„Идеален ден за лов на рибка бананка”
Идва един момент, когато всичко започва да става недостатъчно. Или пък прекалено претрупано. Бе, баланса е погубен сред пот, сълзи и тенджери за миене.
И в един такъв нещастен момент социалната мрежа проговаря от Берлин:
– Ей, Бургас – казах и на Варна 1 и 2 – остана да решите кога тръгваме!
– Къде бе?
– Ми в Истанбул, нали ми обеща?
И да – сетих се. Обещала бях една разходка из Истанбул. Но си я представях в едно необозримо бъдеще, щото в обозримото предстоеше домашен ремонт, разни други пътувания и прочее. Обаче, Животът си знае работата и имагинерността придоби конкретика – началото на май (идеално).
А на Истанбул кой се дърпа?
Тук е момента да отворя скоба и да вмъкна едно предговорче..
Мъжете имат своите мъжки истории. Всеки един, в подходящ момент, може да разкаже умиляваща сцена, изпълнена с крепки десници, чувствителни трепети и някоя мъжка сълза. Темата за казармата е изключинелно трогателна (и до ден днешен 74.3% от българското население недоумява отмяната на военната повинност) и може да разплаче цяла фамилия на Бъдни вечер.
Абсолютно равностойни са и жените – всяка е разбивала поне едно сърце, имала е своите дяволити моменти и повечето плашат със спомени от родилното същата фамилия на Коледа, както и на всеки един рожден ден. А също пазят спомени за животоделни скандали, за едни години, в които „бях по-слаба от теб сега” и …
И като се случи ненадейно някое déjà-vu, благодарността е единствена отплата за тази щедрост на съзнанието – т.е. спомените са онова, на което се уповаваме.
Та така – една агитка от 4 девойчета са се превърнали в 4 госпожи. Тук-таме спорадична среща, но като цяло едни 15 години се търкаляха – безпрекословни, самостоятелни, чисто нови след общите студентски спомени. И изведнъж – хайде в Истанбул – ще кажеш, че всяка неделя са се събирали да плетат чорапи та сега искат да вкарат и съспенс – т.е. спомените са запазили онова чувство на единение, което държи искричката.
Край на предговора
Нямаше никакво отстъпление – гледали сте Сексът и градът, нали? Дори онова тъпо продължение в Абу Даби? Е, нещо такова ни се очертаваше. С една дума – резервирахме хотел (след двуседмична размяна на линкове и обсъжданици – а защо хотела не е с басейн, не може ли да е на друга улица, има ли шампоан, а балкон, а…). Берлин си купи самолетен билет 3 седмици по-рано, а Варна и Бургас запазихме места в автобуса горе-долу месец предварително. Боже, ентусиазъм, а?
По мое мнение Берлин се прецака леко с електронния билет – т.е. емоцията да отидеш на място и да размахаш хартията пред гишето… Но, автобусните линии държат на традиците и нямаше начин – отиваш и получаваш правото на тричетиристотин км нощен преход. Варна 1 тръгва към автогарата, звъни ми, зарязвам (едва ли не) клиент на насред и-мейла и се стрелвам към билетното бюро. В абсолютен телефонен синхрон се движим към касите, направо два броя Том Круз с пола (аз) и бели бермуди (Варна) стартирахме Мисията Истанбул – транзакцията е извършена – отиваме бе!. Следващия месец обсъждахме валутни курсове, кръстосани валутни курсове, ценни книжа и неообходимостта от чехли за хотела. Плюс това карти географски се разглеждаха, но никоя не посмя да състави твърд график на движението. Берлин си купи пътеводител и започна плахо да подхвърля подробности за исторически забележителности, да предлага клетвени декларации, че ще видим поне 3 от общо 780980987665 – те открити до сега. Варна предвидливо си мълчеше, а Бургас, т.е. аз йезуитски разказвах за специални чайни и пазари (тази чайна остана за друг път, така или иначе).
Както казах – ние сме 4. Един Берлин, един Бургас и две Варни. С огромно съжаление втората Варна не се яви на срещата – обяви някакъв форсмажор. Като се замисля, четирите образуваме идеална конфигурация. Направо сме си 4те годишни времена.
Та, липсващата Варна, си е Искряща Зима. При нея печката топли, снега студи, всичко е ясно и няма нюанси. Прекрасно чисто, подредено – като зимна градина с топла къщичка в дъното. Без кал и дъжд.
Те са за мен. Докато грее топло слънце, птичките пеят, пеперудите фъркат, замъгля се хоризонта и оп – една буричка наквасва обилно пътеките. Почва се едно хлъзгане, едно цапане, докато не изляза на зелената поляна, че да оправя равновесието и не поизлъскам фасадата. И после пак.
Явилата се Варна е лежерно лято, братче. Едно слънце на хоризонта (некой път жари), цикади и хамак под каваците. С узо и домати. Е, случва се малко да погърми и превали, ама като напече, бързо засъхва.
Берлин обича червило в кафявата гама, обичайно е топла, пълна с полутонове и цветове – ту златиста, ту покафенее, ту посивее. Последното е опасно, щото есенните дъждове са продължителни и студени. Иначе – пълна реколта: винаги ще стопли атмосферата. Донесе ни домашен кекс и термос чай.
Със свещ да се бяхме търсили по-различни, нямаше да се намерим. Необяснимо защо не се бяхме отчуждили, а бяхме останали в едно и също трептене, което се синхронизира за 3 секунди след събирането в чата. Е, изпитвахме известно любопитство една към друга, нямаше начин. И от време на време, всяка от нас се сепваше потайно от лекотата на общуването. Някак неестествено естествено. Зима не дойде в Истанбул, но присъстваше много осезателно. За останалите три градът беше там и даде на всяка от нас каквото си бе поискала.
„Полет над нощта”
Едвам дочаках четвъртък вечер 20.00. Раницата с минимален багаж стегната на прага, децата ми пожелават приятен път, а мъжа ми се подхилва игриво. Във Варна се разделят на автобусната спирка с малко сълзи, Берлин ляга да спи бързо, че трябва да стане в 5 часа за полета, а чай има да вари и да скатае 3-5 шоколадчета за всеки случай.
