5. Истанбулското измерение ме прие, помами и ми каза да си ходя в къщи.

Няма нищо по-прекрасно от едно хубаво и продължително приказване по женски. Особено, когато е подпомогнато от премислени и ярки блюда. „Нощта е млада”, а покривката все още чиста.
Започваме със студена супа от ориз, нахут и тайни съставки. Оризът е кадифен, а закачките свежи. Има хляб в това небце!

Поглеждам въпросително в следващата чиния.
– Нарича се Muammara. (няма да загърбвам факта, че моментално изключих и забравих името. Наложи се да питам още два пъти за него – обаче вкусааааа, как помня – като слон!)
Опитвам – свежестта на червени печени чушки, усещам магданоз, орехов вкус уплътнява, но има още нещо, което придава невероятно усещане за ароматен топъл вятър. Хапка симфония на езика. Какво е това нещо, бе?!
– Кимион. Има кимион.
Кимион и чушки? Леле!.
– А това?
– Пиле по черкезки.
Орехът беше се преместил в съседната купа, само за да допълни друг вкус, който напомняше пролетна поляна. Копърът, естествено, и чесън. Има и галета, която държи всички аромати заедно. И още нещо скрито, защото мистерията гъделичка и те кара да си сипеш 5-6 пъти в повече, да разпитваш, да цъкаш, да предполаггаш загадъчно наследство, рецепта препредавана от втората на втората дъщеря. Съспенс! Тайната съставка е тайна, пък.
На масата има и чий-кюфте. Отваряш листо салата, слагаш чий-кюфтето, стръкче магданоз – по-добре две, стрък джоджен, увиваш, отхапваш и си в рая. Като седмица по-късно го обяснявах на приятелки, едната ме заплаши, че взема булгура и идва у нас да месим. И преглътна. Аз преглътнах още два пъти.
Ако вечерята започна удивително, то тя се превърна в пиршество на сетивата. Разговорът измести значението на храната. Децата, мъжете, градът , носталгията и ежедневието, религията, работата, семейството и отново храната, и в обратен ред. И после още.Ставам за цигара. Не знам, вероятно ми личи какъв комфорт изпитвам.
На масата е Кarnıyarık. Ако имамите припадат от патладжан с домати, то над тази чиния ще се извисят. Това ястие преоформя усещането и пренася на резбовани осмоъгълни масички, поставени пред ниски дивани, до шадравани със сини плочки и пръскащи розов аромат. Завесите на прозорците се повдигат от нощен бриз и влиза жасмин, канела и приказка. Еее!
Говорим за лета в България и Истанбулски усещания, за бабини рецепти, за днешната история. Горещината от вън е припълзяла в хола и се мотае в краката, но ние я сритваме нежно – въобще не пречи.
Отрязах си крайчето на патладжана, сложих от плънката отгоре му и се отплеснах. Ама много се отплеснах.
Само за да изпадна в още по-голямо замайване, защото следват ангинарии със зехтин и зеленчуци. Аристократичното изящество на вкуса (когато попитах Айлин дали е подходящо да взема нещо за трапезата, тя направо ме събори с поглед – Искаш да носиш храна на масата на мама Ася?!!!!).
Пиршеството се увенчава с Tavuk göğsü. Мек, млечен крем, богат и разкошен. Имало пилешки гърди. В това кадифе, дето се разстила на езика и те кара да се чувстваш 6 годишен? Мирисът на канела ме довърши. Ох, бе, мама Ася е това!

Говорим си за нещата от живота, но вече омекотени от засита и удоволствие.
На другата сутрин вълшебната приказка продължава . Пием кафе, за да седнем на закуска, която може да съперничи с обяд от ежедневието. На масата грее като слънце тиган бюрек. Като дете много обичах баничките, които се продаваха само на едно място в малкия ми роден градец. Вкусни, хрупкави и топящи се в устата. Бюрека имаше същия вкус, заклевам се, ей на!
А за бал каймака – като на Дядо Пандо – не ща да споменавам, щото ми докарва кило, кило и нещо отгоре.
Пишман-туристката в мен е спала сладко до 10.30. Но Истанбул ще ми прости. Втурваме се отново към него.
Прекосяваме половината мегаполис, опитваме се да усетим аромата на шоколад от една бисквитена фабрика. Колата лети по магистралата, забавляваме се по завоите и весело се шмугваме из градските тунелчета. Малкият – около километър и половина. Баткото – 2 км и около 400 метраа. Правешки ханове, а?

летен поглед над града

Символът на Бешикташ.

рибен квартален пазар. А рибните ресторантчета са наоколо.

къпят една баница тука

хората около нас

и всеки си върви по пътя

Следва кратък панаир на суетата -смяна на перушината и отиваме в Yildiz park.
Приближаваме портите на градините – не съм си представяла, че отново ще вляза в 1001 нощ. Такива едни впечатляващи са.

Hoş Geldiniz!

Но тук всичко е зелено, шарени сенки покриват поляните и стръмните пътеки. Под дърветата се е събрал народ колкото за няколко манифестации – на теферич.

поетично

и бита в поезията

Хапват, пийват и дишат с пълни гърди неделния въздух. За момент си представих изумените физиономии, заобиколили барбекюто, което ще се опитам да занеса в нашия парк идущата неделя – утопии…
И не пикникът е забележителното сред дърветата и покрай романтичните мостчета. Виждам булка! Изведнъж ме обзема въодушевлението на малките момиченца, които с бухнали рокли търчат около младоженците, на всяка малка красавица, която съзира принцесата в бяла рокля и разширява очички в невинно възхищение. Вдигам фотоапарата и щраквам трескаво, за да не изгубя картинката. Но ето и втора булка, след нея трета, и четвърта върви по пътечка в далечината.

Булка! Първата двойка.

понякога животът предлага необичайни срещи

хванаха ме, от мен папарак не става, слава богу

втората двойка

в трафика на булките

няма описание

в най-малката социална клетка на обществото трябва да се подкрепяме и утешаваме

Булката си отива.

