат мащерката. Слънце, билки и птички. Зелено – много зелено и цветенца. Сред кротките въпроси „мамо, може ли да се кача там, ама защо, татко се качи, а аз защо да не отида при него, мамо може ли да си откъсна цетенце, това какво е, може ли да мириша, да стъпна там може ли, а онова…” от горе тихо се задава камионче тип ТИР. В кабината се изпънал като струна шофьор: ситен и гьоджав, със син потник, тъмни очила „силвестърки” (като на Роки), рошав и брадясал, захапал цигара със зъби – изглежда като да се хили злобно. Изпънал се и със страшна сила настъпва спирачката, че ако се сурне тирчето…Плъзна се бавно, с ръмжене, покрай нас и се изгуби в дебрите на тесния път.

Обедно време, жега – асфалтова, лепкава, тежка, влиза през отворените прозорци на колата. Цикади ли са, бръмбари ли – насекомо пищи и скърца. Тук- там сенчица край пътя. Отдалеч се вижда отбивка, не нея едно правоъгълно и скулпторно творение, упаметяващо я някоя община, я нечий творчески дух. Изведнъж, от танцуващия напечен въздух, из зад белия варовик, изплува момиче – дългокоса, чернокоса, бял потник и тъмносиня пола. Или мираж нещо, или се объркала като че ли. Не на място. Показа се, сложи ръка на кръста, огъна се някак – изгуби невинен вид и всичко. Видя ни, обърна се и взе да си рови в чантата.

Спрели сме на едно малко паркингче, близо до природна зебележителност. Чудим се на къде и тръгваме пеша към някаква алея. Зад нас паркира друга кола и от нея слизат възрастни мъж и жена с едно детенце – 5-6 годишно. Изведнъж от гората, иззад табелата „забранено за автомобили” се задава едно комби и спира пред нас. Вътре чичо в светлоотразителна жилетка – униформен. Паркира и вади билети за паркинга. Докато ние се чудим и аз не знам над какво, пристигналите след нас питат защо се плаща паркинг. Ние от другия край на България пристигаме, що пари изпотрошихме – целия Врачански край разгледахме, сега и паркинг ли се плаща? Няма, ще ида да паркирам на друго място. Лелята и детенцето застават настрана и чакат. Служителят с билетите обяснява къде може да се паркира. Чичото тръгва към колата си, прави крачка-две, връща се и подава банкнота на отговорника. Е, аз пък какво ще се циганя сега. Нали сме тръгнали да гледаме. Жената не обръща внимание на нищо друго, освен на детенцето. А то стои кротко до нея, разтворило широко очи и гледа дърветата, колите, табелите. Така може да гледа само някой, който вижда за първи път чуждо място.
Татко, насам ли да вървим? Насам, хайде. Всички заедно стигаме до касата. Възрастният човек високо и ясно казва: Два билета за пенсионери и един за детенце. Обръща се към семейството си и усмихнат пита: да видим сега, дали е по-хубава от Леденика тая пещера. Жената също се усмихва и приглажда шапката на момченцето.

П.П.  Снимки, за жалост, няма.