Докато поръчвах таксито, за да отида към автогарата, Фейсбука пропищя – Варна си изгубила калъфчето за телефона в автобуса! Много неприятно. Направо съжалих, че колата пристигна и не мога да следя събитието на живо в чата. Но – късмет, какво да се прави. Отивам в билетното бюро, там едни русначета гледат оживено в таблета си, а ние със служителката си говорим за деца, за кафе и баклава, естествено. Автобуса пристига мятам багажа към шофьора, а с ръчната чанта и 25те кила фотооборудване, се прегръщаме с Варна силно, както подобава на 15годишно прекъсване. 5 секунди по-късно с хихикане и хахакане, леко смутени, сядаме и почваме да си разказваме днешния ден, щото всичките 15 х 365 преди днес са преминали в друго измерение. Оглеждаме се дискретно – същите. Братче, кой каза, че времето лети? Спи зимен сън понякой път.
И в този момент си представям, как слизаме от автобуса в 6 часа сутринта в онзи великолепен Истанбул. Как е хладно и леко синкаво утро, а ние отиваме към Истиклял, сядаме в някое кафене, носят ни закуска, чай и градът става все по-оживен, а светлината уютно златиста.
В автобуса, обаче, е тъмно, Варна вади шоколад, услужва ми с кърпичка и има два броя възглавнички за път. Аз – спартански организирана, направо се чувствам неудобно. Стюарда учтиво ни моли да си приказваме по-тихо (а дано, ма надали). Той ми е познат от миналогодишно пътуване и, оказва се, също ме помни. Малък младеж, като вейка – трепкащ и някак пролетен. Все едно съм на ученическа екскурзия.
Събуждам се докато влизаме в Космополиса, здрачно е, светлините полека избледняват. Все още е вълшебно, някак неопределено. Като да имаш предварителен план за нещо и да предусещаш, как всичко забива в съвсееем друга посока.
След като уредихме някои подробности, пътуваме към центъра с багажа, и аз не мога да повярвам, че съм там, където съм. Направо усещах, как патината на ежедневието пада от очите ми. И започвам да търся кафенето, в което са ни приготвили закуската. Ама Истанбул спи. Има хора, дето бързат да си свършат работата, облачно е и града капризничи. Ни златна светлина, ни отворено кафене. Решаваме да намерим хотела поне – да оставим раници и куфари,докато стане време за настаняване и дочакаме Берлин. Намираме мястото лесно и в този момент видях усмивката на Провидението: първо отляво вдиииигат решетката на прилично изглеждащо място за кафе, чай, закуска, а отдясно – ооо! – отдясно е сладкарница Инджи.
Въжделено място. Нейните профитероли
Бележка под линия:
(профитероли – Pâte à choux (Choux pastry) е парено тесто, което се използва широко в сладкарството за направата на различни десерти:
- Профитерол (profiterole) – терминът профитерол се използва обикновенно за малки сладкишчета направени от това тесто. Те могат да бъдат с пълнеж от бита сметана, сладкарски крем или сладолед. Гарнират се със шоколадов сос, карамел или пудра захар. – източник: Кулинарен блог на Maria Miteva-Christou)
са съществена част от гурмето в този град , тя беше една от тайните ми цели. Варна дава сигнали, че влиза от пасивен в активен режим – подушила кафе и приема да поседнем.
– Coffee? Decaf Coffee? Не ме разбира, добре де, какво кафе има, уф – Americano – coffe – bir! Уф бе, дано да става това кафе, екскюз ми – ви фи? Ви фи вар? Пасс? – А да видим се закачим за нета – дали Гришо е взел мача , че снощи не разбрах…
Докато тя си изясни за ви фи то – поръчала съм си каквото ми е нужно.
Преставам да и обръщам внимание и се съсредоточавам върху закуската си. Тя е типична и точно така се нарича: кахвалтъ табак(чиния-закуска) : в плато се подреждат салам, варено яйце, сирене, кашкавал, домати, краставици, маслини, масло, сладко и мед. Носят се препечен хляб и чаша чай – голям. Или два-три по-малки, че чашките с форма на лале са по-симпатични. Докато се храниш, имаш свободата да създадеш съвършената хапка – всичките съставки са прости и завършени. Аз обичам да започна с препечено хлебче, намазано с масло и яйце. Парче домат олекотява и киселичкото ме повежда към следващата филийка.
Тук така се закусва, като в събота и неделя пиршеството се разтегля до ранния следобед. Това искам да правя тези дни – да се наслаждавам, с абсолютното съзнание, че има протяжни моменти, в които поемам колкото се може повече спокойствие и изпитвам неопределена радост и симпатия дори към насекомите. И ям. (последното се оказа не дотам точно).
Решаваме да оставим багажа в хотела, докато резервирания апартамент се освободи, после да се разходим наоколо до към обед, за да посрещнем Берлин. Имахме на разположение цяла сутрин, предиобед и обед. Администраторът – възрастен човек – няма нищо против, услужливо ни дава карта, прибира ни чантите и подпитва кой точно чакаме. Мъж? Не, че имал нещо против, но за предпочитане е да не каним мъже – съседите наоколо гледали и обсъждали. Изключително мил – такъв приятелски един. Едва вечерта разбрах иронията на репликата.
Да си вървиш безметежно е важно. Но се случва когато си сам – най-често. За това ни се наложи да вървим метежно.
Щракаме, с фотоапаратите, приказваме, кривваме тук-там, свикваме с идеята, че сме някъде другаде, не в обичайния ден: котка, чичко, продаващ броеници, чупка в корниза, хората си работят, а ние се шляем. Слизаме към Босфора и не спирам да говоря. Като Ейфятлайокутл съм – бълвам какво ли не. Варна е все по-омечтана, следи картата, слуша ме с ухо и половина, зяпа баирите. И на неравни интервали поема монолога. Времето е а-ха да завали, ама няма значение – Босфора е долу под хълма. Ние все още сме имагинерни и дори морския вятър не ни издухва усещането. Дърпам се с всички сили и искам да сляза от облака, с който се нося, но за сега реенето продължава. Снимам, за да си върна усета за реалност, гледам Варна прави същото, само че нейните зеници са доста порозовели. Всъщност, оказва се, че не сме Сексът и Градът. Към настоящия момент сме в друго измерение просто. Всъщност точно сега онези липсващи 15 години са решили да се върнат и да ни потърсят сметка. Говорим непрестанно, и се наместваме по улиците като в удобен диван.
Вероятно нощното пътуване ни обърка емоционалния план.
Уж сме в по-модерната част, но присъствието на Истанбул е осезателно. Много малко места могат да са толкова категорични и въздействащи.
Изненадващи стръмни улици, сгъчкани къщи и проблясва някой двор в пролуката. Зара, Манго, магазин за баклава.
Книжарница, а до нея в безистена – гривни от мъниста. Изведнъж ми се припи чай. Горещ, силен и сладък. Да си сложа бучка захар и с лъжичката да я разбъркам, а чашката да звънне. Варна поогладня – така е, като не закуси. В това време градът се беше поотръскал и изпълнил с движение и народ.