Айлин е търпелива с мен и ме оставя да снимам каквото си пожелая. Обяснява ми, че тук младоженците правят фотосесии. Налага се да чакат реда си, за един прекрасен изглед на мостче сред гората. Придружител на двойка младоженци поглежда към обектива ми точно, когато натискам копчето и моментално ме изпълва гузно чувство.
– На туристите са позволени много неща (обаче аз не съм турист, нали се разбрахме вече) , вероятно няма да те набият, подсмихва се
моята гуру. Тя е усетила прекрасно каква емоция ме завладя. Докато си вървим бавно нагоре, попадаме отново на човека, заловил ме да го снимам – преместили са булката с кола на друго романтично завойче. Очаквам да сбърчи вежди, но той се усмихва и ми пожелавама приятен ден на английски – аз едва успявам да кимна в отговор. Разпростряла съм сетивата си на 360 градуса и се движа като през вода.
– Разбра ли какво ти каза?
– Не, едвам успях да му се усмихна.
Продължаваме нататък, защото отиваме в Şale köşkü.
Това е място, което изпълва със смисъл думите изящна филигранност. Всъщност малкият дворец е султански подарък (едно време какви султани е имало…), превърнал се по-късно в резиденция на Ататюрк и място, посрещало важни личности.

така се прави пътуване в историята

Дават ни терлици за обувките и заедно с две невинни япончена, заставаме пред гида. Той се опитва да разпознае от къде съм, но аз – стиснала зъби и не казвам. Приятелката ми просто споделя, че съм нейн гост. Питам се, дали е достатъчно любопитен, за да попита директно. Все още тактичен, той осведомява малката си групичка, че снимките са забранени. И поглежда в ръцете ми, указателно. Загасям апарата. В интерес на истината, не реагирам на английски. Разбирам, но не реагирам. Това се нарича сливане с атмосферата. И усещам английския толкова чужд на всичко наоколо, че се подчинявам несъзнателно и не чувам думите. Особено това, да не снимам.

все пак ми позволиха да си отнеса някои кадри за спомен

Украсата вътре в кьошка е толкова изящна и в бел епок, че ми отнема хъса. Започвам да пристъпям, все едно съм овързана с около 3 километра панделки и имам 20 букли на главата. Стигаме до огромна зала, чийто килим е бил причина да се събори една от стените – за да влезе. После я построили .
Излизаме навън и направо не мога да включа, че сме 2 и 12та.
Спускаме се през другата част на парка, а там – още булки. Искам да си сменя професията. Ще модерирам булченски фотосесии. Такива са едни красиви, блещукащи и сериозни. А фотографите – лягат, пълзят, сгъват се – чудеса правят.

Това са патетата. Булките след малко.

момичета навън

По-малката сестра

Всичко е възможно, особено зад обектива

динамична двойка младоженци

неочаквано, в двора на един кьошк

ако леко изместим гледната точка, перспективите са неочаквани

Това жигули е на пазара, но могат да си го позволят единствено да го погледат: Продава се, но няма да ви стигне „вътъка“

Тръгваме към къщи – трябва да си събера багажеца и да стигна до шатъла за автогарата. Истанбулското измерение ме прие, помами ме и ме прати обратно с целувка по носа.
Един Карнъярак по-късно, натоварена с каквото си имам, качвам се на маршрутката. С Айлин си махаме и се разделяме. Прекрасната ми гуру!
Поемаме през града, а аз се чудя, защо, аджеба, това нещо тръгна два часа по-рано. Пътуваме си по тепета и квартали, мина час, час и нещо, когато с ужас се запитах, ами ако си изпусна автобуса? Хората в микробуса, обаче, си цъкат смс-и, говорят си по телефона и се държат спокойно. Момичето до мен казва, че ще се понесе към Ерзурум (май) след около 20 минутки и е по-невъзмутима от йога – инструктор. Еми, сядам си на седалката.
Шофьорът е отработил маршрута, явно, и съм навреме пред фирмената табела на превозвача. Хвърлям раницата в ръцете на стюарда и започвам да се оглеждам. Шумотевицата е в пълна сила. Пийвам един чай, а чичкото дето ми го продаде показва едно детенце в близкия автобус – Внукът ми. Ще си тръгва.

Дядото, който изпраща внука си.

Заповядайте, моля!

Един друг младеж се опитва да ми продаде „чайкафестудениплодове” ама аз не ща.
Е, качвам се.
За да излезем от Истанбул пътуваме 2-3 часа.

Реклама

3. Калейдоскопно – Истанбул: Ортакьой

А светлината на юлския обед е ослепителна. И все пак нищо не е спряло. Всичко се движи, с безкрайна енергия – „никой не се притеснява от времето – жега или дъжд – излизат навън и това е” – споделеното от моят ментор в неповторимия космополис, изяснява усещанията ми. Контрастите се срещат на всеки ъгъл, но в никой случай не са в противоречие – дървената съборетина с мушкатото, съвременния град и лелите на махленски конушмак – единно съзвучие.

    

Газиантепско, курабиено и прочее

пресичаме.

И   зкачваме един 70-80 градусов баир, за да преминем от тихите улички, през оживлението на квартала, на път към аристократичния Ортакьой. Аристократичен – защото там човек изпитва спокойствието да се наслаждава, без задължение. Там лениви котараци спят без капка грижа. Масите, отрупани с накити, вещи, лампи и каквото щеш многообразие са като улични инсталации, а търговците – те не търгуват. Гледат те, чакат те и благосклонно се съгласяват да се разделят с нещо, но не без мъничко съмнение у теб – ще понесеш ли отговорността за придобитото?

Кафенетата, малките ресторантчета са като уютни дворчета, места, създадени да се играят карти, да потраква т зарчета на табла и да се пийне нещо. Ей тъй, докато си говорят хората, похапват, подпират се на възглавниците, изгубват остротата на дребнавостта.

И на площадчето има чешма. Лее вода и мокри ленивостта наоколо.
Току до нея, съвсем недискретно, дори и малко горделиво, се продава Ортакьойски кумпир. Стомасите простенват жално, като гладни палета, надушили попара. Огромни опечени картофи, горещи, с масло и сирене. И преди да си припаднал от благодарност, очите ти се загубват сред зеленчуци и салати, сосове, пюрета, подредени с едничката цел да те нахранят през очите. Горещото хич не пречи, ама хич.
Извръщам глава, за да успея да преглътна и виждам нещо ярко бяло да свети, идвайки към нас. На слънчевата светлина блести булка, пристъпя, осъзнала важността си, но въпреки това, недосегната от горещината и суетата. Хората наоколо участват ненатрапчиво, но отчетливо. Фотографът – съвсем млад, облякъл блейзер за респект, се е влял във фотоапарата си, но не пропуска да забележи, че сам е център на минифотосесия.

Всъщност, всеки тук, седнал или вървящ, е център, но всичките светове се сливат именно в този момент – 2 часа следобед в Ортакьой.

Босфорът проблясва, водата пригалва камъните на брега. Все едно не разделя два континента, а свързва единия с другия. На човек му се дощява да събуе сандалите и да тръгне по тая ласкава вода.

