Сармичките на Цаньо Сърнев – „Свобода за Санчо”
Един ден, може би било през пролетта, а могло е и лято да бъде, топла есенна вечер или дори снежна зима – не знам, но чуйте:
Седял си един от най-мъдрите, най-човешките богове – Дионисий, радвал се той на нещата от Живота и Природата, взел чашата с великолепно вино, отпил и въздъхнал доволен. И отронилият се от устните му дъх се понесъл по света. Божието дихание давало ласката си на малцина, но съм сигурна, че е оставило една голяма част у Цаньо Сърнев.
С рядък нюх и невероятна наслада, той е събрал и записал такива рецепти, че ти се иска да останеш на заточение в кухнята. Не стига това, но така сладко ги разказва – насища те само приказката му. Не знам кому най-напред да благодаря за запазеното му наследство – издателство ли, редактори ли…Не знам, но книгата с неговите рецепти, вярвайте ми е като „прочитна”, а не готварска.
И още: вкусно, необичайно, лесно, увличащо – това е да готвиш с него.
Като една съвестна домакиня, един ден дълбоко се замислих за домашната вечеря. Ама хем да е поусукана, хем да не ми се налага да и отделям 38 часа. Аз обичам да готвя, но понякога ми се ще да съм навън, вместо пред огнището, дето се казва. Зависи.
Съвсем умишлено отидох да питам господин Сърнев. И както винаги имах точно попадение: сарми „Свобода за Санчо” (естествено в ролята на копиеносеца се вижда моя милост). Как знае този човек, как долавя чувствата!
И прочетох аз указанията:
1 кг картофи
½ чч леща
½ чч ориз
3 глави лук
Джоджен, магданоз, черен пипер, сол
100 мл сок от туршия – става всякаква, даже и саламура от кисели краставички
Сварих картофите, но взех от старите, че да имаме спойка, а не парченцата да се гонят из тенджерата – още докато са топли трябва да се смачкат. Точно както казва магьосника сложих да се сварят и лещата, и ориза. В малката уютна кухничка замириса на домашно, на засищащо. Обожавам и картофи, и леща, и ориз – едва се удържах да не си хапна от варивата още на момента.
Освен това, всичко се нареждаше чудесно – до тук се изискваше минимална намеса от моя страна.
Сложих да се отцеждат , пък аз се заех с лука. Винаги съм се упреквала, че ми липсва известна ловкост и поради желанието си да се усъвършенствам, взех да режа на ръка (обикновено за повече от една глава предпочитам блендер). В резултат – ревнах като магаре, само дето с малко по-малко глас. Така плачейки, затоплих мазнината, сложил лучеца, разбърках и загасих с туршиения сок. Покрих с капак и постепенно спрях да рева. Но така вкусно ми замириса – не познавам човек, който да не обича сготвен или печен лук. Почти се предадох – щях да го изям така както си беше, прекрасно овкусен от туршията. Но срещнах гладния поглед на мъжа ми (поне така си го представям, щото звучи по-драматично в разказа) и се спрях. Дойде моментът за решителната ми намеса, която трае не повече от 5 плюс евентуално 30 минутки. Смесих смачканите картофи с превъзходния лук, лещата, ориза, подправих с джоджен, магданоз, посолих на вкус и гарнирах с черен пипер. Всеки, който беше в къщи, начело с мен, не издържа и закуса с лъжицата. Голяма борба беше докато разгоня всички и се спра самата аз. Тук Цаньо Сърнев предлага избор: плънката става и за лозови, и за зелеви листа – според предпочитанията и наличността. Аз имах лозови под ръка. Употребих половиния час за да свия сармичките. Наредих сладките хапки в тенджерата, сипах вода, добавих малко мазнина и лъжица червен пипер. Чудесният неделен ден приключи с удоволетворение – вкусната вечеря е най-добрия начин да си спомним без страдание, че следва понеделник.
Няма да казвам нищо повече, защото нямам подходящи думи да изразя всичката наслада от блюдото.
Ще си позволя да цитирам господин Сърнев:
„Не преяждайте! И свободата има критични обеми.”
Да ви е сладко!
Hrupkavo's Weblog 