И се усещаше туптене – на сърцето, когато закатерихме 75 градусов баир към Таксим. Винаги съм се чудела, как се прибират хората по къщите си в тия склонове? 
Междувременно прелазваме покрай малка гостилничка с две масички на тротоара – уютно подредени в чупка на наклона. Един майстор ножар тъкмо вади от чантата си брус и посяга към наредени на масичката ножове. Собственикът на ресторантчето излиза с бяла престилка и оставя чашка чай до остриетата. Лазим още половин час и със омекнали капачки влизаме в кафене с градина.
Настаняваме се кротко, следим трафика и броим трансферните автобуси от летището. Наблизо е седнал мъж на средна възраст, пие чай и гледа към преминаващите, облечен е в доста качествен костюм. След малко на улицата спира тъмен изискан автомобил, слиза шофьор и отваря задната врата. Мъжът от съседната маса вече е тръгнал към тях и се качва с привичен маниер. По-нататък има две жени, които си говорят нещо важно – едната се е привела напред, присвила очи, а другата виждам в гръб, но има твърде изправена стойка. Пристигат моя чай и доматена супа, за които си струва да изкатериш калдъръма. В приказването ни се промъкват проникновения – време беше. Човек не бива да подценява силата на топлата чорба.
Изпихме и изядохме каквото ни донесоха и виснахме на спирката, да чакаме другарката. А сега, а със следващия рейс, а с четвъртия – седим си, пушим, а сме си само двете.
След около час и нещо разпознаваме Берлин да се мотае около един автобус.
В този момент разбрахме и колко тарикатски е постъпила Варна 2 – яви ни се като розАва трансцедентална аура, хили се, висейки някъде в лево и ни подвиква да ходим към хотела.
Събираме се,
Сформираме
Три плюс една на бумел.
Междувременно успяхме да се настаним , стаята за секунди придобива хаотичен облик. Вадят се багажи, шоколади, книги, списания, обувки, дрехи, тройна проверка на баните, това отваря ли се, колко чинии има – преброи ли ги, аз видях тенджера, а! Има и прахосмукачка. Сапун няма!
Докато покриваме всяка свободна повърхност с вещи, очакваме Айлин. Живее тук, и е невероятна. Сприятелихме се случайно или не преди време. Тя превръща 6 часа пешеходен преход (градски условия) в учудващо ободряващо преживяване – когато и гостувах миналата година, бе така мила да ме разходи из места, непривични за туристи. И е вещ кулинарен гении (наследство от мама Асие) – способна е да предизвика стомашни болки само с преразказ на рецепта. Шегувам се. Напрамо те разтапя. Има напевен глас и като говори, все едно пее приказки на Шехеразада. Фея една такава.
Та в уютно преразхвърляната обстановка влиза Айлин. Разменяме прегръдки, приказки и т.н., тя е изморена, всички останали любопитни. Не пропуска да ни обясни за профитеролите – (много са сладки, една порция за трите ни ще е достатъчна), да ни разпита какво смятаме да правим, да каже някоя идейка. Времето лети, ние отиваме да бъдем туристи, а тя – да си довърши работния ден. Не може да си освободи следобеда и се разделяме след снимка на Истиклял.
Истиклял е символично място – тук винаги има хора, продават се неща разни, върви се, има дух на култура, музика, малко хедонизъм, малко мизерия, малко туризъм – еклектика. А уличките отстрани – Сезам са, Сезам. И все се намира по някой Аладин да те покани в пещерата. J
(доста нахални са някои Аладиновци – уж заповядай, влез, ама все едно те заклева. Айлин специално ми е показала как да се отървеш незабавно: рязко махване с китката, полуусмихнато Тешекюрлер и твърда стъпка. Оставят те ако не на секундата, то след половин метър.)
Тук трябва да се повърви поне 15 минутки, независимо в коя посока. Може би е едно от лицата на града, знам ли, ама е непростимо да се пропусне. Слизаме по хълма и полека отиваме към Стария град.
В историческата част ни чакат всички туристически емблеми. Била съм тук по друго време, сега е пълно с хора и очакваната приятност се превръща в нещо като задължение. Дали светът ще стане едно по-добро място, ако отпадне „дворцовия етикет”? Ако ги няма очакваните клиширани правила „задължително да се” – какво ще стане: или Световен мир (макар че всички конкурси за красота ще останат безцелни), или Световен апокалипсис?
Както и да е – на път сме из улиците надолу-нагоре, мотаем се по тротоарите и нали сме без програма – абсолютно неорганизирано лежерни сме. Не бях сигурна кое е по-добро – да ни остане пространство да се видим една друга или да имаме график, изпълнен с това-онова. Очевидно е първото, макар с всички сили да си представяме второто. А уличките са изпълнени с хора, с миризми на кокореч, портокали и нар от „фреш-сергиите”, с котки, полицаи и всякакви. Преминаваме покрай Галата – сокаци с магазинчета за шалове, кукли, керамика, обувки, инструменти, с музика. Започва да проличава неорганизираността. Нея сме се надявали да заличим с единомислие. Ще отидем ли да видим онова Водохранилище? Не, аз искам да видя Цистерните. Света София наблизо ли е? Дай ми картата… Ох, добре де, да, правилно, трябва да минем от тук. Отвори другата карта… Ти сигурна ли си? Нали имаше една такава с транспорта? В каква посока вървим беее?!
И през площада, покрай Египетския обелиск и към Синята джамия. Претъпкано е. Не ми е интересно и гледам да се измъкна, за щастие останалите две мислят като мен. Вместо историческа мистика и дух, заварваме изключителна сбирка от снимащи и говорещи международни групи, загледани в екскурзовода или в пътеводителите. Промушваме се между посетителите и излизаме от храма. По-завладяващ е парка наоколо – група жени, седнали направо на тревата, обядват с лозови сърмички, един човечец с ръкавици рови из розовите храсти. Извън двора, две лели седнали на пейка, а помежду им чиния с нарязани домати и сирене. Двете току си подават мобилен телефон и се смеят – приказват си с някой. Отмаряме 10 минути. Спускаме се към Златния рог.
Слънцето пече под бръснещ ъгъл, краката ми туптят и задникът ми трепти, а гърбът – не се усеща. Искам просто да се строполя някъде. Представям си прохладния трамвай и сумрака на фюникюлера .
– Не мога повече. С какво можем да се приберем в хотела? А, знаеш ли?
– Най-бързо ще е с трамвая и фюникюлера. Неприятното е, че трябва да сменим две линии.