Поемаме край Боаза, целта ни е вапура, с който да пресечем пролива и да отидем в Азия. Меко се носим по водата, а бреговете поемат погледа. Посрещат ни на кея и хората се изливат в един друг свят, но все така цветен.
Лично: Пречупвам се под пълните си сетива, млъквам и не знам какво да кажа. С мен, приятелката ми е споделила цял свой ден, превела ме е по пътечките на своето ежедневие, просто защото съм станала нейн гост. И ще има още. А аз си мълча и очите ми се въртят като развинтени. Нямам достатъчно думи, не знам дали ще имам. И кога ще мога да ги събера – не ми е ясно тоже. Ама слънцето свети, хората вървят наоколо и ние с тях. Остава ми единствено да излъчвам благодарност.
Кадъкьой е шарена експлозия. Всичко си има място и е в пълно движение. През площада, по улицата, преминаваме и следобедът танцува, качва се с нас в автобуса, дремва заедно с мен за 20 минутки (не можех да повярвам, че съм задрямала и непрекъснато ми се струваше, че жумя заради косите лъчи на слънцето, а Айлин милостиво не се пошегува за моя сметка и ме остави да си поспя). Слизаме на различна планета.

следва 4: отвъд Босфора, през Кадъкьой в други светове

2: Истанбул. Колко обидна е думата „турист”? Как да благодариш на човек, който споделя с теб същината?

Пекарните превръщат улиците в нещо като трапезарии.

От хола директно се озовах на закуска. В Турция умеят да закусват. Масата, проблясването на чиниите, чая, сиренето, червеното на доматите, свежото зелено на краставиците, жълтото на яйцето, острият мирис на маслините. В събота и неделя сутрините минават бавно и с усет към вкуса. В квартала има много места, където се предлага закуска. Не филийка с кашкавал и кръгче домат, нито дори сандвич. А маса, на която да се изсипе суетнята на майката, закачките на децата , безгрижието на таткото,  на която да се помълчи уютно или да се се посъска спортно.  Каквото ти сърце поиска.

Място за закуска. Надписът: Няма друго място като това. Пандо каймак. Дюкян за закуска. Каймак с мед.

В дъното – самият дядо Пандо. Моята приятелка ми сподели, че открили мястото случайно. Ще цитирам сестра и: Дядо ти Пандо сервира сам, каквото ти даде това ядеш, а после ти говори на българси, смята, че трябва да му платиш едно-две-три- тридесет лева и те праща по живо по здраво :))

А мен ме хванаха за ръчица и ме поведоха към кипежа на Истанбул. Нямах нито план, нито очакване.  Предадох се в ръцете на умел човек, който беше ми приготвил брилянтни местенца. Станах ходещо продължение на фотоапарата и се заех да запечатвам картини, звуци и усещания.  Не бих се учудила изобщо, ако по някое време приятелката ми беше закачила едно въженце за врата, за да не се заблея някъде. А тя самата по телепатичен път ме управляваше из сокаците и изчакваше да преминат пристъпите ми на възторг и желание да снимам третия камък на втория праг на къщата пред мен.   Това трая няколкостотин метра и три баира, когато стигнахме до пазара. Кварталният пазар. Там си оправих фокуса и спрях да залитам по камънак и фасади.

В Бешикташ не се ходи рано на такива места. Отива се спокойно, преди обед, по някое време и се гледа, проверява, рови, пита, пазари, разглежда се, пазари се и така докато дойде насита.
Лична вметка: Някъде към 12 – 12.30 установих, че от тук насетне, винаги ще се обиждам ако ме нарекат турист. Въпреки че приличах на японска група в Париж (например), бях привилегирована да съм на светлинни години от утъпканите масови пътеки. Но аз съм си късметлийка и животът ме среща с хора, които споделят с мен световете си. В това отношение съм глезена и този път грижата беше доста. Остава ми само да се надявам, че някой ден ще съумея да превърна това добро, което получавам, в още по-голямо.
Т.е. с две думи и без сантименти – предпочитам да се титулувам пътешественик. Туристът прилича на магаре в зеленчукова градина: тъпче зелето, мачка пипера и наръбва доматените стръкове. За това, хората предпочитат да оградят местата, предназначени за магарета, че да им е по-лесно да оправят поразиите после. Бих искала тези два дни да съм била не точно магаре или поне не голямо. Край на вметката.
Пазарът прилича на пазар. Дрехите са насипани по сергиите и жените ровят в куповете, за да измъкнат някоя блузка, която да ги направи щастливи. Продавачите стоят от страни и са предоставили пълна свобода на сетивата. Вдясно висят окачени толкова обувки, че все едно съм влязла във вълшебната гора. По-надолу има сергия, върху която се е покатерил продавач, обут в чисти бели чорапи и управлява царството си, като да води военен парад. Зад него висят чаршафи – дъга, не спално бельо. И шапки имаше, шалове, маслини в огромни тави. Помазана с привилегията да имам ангел хранител на живо, стремително се възползвах от офертата 3 шала за изгодна сума. (Скъпа, благодаря!) . Два метра по-късно не устоях на изкушението и се зарових сред щендер панталони. О, Боже! Кое да взема?!

пазарът е зад ъгъла.

купчина находки

Във вълшебната обувчена гора

Здравей бе!

да има!

Чисти бели чорапи.

Един от началниците на парада.

ярко шарено

официалният сектор

Слизаме на долния етаж, в сумрак. Мирише на домати, на лимон и сирене. Както си вървим, от едната сергия сърцераздирателно се развика един младеж: Снимай ме, снимай, хайде де, ето както съм седнал, не съм ли за снимка – или поне нещо такова. Веднага щракнах. Снимката стана отвратителна. Докато се порицавах яростно и се опитвах да пренастроя  фотоапарата (ентусиазъм бол, малко професионализъм) , някъде от страни долетя друг младеж – Аз съм му батко, трябва и мен да снимаш. Сложи едни тъмни очила за престиж и се захили скромно. Щракнах, независимо, че техниката се дърпаше и в смях, шеги и закачки си тръгнахме. На друга сергия имаше леген с вода и в нея плуваха бели шайби ангинарий. Продавачът, въоръжен с малко ножче в ръката белеше и режеше зеленчука, мигновено опаковаше покупката на лелите-домакини в плик с лимонена вода – не спираше за секунда.