– Аз няяма да мръдна ни метър повече. Не мога да ходя и краката ме болят зверски. Няма ли автобус? Нещо директно? Дай твоя пътеводител. Нямаше ли карта на транспорта там?
– А не може ли да питаш?
– Чакайте малко сега ще разберем.
Запътвам се към мястото където продават билети и от там ставя ясно, че няма автобус. Това ми го обясняват двама младежи, които говорят английски, но ги изумявам с турския си, от който аз дори малко трудно разбирам. Имало нещо, но не било удобно. Оглеждам се и виждам Берлин да разисква с някакъв младеж. Доверието и към мен е брутално. А може би просто си следва екскурзоводската функция, бетонирана от семейни отпуски.
– Има автобус. Директен към Таксим. Вземаме го, за да не търчим насам-натам.
– Вярвайте ми, най-бързо е с трамвая. Компенсира си.
– Хайде бееееее, ще разгледаме хем. По пътя. Какво ще кажеш ти? Да се качим ли? А?
– Щом няма да ходя още, качвам се.
Бележка под линия:
Неприятно ми е, че не приемат моето мнение безпрекословно. Мисля, че прецених ситуацията най-точно и моята логистика е перфектна. Берлин се чувства задължена да намери и приложи алтернатива, уверена, че ще е най-доброто, Варна е математически логична, сигурна, че логиката ще победи и всяка от нас си стои на мнението. Останах изненадана колко толерантно си проверихме тезите: Оная с аурата блее баирите и едва лети над опечения от слънцето площад.
След като поехме достатъчно жега, един мъж мина да продаде ибришимчета, втори – вода, трети нещо друго и има-няма 20 минутки престой – потеглихме.
В автобуса е велико. Още с влизането едно бебе почва да спори с майка си. И понеже е невръстно – реве та се къса. От време на време спира артистично и почва с нови сили. На нас главите, краката и някакви неподозирани мускули също реват та се късат, обаче бебето не ни пречи. Колко сме ги гледали такива…За сметка на това на седалките до нас са се настанили трима младежи, единият от които вероятно е плувал във вакса за коса – имам чувството, че скалпа му ще се втечни всеки момент. Такива не сме виждали много. И тогава едното момченце става, за да направи място на Варна – или изглежда най-възрастна от трите ни, или и личи, че може да припадне ей тука на място. Всичките бяхме изтощени от сбъднатата мечта – да сме на невероятно място, само ние. Не смятах, че удоволствието е толкова трудно.
За наше щастие рейса попада право в трафика. Гледайте пейзаж на воля – бааавно и в детайли.
Седим си ние, увиснали като водорасли в плитчините август месец, а на мен все по-ясно ми става, че не е шега работа – имаме да обиколим ъмнайсе шосета с тоя автобус, с безумната скорост от 20 км в час и три минутни паузи на всеки 15 метра – определено щe
се побъркаме. С въздишка вадя едно пакетче сирене на конци от Египетския пазар – гладна съм, сили нямам. Похапваме си и мислим лениво, щото жегата е огромна. По едно време спряхме дори да ядем – безнадеждността просто се пропи в нас. С жал съзерцавахме мотрисите на трамвая, ехидни и свободно бягащи напред, покрай впричилия ни рейс. Отприщих сарказма си, но дори той отмря скоростно . Аурата Варна 2 офкаше много досадно. След 13 минути мрънкане и перфидност от моя страна, както и насреща ми от останалите – слязохме, и си ползвахме фюникюлера. Платихме втори билет 3 лири парчето на човек. Дизапойнтът беше най-силен, когато установихме, че сиренето е останало в автобуса.
Все пак, бяхме в Истанбул, по женски – да не повярваш как бързо се възстановихме. Един душ, цигара, молив за очи и червило. Към Балък пазар, което се оказа вълнуваща грешка. Рибният пазар е нещо като сателит на Булеварда. Свиваш вдясно и попадаш в огромното царство на масите с риби, йени ракъ, самодейни кларинет, дайре и барабанче, обикалящи масите – хората искат да пият, пеят и ядат. По възможно най-туристическия начин. Е, има и местни.
Сервитьорите са бързи и любезни, чест им прави, че не ни показват кисели физиономии – все пак сме 3 жени плюс 4тата във вид на раирана аура (с нас е за кворум) , а не 10 скандинавеца, решени да се отрежат с йени ракъ. Ефирният глас на Варна 2:
– Малее, тук не е ли много шумно бе, момичета? Какъв е тоя сега? Може ли да седна до парапета? Ох, ще падна, тия как блъскат това дайре, ще го изтърбушат още малко…
Музикантите вдигат огромна олелия, но посетителите пеят и пляскат с ентусиазъм.
Един от келнерите ни вижда как се мъчим да се съберем в снимка и важно, с авторитет поема айфончето на Берлин. Застава респектиращо, натиска там нещо и щрааак. Поглежда към снимката и вижда собствената си опулена физиономия. Ама се е снимал под такъв ъгъл, че се вижда една уста и над нея нос, а отгоре им бялото на очите. Щрака се сам още няколко пъти и тъкмо да се смути окончателно, за да се наплаче в кухнята – успява да ни снима! Сградите наоколо са само маси и скрити кухни – десетки балкони, тераси, с хора – по двойки, големи компании, но всички изглеждат много радостни от цялата дандания. В пълен контраст са мъж и жена, които оживено разговарят и малко по-надолу, празно балконче, обкичено със зеленина.
Немска компания си е поръчала горяща риба в морска сол, а метр д`отелът церемониалничи с гумен чук и троши обкова. Вече започна да ни писва от кларинети, от непрекъснатото сновене на сервитьорите. С облекчение си тръгваме към хотела и ето – идва момента да осъзнаем истината за съседите – да си спомним указите на целомъдрения администратор: улицата е пълна с музикални клубове, в които хората се забавляват с огромна охота. Мъже да влачиш за косите – по един в ръка, едва ли някой ще седне да те обсъжда. Музиката гърми, канят ни настойчиво да чуем, влезем и тестваме, но не щеме ний! Елегантно се хлъзваме в ярко осветената сладкарница Инджи – работното и време е до 24.00. О! Дори в този късен час – малко преди затваряне, има доста хора. Не им личи да са купонджии – седят си хапват, пийват чай и си говорят. Имам чувството, че току що са излезли от оперно представление. Самата сладкарница не е голяма – стените са облицовани с тъмна дървена ламперия, масите са тежки и в същия тъмен цвят, подът е настлан с бели плочи, а витрината блести. На едната стена има дървени шкафове със стъклени врати, в тях наредени чудни закусчици, бюреци, плодови сладкиши и пити.
Мотаем се около тезгяха – връчват ни по една порция, чудим се къде да платим, докато не забелязваме зад нас малък подиум с бюро. На него се е настанил дядо Костенурко – изпъкнали очи, невъзмутим, голям – мъдро чака зад архаичен касов апарат. Сядаме и забиваме погледи в чинииките. Малки еклерчета с розово-бежови кори, в които има бял крем, полети с лъскав мус от черен шоколад.
Профитеролите премахват главоболието, изчистват вкуса, превръщат те в прекрасен епикуреец.
– Айлин се е объркала, не само една чинийка – кило мога да изям. И то с лекота – Варна облизва лъжицата.
Берлин се съгласява усърдно хапвайки. Единствена аз изискано разсъждавам как прекрасно се съчетават леко горчивия шоколадов крем с богатия нежен вкус на млечния крем в сърцевината на еклерчетата, чийто кори придават структура на цялата композиция. Тъпчейки се изискано , привършвам десерта. Дори съм леко груба към него. Витрината е пълна. Иска ми се да падна в басейн профитероли. Исабел Алиенде разказваше в една от книгите за свой сън – плува в сутляш и се чувства утешена. Нещо такова искам да преживея и аз, но не да се утешавам, дори напротив – да имам искри в очите.
Денят все още не е приключил. Предстои вътрешно разпределение. Варна е категорична – иска да спи на спалнята. Аз съм на автопилот и не мога да разсъждавам, размазана от спомена за Инджи. Чакам да видя къде ще е свободно. Берлин няма нищо против да спи на дивана, защото ако утре се събуди на време, ще отиде да види Цистерните. За подобен подвиг не ми е лесно да разсъждавам. Краката ми са станали два номера по-големи, чувствам се трол – тежка и покрита с прах. Берлин решава последно да спи на дивана, но утре на спалнята. Довличам се до банята, в която няма сапун, но пък стискам в ръка калъпче ог Германия. Берлин е оптимално натурализирана германка – с опит в пътуванията и дружеските закачки – подарила ни е сапунени маргаритки. С надеждата да не ми изрисуват мустаци (напълно сериозно го очаквах, но разчитах на искрената любов у другарките си) аз си легнах. . Три секунди по-късно щепсела е дръпнат.
„Случаи опасни с герои сладкогласни”
Отново е ден, някъде към 10. Ще пием кафе и ще се разходим из магазините, докато Берлин туристира. Имам да търся специални бонбони, нещо за подаръци, някакви папуци ми се щеше – ей такива неща. Вчерашният опит из Египетския пазар се оказа жалък и мизерен – много турист, много сувенир за турист.
Днес ми се искаше да слезем към Бешикташ.
Освен всичко друго, адаптацията си е свършила работата – днес сме някак по-обединени. Толерираме си отклоненията. Варна се рее вече абсолютно видимо, Берлин е успяла да систематизира идеите си, а Бургас в мое лице се надява да се потопи успешно в града. Събираме се и тръгваме към избрания квартал.
Тръгваме покрай морето. Кикотим се и щракаме с фотоапаратите като японски туристи от американски филм, правейки се, че позираме една на друга. Хората около нас се променят – вече са си на мястото, не като статисти в исторически филм или изпечени търговци. Улиците са пълни с дяволито електричество и жега. Обаче на нас ни харесва. Стигнали сме до стадиона на Орлите. От една каравана обсипана с тениски, топки, шапки, шалчета, други ужасно важни фенски неща, се лее толкова ентусиазирана музика възхваляваща конкретно футбола и играта на Бешикташ, че естествено се ядосваме на съдияяяяяяяяяята. Силата на агитацията води ентусиазма на масите – това, както и мащаба на същите, ще разберем по-късно днес. В момента установяваме, че сред тазгодишната Орлова колекция има дори бебешки бодита.
Варна има малък футболен гений у дома и помъква торба и половина плячка от специализирания магазин. Това беше невероятно умно от нейна страна, с оглед последващите събития. Сега обаче, цъкахме по булеварда и мимоходом се заговорихме с едни полицаи. Имало важни делегации в града, конференции, а по-късно и мач щяло да има. Голяма работа – мач. Голяма работа си беше.
Бешикташ е много специален квартал – всред сергии, магазини, чий кофтета, кафенета и ресторанти, се виждат традицонно облечени жени с пардесюта, шалове, млади жени, облечени като нас, т.е. по западен маниер, мъже с панталони, риза и мустак, други с дънки и фланелки. Но има някакъв бохемски полъх. Това е неописуем чар. И освен това, вероятно градската управа е въвела порядки – при перпендикулярни улици бира се сервира само на едната права. Другата улица разчита на минерална вода и убийствени манджи (пълнееш само от гледката, скъпа).
Обедно време – търсим да хапнем. А избор бол – всеки избор има Ви Фи, между другото,
Че и работи. Варна захапа телефона, извади таблета и едва не прие моя телефон като помощно средство, но се усети овреме. Берлин разгледа надлежно витрината на ресторантчето което си избрахме – Ренкли лимон – не се колеба твърде дълго в избора си. Само 10 тина въпроса. Аз също не знаех какво искам – едновременно да отрупам масата и да изям само едно най-вусно нещо. Напълно лишена от сили да избера, едва поръчах супа от червена леща. Ама каква супа, ооооооо! Пак ще се върна да ям. Името на това ресторантче се превеждаше като Цветен лимон – имаше маси само навън – на улицата и те, както и столовете бяха в най-различни цветове.
Варна се захвана да решава семейни проблеми:два разговора със съпруга в стил нали познаваш майка ми, три с майка ми – нали знаеш, че той ще се оправи, няма нужда да се месиш, още половин час със съпруга, плюс 1 с майка (или обратното) – последните десет минути беше като швейцарски часовник – стегната и цъкаща, само дето не кукаше. Но това е защото приключи за половин час. Възхитихме се на стоицизма. Около нас хората закусваха все още. Няколко чая, бавно наслаждение. По масите имаше панерчета с хляб, маслини, варени яйца, домати. През една маса две момичета си гледаха на кафе. Гледачката – младичка, късо подстригана – напомняше ми на Изабела Роселини, сочеше нещо на събеседничката си в кафената утайка. Прииска ми се да ми гледа и на мен – единствено езиковата бариера ме спря да я помоля. 