Той и батко (батко е с тъмни очила)

артишок-ангинарий

пазарно настроение

вегетариански рай

Към светлото

Покрай 10 вида салати и тавите с булгури излязохме на светлото и горещото. Ох, каква цветнотия!
Утре: Оставете булката, снимайте фотографа, кумпирът на Ортакьой, вълшебен Босфор.

Истанбул – втори дъх. Колко обидна е думата „турист”? Защо? Как да благодариш на човек, който споделя с теб същината? (дълбоки размисли и страсти)

Когато взех решение да си приготвя раницата и тежката чанта с фотоапарата, въобще не си представях нищо. Краткият ми пътешественически опит подсказваше, че не-очакванията са най-приемливи.

И така, стоварих се на поопечена огромна Истанбулска автогара в 6.30, съботна сутрин. Трябваше да си презаверя билета за връщане и да взема маршрутка до мястото на срещата.

Докато си вършех административната работа, не можех да преодолея поразеността си от този малък свят, хем разпилян, хем събран в рамките на няколко нива. Ревовете на автобусите – тръгващи, пристигащи, стоящи на място, приличаха на пухкав фон, върху който остро се вписваха викове на продавачи на чай, помагачи при паркирането, носачи, каращи се пътници  и разни още…Тук-таме притичваха хора, превити с  тежки чували в ръце – със зеле, картофи и какви ли не скрити тайни, тежки кашони – всеки се опитваше да се пренесе до желаното място, заедно с багаж като за три къщи и половина. Един младеж с бяла риза и черен панталон се стрелна, потъна в множеството и след малко изплува обратно носейки  тежко руло клими,  устремен към ръмжащ автобус.  Сред равния шум, изведнъж се извиси ядосан женски глас, остър, недоволен и гневен.  Приглушени гласове в отговор – множеството се поразмести и я видях – жената върнеше, вирнала глава под шарена забрадка, ядосана, че са я пренбрегнали – след нея щрапаше  стюард, който се опитваше да я умиротвори. Напичаше много вече. Едно момиче, което чакаше с мен микробуса за града говореше по телефона, после написа смс., после пак говори. Постепенно се поддаваше на недоволството от чакането и жегата, започна да капризничи, гласът и загуби яснота и сякаш цялата се размекна в оплакванения. Отметна недоволно дълги коси и ме погледна, очакваща тотално съчувствие – все пак чакахме заедно. Друга млада жена, в бяла риза,  стоеше хладна – все още търпелива и в пълно самообладание. Автобуси спираха, пълнеха се с багаж и пътници, тръгваха, идваха други. Хората се рояха, заедно с багажите си, сутринта ставаше трескава. Най-после пред сектора спря микробус, шофьорът се потеше и изглеждаше сякаш е тичал поне километър.  Настаних се вътре, напълниха се седалките и потеглихме мигновено. Измъкнахме се, а задницата на возилото стържеше по асфалта докато завивахме из стръмните сокаци. Питах се, чува ли шофьорът това. Освен звуците на трафика, известно време нямаше нищо друго . Хората бяха напрегнати. Всички искаха да пристигнат.  Постепенно навлизахме към града, телефоните започнаха да прозвъняват, някой слезе.  Тишината стана спокойна, а шофьорът започна да люпи семки. Хрущенето на люспите звучеше толкова жизнерадостно, че се усмихнах. Стигнахме крайната спирка – слязох, а на спирката ме лъхна ветрец, охлади ме и ме успокои.

Момичето с бялата риза беше слязло заедно с мен и чакаше  някой. Попитах я, това ли е търсеното от мен място – докато се мъчех на турски, тя се обърна към мен с въпрос говоря ли английски – засмяхме се – защо се старахме до сега? За моята чуждоезикова практика е полезно, ухилих се доволно.  Тя предложи да ми помогне, но нямаше нужда. Разделихме се и аз потънах в Бешикташ. Хора всякакви, вървяха уверено в своите посоки, усмихнати, смръщени или просто спокойни, трафика пулсираше. Въздухът миришеше на море, на хляб, чай, автомобилни гуми, на тръпка.

След кратко време пристигна моята приятелка – засмяна толкова  красиво, че хората и отговаряха неволно. Ставаше празнично. Тръгнахме с нея през уличките –  пълни с хора, въпреки ранния час. По ъгълите имаше пекарна и всяка ухаеше толкова уютно, че калдъръма приличаше на хол.

………………Ще продължим утре.  Със снимки.

Миниатюри из път

Сутринта, найстия завой към билото на Шипка. След завоя симпатична отбивка. Спираме да възстановим вестибуларните апарати, децата да подушат мащерката. Слънце, билки и птички. Зелено – много зелено и цветенца. Сред кротките въпроси „мамо, може ли да се кача там, ама защо, татко се качи, а аз защо да не отида при него, мамо може ли да си откъсна цетенце, това какво е, може ли да мириша, да стъпна там може ли, а онова…” от горе тихо се задава камионче тип ТИР. В кабината се изпънал като струна шофьор: ситен и гьоджав, със син потник, тъмни очила „силвестърки” (като на Роки), рошав и брадясал, захапал цигара със зъби – изглежда като да се хили злобно. Изпънал се и със страшна сила настъпва спирачката, че ако се сурне тирчето…Плъзна се бавно, с ръмжене, покрай нас и се изгуби в дебрите на тесния път.

Обедно време, жега – асфалтова, лепкава, тежка, влиза през отворените прозорци на колата. Цикади ли са, бръмбари ли – насекомо пищи и скърца. Тук- там сенчица край пътя. Отдалеч се вижда отбивка, не нея едно правоъгълно и скулпторно творение, упаметяващо я някоя община, я нечий творчески дух. Изведнъж, от танцуващия напечен въздух, из зад белия варовик, изплува момиче – дългокоса, чернокоса, бял потник и тъмносиня пола. Или мираж нещо, или се объркала като че ли. Не на място. Показа се, сложи ръка на кръста, огъна се някак – изгуби невинен вид и всичко. Видя ни, обърна се и взе да си рови в чантата.