След снощното фиаско – вечерята не беше на подходящото място, мина набързо и без да ни остави особено вдъхновени, днес сме предпазливи. Има някаква лееека неловкост и помежду ни. Но съвсем лека – като дъх на чесън от снощен таратор. Решаваме, че ще потърсим един пазар и това веднага оправя нещата – създадохме си програма! Нищо не събира екипа така, както общата цел. А нашият екип си беше странен – взаимоотношенита ни бяха непокътнати, но самите ние си бяхме определено покътнати. Житейският опит обогатява неимоверно, обаче, това е просто половината от истината – никой не казва нищо за обременеността. Навици, предразсъдъци, скованост. И ние безрасъдно бяхме решили да се съберем след толкова дълга пауза, месец виртуалност – без да си даваме сметка, че сбирката може да не се получи, да не сработи отборния дух. Можехме бясно да се изпокараме или рафинирано да се сдъвчем, но за наш късмет с опита беше дошла малко мъдрост. Случи се най-доброто – прекарвахме си чудесно, независимо от чалгарията в Балък пазар, от сутрешния прекрасен чай или от нещо друго. Имахме три дена, натъпкани като старо магазинче за кинкалерия.
Чорбата беше превъзходна – пикантна, кадифена, с леко прегорял лук – последното само и придаваше характер. Отново пробвахме Ви Фи – то и тръгнахме към пазара. Той е доста голям, продава се почти всичко – от зеленчуци до спално бельо. Богат, претъпкан, шумен, леко прашен, ама врящ.
Тръгнахме, съботата беше невероятна. Никъде другаде не може да бъде така лежерна, струва ми се. Народ по улиците – пазаруват, отиват на закуска, продават торти, легени, пият чай, тук-там кафе, приказват, усмихват се, бързат, бутат се, вървим си ние. Ей го на и големия пазар.
Пазар като пазар, обаче не съвсем. Всяка жена се отнася съкровено към местата, в които може да намери нещо супер за ниска цена. Има такива, които крият източниците си с цената на кръвна обида. Кашмирен шал за по-малко от 5 лева? То е все едно да признаеш тайна за живота и смъртта. Ей това ни чакаше под брезентовите тенти, разпънати пред нас.
Тръгнахме трите покрай масите, за да си помагаме, обаче на втората сергия забуксувахме. Включих на 5та и се изнесох, промълвявайки през рамо, че ще се срещнем след половин час еди къде си…
Спрях се при кашмирените шалове:
– Този шал – не кадар? Колко е?
– Беш лира, абла – пет лири.
– Хедие мъ? Подарък?
– За майка ми – ще и хареса.
– ООО, денят на майката!
– Да, евет.
– Чужденка ли сте?
– Съседи сме – Българка съм.
– ООО, заповядай – шаловете са хубави. И се усмихна най-сърдечно.
Ей, така благо ми се усмихна този човек, че ми се прииска да пийнем един чай заедно. Ама тогава не го осъзнах и тръгнах да се бутам из навалицата. Побутах се, купих това-онова – то целия пазар пълен с джунджурии. На мен ми се привидя като пещерата на Али Баба. С порядъчно закъснение от 20 минути се озовах на мястото на срещата с Берлин и Варна, абсолютно неудовлетворена. Толкова набързо минах в единия отсек, че реших да се маркирам пред другите и да се потопя обратно. Но Берлин ме посрещна смръщена и поядосана – закъсняхте, въобще не се съобразявате с уговорките, аз се обърках напълно, нищо не можах да харесам и вие изчезвате. Виновна се почувствах тутакси – то бива небрежност, ама моята малко прекалено се оказа. Понякога очаквам да получа автоматично разбиране, но съм изненадана, Упс! Ето го и следващото разминаване със Сексът и Градът. Ние не пазарувахме заедно. Центровките ни може и да пееха в съзвучие, но се въртяха на различни обороти. В такива моменти винаги се разколебавам дали споделянето трябва да е пълно или си има граници?
Абе пусни една жена сред изгодни цени и бъди спокоен. Каквато и да е – домакиня, библиотекарка, дори инженерка – ще открие начин да остане доволна, особено на еклектично място като пазара, където редом с гащите продават маслини и гаечни ключове.
След няколко повторни опита да ошътаме еснафа – всички бяхме щастливи и влачехме разногабаритни найлонови торбички. В късния следобед, отрудени – имахме желание да пийнем нещо студено, да хапнем, да опънем крак под някоя приятна масичка. Тръгнахме да се връщаме обратно – да поотморим и да си вървим към хотела. Бях се изчерпала и се чувствах абсолютно инертна. Непростимо за Истанбул. Но, аз съм късметлия – Назиле решително прекъсна инерцията:
– СМС имаме, Назиле пита искаме ли да ни заведе на някое хубаво място. Какво ще кажете?
– А ние какво ще правим довечера?
– Не знам. Какво искате?
– Можем да отидем в Бабилон? Да я питаме ли какво ще каже?
– Какво да я питаме?
– Еййййй, тука да седнем ли?
– Няма бира. Обаче каква адана видяхх!
– Какво си видяла?
– Кебап. Тука дали ще има?
– Сядам тук. Има бира.
– На Назиле какво да отговоря?
– Амииии, какво ще кажете?
– А искате ли да питаме все пак за Бабилон?
– Абе какво да и пишеш?
– Да се разберем за час някакъв?
– А вижте – тук вече има бира
– Места, обаче, не виждам
– Пиша и да се чакаме в 20.00
– Еее, що чак тогава?
Има-няма 20 минути по-късно, с пъшкане, офкане и хиляди подробности сме се промъкнали между фенове на Орлите, декорирани в черно-бяло и сме се озовали до паметника на Бешикташ – свиреп орел. Егаааси: да няма концерт нещо?
Тематичен събор май – площада беше залян от хора. Т.е. от запалянковци, които си говореха, спореха, снимаха се, гледаха в една точка, пееха, пиеха си Ефес. За последното се пробвахме и ние, но не се добрахме до бираджийницата, въпреки самоотвержеността на Берлин. Групичка мустакати и радостни привърженици вееха шалчета до нас и тогава Варна прохълца: Искам да се снимам с тях. С шалче! Дали не може да ги питаме?
Песните ставаха все по-общи и все по-силни. Рзпознах сутрешния химн от стадиона.
От зефира се обади аурата: Абе, моля ти се бее! Как ще се спираш, не ги ли виждаш какви са? Какъв е тоя народ беее? Малеее, гледай! Ужас!
Варна 1 настоя, Берлин си снимаше околностите. Една група младежи, леко смутени и въодушевени , дадоха назаем шалче и повикаха за снимката. Беше само 5 часа следобед, а прииждаха още и още – превръщаха се в компактна маса. Много приятно, но всичко си имаше граници. Берлин внесе здрав разум и ни поведе към масите с бирата. Около 10 минути обикаляхме пресечките, Варна по дедуктивния метод разпозна мястото. Само дето нямаше свободна маса.