Спрели сме на едно малко паркингче, близо до природна зебележителност. Чудим се на къде и тръгваме пеша към някаква алея. Зад нас паркира друга кола и от нея слизат възрастни мъж и жена с едно детенце – 5-6 годишно. Изведнъж от гората, иззад табелата „забранено за автомобили” се задава едно комби и спира пред нас. Вътре чичо в светлоотразителна жилетка – униформен. Паркира и вади билети за паркинга. Докато ние се чудим и аз не знам над какво, пристигналите след нас питат защо се плаща паркинг. Ние от другия край на България пристигаме, що пари изпотрошихме – целия Врачански край разгледахме, сега и паркинг ли се плаща? Няма, ще ида да паркирам на друго място. Лелята и детенцето застават настрана и чакат. Служителят с билетите обяснява къде може да се паркира. Чичото тръгва към колата си, прави крачка-две, връща се и подава банкнота на отговорника. Е, аз пък какво ще се циганя сега. Нали сме тръгнали да гледаме. Жената не обръща внимание на нищо друго, освен на детенцето. А то стои кротко до нея, разтворило широко очи и гледа дърветата, колите, табелите. Така може да гледа само някой, който вижда за първи път чуждо място.
Татко, насам ли да вървим? Насам, хайде. Всички заедно стигаме до касата. Възрастният човек високо и ясно казва: Два билета за пенсионери и един за детенце. Обръща се към семейството си и усмихнат пита: да видим сега, дали е по-хубава от Леденика тая пещера. Жената също се усмихва и приглажда шапката на момченцето.

П.П.  Снимки, за жалост, няма.

Истанбул – последен поглед през септември.

Истанбул – да видим още малко.

Istanbul – споделящият

Всеки град има по едно местенце, което чака да бъде намерено лично. Карфицата е забодена там и обиколките на посетителя се въртят спираловидно, докато не стигнат тази запазена територия. Нашата приятелка ни посъветва да намерим едно кафене (по-скоро чайна), до самия ъгъл на Топ Капъ и надвесено над някогашните градски стени. Забележителна с гледката си – Златния рог, Босфора и Мраморно море, чайната имаше своя атмосфера. Сутринта рано, слънцето е още мило и меко, вятърът все още нежен, а всичко останало милва сетивата. Малки масички, дървени столове, мушкато и захарчета, обрамчени с жив плет. Вече имах усещането за уют в този град, но това беше прекалено. Недопустимо идеално. Нямаше хора, – само две момчета пиеха чай, а персонала си се криеше ненатрапчиво зад храстите.

Отварям скоба: кафето, поне в обичайните за масовия турист хотели, няма нищо общо нито с еспресото, нито с шварц, нито с каквото и да било. То просто е нещо, което местните си представят, че гостите харесват. Те, от своя страна приемат сутрешното подобие като екзотична съставка в колорита на страната. От друга страна, в късния следобед, напълно приемливо е да се седне на турско кафе. С много утайка, то се пие по специален начин: първо се разклаща чашката (която е малко по-голяма от лабораторен тигел), отпива се – кратък момент за наслада от вкуса, а после глътка вода. Това поне е първата степен за заслужил турист. Вероятно в огромен Истанбул има и други начини да се пие кафе, приготвено не така традиционно и не така „екзотично” както в хотелите, но те са в курса за напреднали пътешественици. Ние маркирахме първо ниво. Затварям скобите.

Египетският пазар, Mısır çarşısı. Т.е. това е извън покритото помещение.

И така. Искахме кафе, но в никакъв случай разтворимо (подобна гавра, о, не, благодаря.). Естествено, получихме традиционно турско. Момчето, което взе поръчката се обърна към бармана: „Бате, дай две кафета, – рано-рано сутринта!” Местен хумор. Все пак вкуса беше страхотен.

След тихата чайна и йога-момента – отвори ни се апетит за глъчка и множество. Египетският пазар е само на 10 минутки пеша, точно срещу моста Галата. В никакъв случай не се пропуска.

Исках да намеря едно специално магазинче там, в което можеше да се купи парфюмно масло, подправки, ароматен сапун с дафинов екстракт, био продукти и какви ли не женски изкушения и въобще изкушения. Дюкянът предложи смущаващо богат избор. Нямах сили да поемам визуално това изобилие.  Направих покупката си и се върнах към обичайните предложения. Иначе рискувах да прекарам деня там, оглушала и ослепяла за всичко останало.

Е, всичкото останало вътре беше очаквана феерия – подправки, локум, шалове, бижута, кесии. Но отвън – пълна изненада. Подредени сергии, а на тях: поне сто вида сирена, по-навътре прибрани суджуци, деликатеси, тави с лъскави маслини, прясна риба, отново купчини с подправки.  Посреща ни аромат на бакалия, жив и упойващ, извикваше представата за хладно, леко сумрачно,  приземие с каменни сводести стени, препълнено с дървени каци и тезгяси. Сякаш жарката светлина на слънцето се кротваше, а излъскания от стъпки и миене калдаръм излъчваше хлад.

Хората, които купуваха, разглеждаха или минаваха – бяха се сляли в море. Ту прииждаха талази – групи от туристи, ту се отдръпваха в рехава колона. Търговците, обаче, бяха истинската изненада. Любезни, но бързи- никакво време за моткане, колебание, ох и ах. Купуваш – заповядай, не купуваш – заповядайте пак.

После денят премина като въздишка – Генуезката кула и арт-магазинчетата около нея, разходката по Босфора, сандвичите с риба и туршия на Еминьоню.

Докато бяхме на ферибота, за да се насладим на бреговете на провлака и си споделяхме впечатленията, изведнъж усетих побутване по рамото. Беше възрастна дама, облечена по западен маниер:

–          Вие от България ли сте? – попита на английски, без въобще да се запита можех ли да и отговоря

–          Ами да, казвам.

–          И аз, аз също съм от България – ето, вижте. Жената ми показа личната си карта, в която под графата място на раждане, стоеше (BG). Но отдавна не живея там. Бях малка, когато баща ми ни доведе в Турция, а после отидохме в Австралия. Вече 40 години живея в Сидни. Как е живота сега в България?

–          Ами трудно е, но се надяваме да стане по-добре. Връщали ли сте се в родното си място?

–          Опитах се, но беше отдавна и комунистите не ме пуснаха. Сега дали ще ме пуснат?

–          Разбира се. Можете да отидете съвсем спокойно.

В този момент жената, която седеше до заговорилата ме, се включи в разговора:

–          Нема вОда, дай ми вОда – баба така ни говореше, продължи на англо-немски.

–          Това е сестра ми, внесе яснота първата дама, тя живее в Берлин.

–          Как е живота в България сега? – сестрата от Германия ми зададе отново този въпрос.

–          Много ми е приятно да ви срещна, ох, колко се радвам, че виждам някой от България

Жените говореха една през друга, но скоро ме оставиха, за да си продължат помежду си.  В този момент корабът приближи сграда, чието име не знаех. Огледах се и видях съседката от другата ни страна да обяснява на дъщеря си нещо за обекта, който приближавахме. Попитах какво е това и получих доста любезен отговор. Двете представляваха интересна гледка. Майката облечена традиционно – забрадка на главата и тренчкот, а дъщерята, тинейджърка, в моден лилав гащеризон. Усмихваха се много мило. А до края на разходката, майката не пропускаше да се обърне и към мен в разясненията си. Накрая ни помоли да ни снима заедно с дъщеря си.

Предстоеше ни един последен предиобед, а после пътят към дома. Решихме да видим Водохранилището. Препоръчаха ни да отидем сутринта, когато хората все още не са се натрупали на опашки. Тъмнината, водата, камъка – всичко охлади прекомерното въодушевление и успокои емоциите.

Беше 10 сутринта, когато поискахме да пийнем един чай за последно в този град. В страни от Йеребатан видяхме сенчесто дворче, с масички и столове от ковано желязо. Възрастен мъж поливаше малките саксийки, подредени тук-там. Ние бяхме първите клиенти.

http://www.medusarestaurant.com/Eng/hakkimizda_eng.asp

Разговорихме се някак, човекът седна при нас, разказа ни смешна случка. Прекарахме приятен половин час, въпреки моя беден турски. Когато поискахме сметката, той се възмути: Каква сметка, вие сте ми гости, моля ви!

Преди да си тръгнем, човекът ни покани да погостуваме и в бутиковия му хотел.

http://hypnoshotel.com/

Това е предмет на съвсем друго ниво, обаче.

Това беше. Тръгнахме обратно към хотела, чантите, автобуса. Останаха хиляди подробности, недоусетени неща, непосетени места, неизпито вино, отложен салеп, невкусени моменти. Остана много за следващия път. Но струва ми се, успяхме да престъпим границите, очертани от краткостта на посещението, от статута ни на туристи. Толкова, че да искаме още.

Всъщност поразителното в този огромен град е, че има една особена атмосфера.  Не се усеща изолираност и хладнина, няма френетичност и устремна индустриализация – въпреки, че не му липсва нито белег от образа на съвременен мегаполис. Напротив, дългата византийска история му е дала аристократична изтънченост, Ориента – малко безцеремонност и съгласие с обратите на съдбата, а съвремието – кипеж и никога не спиращия ритъм.

Както казва нашата приятелка – това не е град за един дъх.

Istanbul – увличащият

Като отива някъде, човек си пожелава всичко най-хубаво, защото е далеч от дома и има нужда да види прекрасното. Предимно. Но пък не е лошо да не се отмества погледа и от неугледното, за да се научи да цени едното или другото, в зависимост от мирогледните си предпочитания. Философски, китайците са синтезирали това възможно най-кратко и цялостно: Ин и Ян. А Истанбул носи в себе си твърде много история, твърде много култура, твърде много, за да избяга от тази взаимовръзка.  Наред с красиви фрески и елегантни извивки,  стоят порутени фронтони и увиснали стрехи. Тълпата за кратко се разтваря и пред теб застава дете, което се опитва да ти продаде пумпал. Пълната с локуми и халва витрина се опира о поизоставена сграда, красива туркиня подминава опърпан уличен музикант.  Едното следва другото в неповторим ритъм, чийто стъпки не може да се уловят, единственият избор е да се следват.

Ние стояхме на плочките на Таксим, облени от навалица и звуци. Това бяха двете неща, които обхванаха сетивата ни и ни задържаха на земята. Чудех се, как ще се разпознаем с момиче, с което никога не сме се виждали, дори и снимки не бяхме разменили. Обаче, както винаги става при среща с непознат, още щом видиш чакания от теб човек, мигом разбираш, че точно това е той. Няма изключения, объркванията са толкова мимолетни, че според мен не стават и за статистика. Ето, през улицата, съзираме една широка усмивка и помахване, сигурни сме – това е чаканата от нас личност. Срещата ни с нея е лично преживяване,  но: имах късмета  да намеря деликатна и в същото време жилава дама, която по съвършен начин оформи времето и пространството за нас.  Ние бяхме гости получили позволение да надникнат в ежедневието на улиците, в пасажите, из кварталите. Дай Боже, всекиму.

За презентацията е нужен JavaScript.

Истиклял е неуловим. Ту имаш чувството, че търчи и се забавлява като немирен джин, когато изведнъж се отдръпва хладно-надменен, ту става ласкав и уютен.  Изумително е, че една улица носи толкова променливи по себе си. Повечето сгради са красиви и елегантни, но сред тях има и истински аристократи. Излъчването им е толкова силно, че наблюдателят остава поразен от индивидуалността, атмосферата и духа, които тухлите са запечатали. Не особено величави порти или сводове, разкриват истински съкровищници зад себе си – красиви дворове, богати и оживени пасажи, изпълнени с картини – Сезам се е отворил. Носталгичното трамвайче изведнъж прозвънява и отмива цялата мистика.

Едно от местата, които ни задържат, е почти ювелирният купол, събрал малки ресторантчета – вълшебната маса от приказките. Настанени, моментално заобиколени от загрижени сервитьори (независимо за какво), ние избираме храната си. Колебанието ни е безкрайно, защото се страхуваме да не изпуснем най-вкусното, всяко ястие надминава предходното в менюто и времето започва да става мъглява величина. Пред нас вече е положена тава, чието съдържание отсрамва сравнително добър рибен магазин. Момчетата от персонала сякаш ни продават коприни – така плавни, така богати жестове, толкова демонстриращи, че и без това бедните ни омаяни глави се завихрят в безкраен калейдоскоп.  А гладът е настойчив. И ужасТно сладострастно е отдаването на гастрономски удоволствия.

 

И в следващият момент режисьора се смени – всичко стана дармадан и минахме в комедийния жанр.  Сумтяхме, разглеждахме, изпотихме се. Пуфтяхме. Едното от момчетата изприпка и донесе котлет от сьомга – забравил бил да го сложи в тавата, може пък да ни се хареса? Не?  Половината забавление по време на обяда беше това цветно избиране.  И за разочарование на всичките лавраци, ципури и готвачът – избрахме си хамсия. Златиста, уханна, хрупкава. Разперени – като пеперуди, рибките просто  блещукаха. То вече всичко ми блещукаше.  Да не говорим, че в Турция без поне 10 чинии на масата и за кафе не се сяда. Немуниемо беше – хайдари, патладжан с доматен сос (класиката на класиките), аджи езме (баш класиката на класиките, дано не съм го объркала), рукола, салата, лук, ох! Хайдарито, например, е невероятно – прецедено кисело мляко с орехи и малко чесън сякаш. Патладжаненото бижу е несравнимо – в Турция шеф дьо кузин-ите  спят с патладжан под възглавницата и карат имамите да баялдисват.  Аджъ езме – една пикантна загадка, която вади на показ смъртен грях. И до всичкото това – кошничка мек бял хляб, който заклеймява всякакъв холестерол, инсулт и друга подобна паплач…

А нашата приятелка се усмихваше.