Но, любезността е навсякъде около нас, а колективния дух е страшна сила. Настанихме се при един симпатичен младеж, който учтиво отбраняваше един свободен стол – останалите ни отстъпи без бой.
Изпратих СМС на Назиле – среща след около 2-3 часа и да решаваме на място къде да ходим.
А сега щяхме да си хапнем и пийнем спокойно. Бяхме отрудени като стоителна бригада и вместо ледена лимонада, най-недобродетелно си предвкусвахме по чаша студена бира. Варна, за наше удивление, също – а уж от бирата спешно и спадало кръвното.
Отнякъде се появи едно девойче със смущаващо добър английски и без акцент, но расло малко у саксия:
– Какви са тези адана кюфтета?
– Ами , това са кюфтета от месо.
– А този кебап от Кападокия какво представлява?
– Амиии – парчета месо – кебап, сготвени по специфичен начин за Кападокия – една област в Турция.
– А това?
– Амиии…
Толкова се стараеше миличката и беше така красива, че си поръчахме каквото си знаем. А на мен не ми се ядеше.
– В Истанбул си и да не ти се яде? Лъжеш! – изуми се Варна.
– Вярвай ми, преситена съм вече. То очите ми преливат .
Берлин поръча какво ли не, с цел да ме приплъзне. В този момент дойде едно момиче – притежателката на свободния стол, фърли ни кос поглед и отметна косата си- черна и лъскава, права като свила.
Понеже фенската маса настъпваше към критични размери, обърнах се с рехавия си турски към двойката на масата:
– Днес по-специален мач ли има?
И се заизвинявах многословно, че не ми е добър изказа, ама разбирането ми е почти перфектно.
– Последен мач за Бешикташ – отговори девойката.
– Как? Последен? За сезона?
– Не, последен. Играят с Мвнвнтпхфгэжжгтдв от Анкара. Ще ги смачкаме.
– Защо е последен? – пак се извиних за лошия си турски
Момичето реши, че ще ми говори както говорят обикновено хората, които не знаят чужд език, а си беседват с чужденци: бавно и на висок глас:
– ДНЕС – Е – ПО-СЛЕ-ДЕН МАЧ. ВНВНПРПРХТФТПХГЖОТХ ОТ АН-КАРА – ЩЕ – ПА- Д-НАТ. БЕШИКТАШ – Е – СИ-ЛЕН. после ще разрушат стадиона.
– АМА ЗАЩО – аз също бях почнала хем да викам, хем да се повтарям с тия защо-та.
– КРА-Й! МНОГО ЛЮБОВ, ГОЛЯМА ЛЮБОВ КЪМ БЕШКТАШ, А СТАДИОНА Е МАЛЪК.
Светна ми, че ще реставрират или реновират – нещо ще му правят на тоя стадион и за това мачът тази вечер ще е специален.
– Кога започва играта?
– Довечера в 8.
А улицата вече – непроходима от хора. Ми хубаво, пожелаваме успех. Феновете току подпяваха, току вдигаха наздравици, Варна се въодушеви, извади детска шапка от футболната колекция и си я нахлупи – до колкото можа – в знак на съпричастност. Проведе нкл разговора с БГ – сина и останал възмутен: ама как няма да отидеш на мача?!
През това време аз фотнах двамата млади и им показах снимката. Много хубава се получила, може ли да ни я пратите, как, дай и-мейл, ама нямам химикал…с известни усилия написаха ми един адрес и аз тържествено обещах, че ще им изпратя портретчето.
Продължихме да си пием бирата, възхищаваме на кюфтетата. Момичето от нашата маса се обърна към нас:
– БУ-ГЮН (днес ще рече) ТОЙ МИ КУПИ Ю-ЗЮК – ТЕК-ТАШ (годежен пръстен ще рече). ДНЕС Е СПЕЦИАЛЕН ДЕН ЗА НАС – БИЗИМ АШК!!!!! (нашата любов ще рече) и БЮЮК БЕШИКТАШ – АШК – момичето се развълнува много. Да не и е лесно пък – хем пръстен, хем мач… Поговорихме още малко – годежът щял да бъде след 10тина дена, ейййй – язък, че сме си тръгвали утре. Тя била професионална танцьорка – фолклорни танци. Той бил автомоньор, били от много време заедно – 7-8 години. Много, много се радвали. И ние им се радвахме. Такива свежи, радостни – страхотни.
Берлин реши, че може да отиде до тоалетната и влезе в заведението. Върна се бързичко, леко смутена:
– Вътре има телевизор и нещо май неприятно се случва според репортажите.
В този момент като тръпка премина нещо по улицата, през масите, през хората – наскачаха, втурнаха се към телевизорите. Момичето завика:
– КАКВО?!? АМА БУ НЕ, БЕЕЕЕ?! КАКВО Е ТОВА, БЕЕЕЕЕЕЕ?! Годеникът скочи и влезе в бара.
Суматоха някак настъпи. Лека и учтива, но имаше едни такива възбудени вибрации.
Варна 2 обра всичките трансцедентални воали и се зарея по високото, че нещо не се почувства добре.
Момичето ни обясни:
– Станала е кавга пред стадиона (на около двеста метра от нашата маса и бира с кюфтета), нищо страшно. Просто хулигани и полицията се опитва да ги изгони.
Обсъдихме помежду си ситуацията, но така или иначе – нямаше да ходим на мач (Ама как бе! – Варна 2 беше се спуснала на ниво партер)
Бележка под линия:
Тя не може поне 94483754 пъти да не е извикала УЖАС от горните етажи – за Варна 2 става въпрос.
Само Берлин остана някак неспокойна или просто имаше навик да си дъвче ъгълчето на устата.
– Ей, това е страхотно – Варна размаха шишче с набучени кюфтенца, увити в някакво невероятно тесто. – Не, просто опитай.
– Ами да, ето колко неща поръчахме – додаде Берлин.
– Не мога бе, вярвайте ми. Не съм гладна – очите ми са толкова широко отворени, а нищо не ми се яде.
– Е, в Турция да кажеш, че не ти се яде?! Не ми се вярва!
– Ами то от чудене какво да си взема и от мъка нещо да не пропусна ми изчезва всичкия апетит и си стоя така.
– Това си е мъчение.
– Да съм в Истанбул и да не съм яла Адана кебап, това не може да бъде. Ама тия кюфтенца са чудни.
– По някой път мечтите неочаквано се трансформират.