Тръгваме отново по бохемския булевард и сега се отбиваме в магазин на Koska. Това е търговска марка. А мястото е адът на диабетиците. Локум, бал суджук, бонбони, халви, сладка, мармелади, пак бонбони, ядки. Имаше едни зелени бонбони с шам фъстък. Шоколадови блокчета с кестенов пълнеж, халва с плодове, бадемов марципан, фонданови късчета…

Въздишахме на български, когато една жена – досущ като леля Петрана, от селото на баба, ме сбута. Здравей, вика, и аз съм тука, ти откъде си? А, ами 17 години съм вече, откакто ни изпратиха, знаеш…Добре съм – усмивката и беше така милна. Пожелахме късмет и здраве,  понесохме се нататък. Тръгнахме да пием кафе, но преди това минахме през Бейолу.

Това е бохемският квартал. Има клубове, барове, кръчми – по мярката на всеки. Е, не само това. Има клубове, в които пийва и се забавлява ограничен кръг от хора. Има дори такива бутици – нашата близка ни разказа, че те не са рядкост. 

Целта беше Джевахир – най-големият мол в Европа. Отделихме му няколко кадъра и кафе. В Истанбул има една верига – Светът на кафето.  Предлагат напитката чиста или в невероятно изкусителни комбинации. Моето кафе беше скрито под около 5 сантиметров слой сметана, сервирано с шоколадова лъжичка в естествен размер. Езикът ми залепна от сладост.

Като завършек на деня, обещаха ни тайнствена тераса с гледка към Истанбул и чаша бира. Как да откажеш?  Връщаме се на Истиклял, този път с метрото.  На ескалаторите се подреждаме в дясно – лявата част е за много бързащите. Пътьом разглеждаме прекрасни пана от цветно стъкло.

 

За да стигнем до панорамната гледка и бирата, овладяваме тясно, стръмно, много чисто дървено стълбище – извивка след извивка, броих до 5, после се отказах. ООО!

Тръгваме да се прибираме към хотела по тъмно, търсим автобус, който от Таксим пътува към Лалели. Лесно ще откриете спирката, казаха ни. Вярно – намираме нещо като централна автогара на голям областен град в България. Отказахме се почти на минутата, още повече, на касата за електронни билети имаше 50 метра опашка, поне. Междувременно вечерта вече вибрираше от светлини, звуци и хора. Отиваме към трамвайната линия. Тя е като нишката на Ариадна  – винаги връща в позната точка.  Съвременната представа на кълбото прежда са гладки, елегантни мотриси, чисти, с климатик и безупречна навигация.  Във всеки един момент е ясно къде си – електронно табло показва имената на спирките, има скица на линията, а мелодичен глас обявава имената на стоянките за по-невнимателните. 

В хотела едва намираме сили за душ. Трябва да проучим възможностите за отсядане в други части на града, кварталът е предназначен за търговия, не за нощуване. Но пък цените са приемливи. Въпреки че за всичко си има време.

Istanbul – пребогатият

Сутрин рано в Лалели. Един търговец влачи яркозелен маркуч по тротоара, стига до магазина си, вдига решетката на половина и с небрежен жест насочва струята вода към тротоара. Отмива внимателно всичко, което е останало от нощните птици по улицата. Не го е твърде грижа, че поизплаква и краката на туристите, които са се скупчили пред входа на хотела в съседство и си чакат екскурзовода. Водата се излива в канавката на улицата. Канавките на Истанбул са тесни и плитки – като обърнати керемиди – не задържат боклуци – всичко се оттича, неизвестно къде –  и придават на този огромен град успокояваща нота уют на селско градче. Невъобразимо. 

 

Този път тръгнахме към Турция през септември – казват, най-хубавото време, което човек би могъл да си избере. Нито е горещо, нито е студено. Таях известен страх у себе си – до колко ще се осмеля да поема из този безкраен град – 183 км дължина, а? Имах само едни бегли езикови познания, надявах се да си купим карта почти веднага, събирах спомени и приятелски съвети.

Ако сега не се окопитя, няма за кога – имах около два часа да събера кураж – плюх в пазвата и загледах умно.

Пътуването с група е особено. Хем имаш зад гърба си толкова хора, хем едно такова групово ти е: обърнете глави надясно, следвайте ме, тук имате 10 минути за разглеждане, моля подредете се…Без малко да се обърна към водача с господин учителю… Нейсе, негодувах, но се възползвах безсрамно от  разходката  бонус –  доволно почерпих знания и насоки, за кратко избягах от отговорността да водя малката ни групичка. Туристическата агенция беше организирала всичко много добре – разпределение на времето, екскурзоводи, предложения за разходки.  Но ние искахме да усетим града сами, да си хванем картинката директно от улицата.

Истанбул е странен град – съзнаваш че е огромен,  толкова сгъстен, че в някои райони игла не може да падне между сградите,  но в същото време, където и да се намираш усещаш една особена широта и комфорт.

 

Ние започваме от Лалели. Това е кварталът на търговците. Преди години, на мястото са били Султанските градини с лалета. Прочутите черни цветове са се полюшвали грациозно и са събирали световна слава. Днес, всяко местенце е оползотворено и тесни високи магазини  (с огромни витрини, високо нагоре по етажите), са се омешали с хотели.  Входовете към гостоприемниците са малки, за да пестят място. И цялото е една шарения, манекени и търговия. Хора като мравки са плъзнали – едни търгуват, други купуват, трети влачат  колички с карго – огромни пакети, омотани с кафяво тиксо. Кипеж.

След кратка суматоха, съвсем професионално и с българското знаменце в ръка, сред нас се появява Исмет.  Той, по стечение на обстоятелствата и късмет, е определен за наш екскурзовод. Събира всички около себе си, безцеремонно и уверено се запознава с нас. После вдига ръка и „следвайте знаменцето”. Този човек обича историята и се постарава да ни покаже най-хубавото от нея. Спира буквално на 10 метра. За всяко място вади разказ, притча,  легенда. Имах една учителка в основното училище, която преподаваше история като Шехеразада – така сладко разказваше, че ние, малките султанчета слушахме и забравяхме да и резнем дисциплината. Четяхме учебника като сборник на Шарл Перо.   Исмет беше истински Шехеразад (да ме прости красавицата), а освен това и с чувство за хумор. И практично сериозен:

Сега, искам да ви предупреда: докато аз ви говоря и си разказваме, ще идват разни хора, да ви правят смешки, интересно и т.н. Вие! Няма да им обръщате внимание. Защото, докато ви правят шоу, другарите им тършуват между вас. Разбрахме ли се? Хайде, следвайте знаменцето.

 

И след знаменцето, след знаменцето, стигнахме Капалъ Чарши – майййката на пазарите. Ако питате мен – като пазар не става. Но атмосферата му  усещаме щом се замотаваме  по коридорите, снимаме таваните и лееко пренебрегвам непознатия английски (ама наистина не се разбира на какъв език ти говорят). Вървим, а навсякъде блещукащи съкровища, шалове, чашки, чинии, купи, картини…. Не трябва да се пропусне – просто да се поразходи човек, да пообиколи – ей тъй, заради удоволствието. Аз установих (с яд и мъка от себе си), че нещо пазаренето не ми се отдава. Или просто не ми се ще – против възвишената ми природа е. Ай!

 

Междувременно Исмет – нашият човек в Истанбул 😉 – спира пред едно магазинче и отвътре излиза една прекрасна, усмяна жена. Тя е българка. Да ви кажа, скъпи гости – вика Исмет – тя може да ви намери всичко – каквото си пожелаете. Само заповядайте.

Продължаваме нататък, а хората в пазара са станали още повече. При единия изход настъпва кратко объркване. Снимали филм. Групата ни цъка и се диви. Разходката ни тече и стигаме с паузи до Синята джамия. 

Но преди това спираме на площада край нея – Ат Мейдан, за да видим Египетския обелиск, чието сребро ограбили кръстоносците (как е удобно да водиш война в името на благочестието), палатът на Ибрахим – велможа на Сюлейман Великолепни. Наистина красива сграда, строена с мисъл и вградена в бъдещето – звучи така реално и днес.

До него, разказва гидът, е шивачницата, в която Захари Стоянов получил тескерето си за право на шивашки майсторлък.  Междувременно, храбрият ни водач, получи повод да се докаже. Докато ни разказваше за веригите по вратите, край групата спря мотоциклетист с едно куче за навигатор. Исмет твърдо и учтиво го отпрати, а към нас горчиво се обърна: ама нали ви помолих да бъдте бдителни? Какво правите вие сега?

На портата към двора на джамията има окачена верига. Тя висяла там, за да може султанът да се поклони минавайки под нея – ще не ще, богът бил по-велик.  Много хора искаха да видят тази забележителност. Група младежи пъргаво раздаваха торбички – да пренесем обувките си, защото вътре се ходи бос. Една млада жена спираше дамите, които бяха по-леко облечени и им предлагаше сини шалове, за  да влязат уважително в храма. Вътре имаше много посетители – туристи, други, очакващи молитвения час, трети просто дошли да видят мястото. Край едната врата, под прозрачен капак имаше златно-сребърна миниатюра на Мека (дано не бъркам), донесена от арабски емир.

Излязохме на двора и от тук насетне мьı с групой разделились и поехали по свое усмотрение. Исмет ни обясни как да стигнем до следващата ни цел, само трябвало да хванем фюникюлера. Да хванем кое? Видяхме час и половина по-късно. Междувременно си купихме градска карта, върнахме се в хотела – беше обедно време – можехме да си получим стаята. Сетне обратно към трамвайната спирка.

Сега е моментът да се обясня за този трамвай.

Леко ще преувелича и ще го нарека Истанбулската проекция на Камино. Следвайки трамвайната линия, вървим през хълмовете, през Златната порта, Капалъ Чарши, покрай Египетския обелиск, Триглавия змей,  Синята Джамия, покрай Света София, близо до Топ Капъ и Йеребатан, близо до Египетския пазар,  кейовете на Еминьоню, през моста Галата, през Топхане и спира в подножието на хълма, на който се намира Таксим и започва изтънченият Истикляль.  Някои от тези места видях, някои си оставих за следващ път. Искам да открия лично всяко едно от посочените чудеса, в момент, когато мога да го усетя най-пълно и цялостно, без да се похабява емоцията от туристическа задължителност.   Сега исках градът. Една приятелка ми каза – Истанбул не е за един дъх. Не е. Как би могло? Това не е само Истанбул. Това е още Цариград, Константинопол, Византион.  Това е бляскав, великолепен образ на кажи-речи цялата История.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BE%D0%BD

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%BF%D0%BE%D0%BB

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B8%D0%BC%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%8F

За да се качим на трамвая, трябваше да влезем в спирката. За да влезем – трябваха жетони – по 2 лири бройката. Няма билети, няма кондуктори.  Сборихме се с тази технология – потеглихме към спирка Кабаташ и срещата ни с тайнствения фюникюлер. Последното звучеше като епизод на Стар Трек.

До тук добре – съпроводени, направлявани – разгледахме, чухме, посетихме. Сега ни оставаше да се насладим на свободния полет и да видим, аджеба, този Истанбул, предоставен само на нас. В личен ракурс.  Огледах се дискретно – хората и представа си нямаха, че ние сме на посещение тук, просто всеки си имаше нещо за мислене, за правене, за живеене. Отпуснах се и започнах да попивам атмосферата. Не можех да сваря да виждам и да разпознавам места. Не знаех да гледам ли, да мириша ли, да усещам ли. Но това беше само началото.

Стигнахме последната спирка – Кабаташ. Както ни беше обяснил нашия човек: без да излизате от ограждението, слизате едно ниво надолу и се качвате на фюни-нещото. Няма да плащате нищо, няма начин да се загубите. Да ама позна едно от три – не излязохме от спирката. След като се опитахме да минем без билети през КПП-тата (не беше нарочно, но наистина не можахме), да се върнем обратно край морето (само веднъж, докато загрея, че има указателни табели, които са и верни на всичкото отгоре), някак успяхме да си вземем жълти жетони (за повърхността са червени), да минем бариерите и следвайки хората да отидем да почакаме. Оказа се, че чакаме нещо като подземни трамвайчета. Както ми обясниха по-късно, те били 2, разминавали се по средата на 4 минутното трасе и се дърпали едно друго. Фюникюлерът!

Успяхме да минем и през това чудо на съвременната транспортна наука, да  излезем отново на светло слънце и да се озовем точно на Таксим. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B0%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%BC

А  причината да стигнем до тук, бе една прекрасна (без грам преувеличения)  Истанбулчанка.