Междувременно тълпата в уличката беше сменила настроението си – неуловимо беше се оттеглила в изчакване и някак напрегната.
– Бу не, беееееее! Не? Какво е това беееееееее! – Годеницата до нас скокна, обърна се и извика: Бибер газ! Захапа телефона и изчезна в някаква врата току до масата.
– Ей как ми залютя на очитее, не мога – Берлин скочи и влезе в бара. Варна се уви в един шал, също захапа телефона и се вмъкна в някаква ниша наблизо. Аз нещо не изпитах желание за рев. Но около мен всичко беше толкова сюрреалистично. Паренето в носоглътката, почти тишината, лимоните и водата, която изливаха сервитьорите по улицата за да неутрализират неприятния ефект. Защото, колкото и невероятно да беше – сълзотворен газ се стелеше по улиците и колкото и да сюрреализирах, полицията разгонваше местните ултраси с капсули сълзотворен газ. Верно, на 200 метра от нашето местонахождение (тагнато във ФБ), зад бая застроена площ. Или ултрасите са ръкомахали много, че се е разстлал газа, или полицията се беше подсигурила с повечко капсулки.
Седя си на масата и си пуша, напук на плача, гледам – и други правят същото (голяма резистентност, значи), хора току влизат и излизат от баровете. Като видях телевизионните репортажи от случката пред стадиона на другия ден – стана ми лошо, ама днес си бях добре. Само малко гарнитура към кюфтетата. И да се възстанови равновесието по улицата не отне много – единствено зачервените носове бяха веществено доказателство за неразборията.
.
Годениците, Варна и Берлин се върнаха на масата. Обсъдихме, възмутихме се и се ядосахме на тая сълзлива история. Ама все пак велик мач се очертаваше. Стадионът ще бъде разрушен. И цялата тая бююк Ашк щеше да тлее безстопанствена по Босфора.
Хайдеееее, трета вълна газ. Позаметнахме се с шалове и отпихме от опушената бира. Да дразни, да дразни – колко пък да дразни.
– Ааа, биз шимде насъл гидиджаз – бе как сега как да тръгнем? – пътят наобратно минаваше точно пред портите на спортния храм. А там в момента война бушува. От къде да заобиколим, кой път да хванем? –
– Такси` ле гидиджексиниз. Ще си ходите с такси. Ама, сега – стойте си тук, биричка, мезенце – към 9 може спокойно да се приберете – бъдещата младоженка с лекота ни реши вечерните планове.
А беше едва към 6 часа следобед. И сега каквоооооооо?
Годениците се сбогуваха с нас, помолиха ме още веднъж настойчиво да им пратя снимката и с помощта на ентусиазма, йени ракъ-то и пиперения газ, се понесоха щастливи нанякъде. Ние си останахме замислени. За три часа щеше бая да ми изтръпне задника. Наближаваше и срещата с Назиле. Берлин определено се нуждаеше от чорапи. Аз исках душ. Варна задължително трябваше да си смени обувките. Налагаше се да си тръгнем. За жалост транспорта не беше уреден.
Допих си бирата, опънах блузата и станах. Харесах си една бойна фенка, която ми се стори добър партньор за езикови упражнения.
Колкото силно бе моето желание да говоря на турски, толкова хората искаха да си употребяват английския. Много колоритен разговор се получи – Биз Таксим ъъъъъ – истиоруз (искаме да стигнем до Таксим) – гоу такси (ще вземете такси) – нереде? Насъл? (ама от къде, през кой квартал трябва да минем?) – Уен ю гоу? (кога ще тръгвате) – Билмем? Шимде! (ами знам ли, след малко) – Ай сий – аз ще ви покажа. Лейтър гоу -Ще тръгнем заедно – ами мача – първо ще ви изпратим, после ще отидем. Добре. ОООк!
– Готови сме. Ей тази бойна мадама изрази готовност да ни спедира – обърнах се и и се усмихнах.
– Онази ли – много бойна изглежда.
– От къде ще минем? – Берлин изглеждаше загрижена малко.
– Не знам. – чак сега съобразих, че аз пък съм някак прекалено безгрижна.
– Ама тя наистина е много бойна –Варна си довършваше шишчето, загледана в нашата водачка. Беше едра жена, с къси панталони, маратонки и тениска на Бешикташ, покрита с автографи от футболистите, вероятно. Буйна и шумна, дрезгав глас и дълга руса коса. Представях си я като гюлехвъргачка.
Обаче страшно момиче на място се оказа! Като ни емна с една бърза крачка – върви и вика – Хади! Йол (път) – турист (демек минаваме ние). И нарежда на приятелката си – сега ще ги изпратим – трябва да ги качим на такси, да се приберат, не може иначе, а после ще ходим. И както си вървеше в стил Юсеин Болт на 50 метра, обърна се и ме хвана за ръката. През това време аз хванах Варна, тя – Берлин. Направо Ориент експрес – първа класа. Ту-тууу през тълпата. Колкото по излизахме от сокаците, толкова по-разхвърляно ставаше по улицата – боклуци, счупени бутилки и какво ли не по асфалта. Стигнахме булеварда, магазините – спуснали решетки наполовина и стреснати лица надничат изотдолу. Леле, къде отиваме бе!
В това време, вече сме до платното на пътя – викове, пукотевица се чуха – за секунда ме прониза импулс да се върна назад. Варна снима, а аз зарязах идеята, щото се оглеждах за такси. Нито едно не спря, а нашата спасителка все така крещи и вика – туристи са това бе, трябва да ги изпратим. Спри бееееее! Едно такси нагло ни подмина, а след него автобус със счупено стъкло на вратата. Хората – не бяха уплашени, но физиономиите им строги. И с късмет бяхме – някакъв странен хибрид между такси и маршрутка спря пред нас, метнахме се вътре с ловкостта на пантери. Нямах никакви други пари в себе си – освен една банкнота от сто лири – викнах на двете грации – дайте му на момичето някакви дребни – да пие една бира с наша благодарност. Берлин с усилие успяла да и тикне банкнота в ръката, щото момичето нищо не искало. Разцелувахме се, прегърнахме се и се сбогувахме с нея. Страхотница! Седнахме щастливи в колата, а този ми ти Себастиен Фетел като подкараааа – Берлин увисна на ръкохватката над вратата, Варна се лашкаше наляво-надясно, а аз не мога да сваря да се застопоря. По едно време спира – викам си – хайде, стигнахме бокса, а то – кръстовище от непознати улици. Непознати, ама в Нишанташъ (ултра хай квартал). Качиха се момче и момиче и този пак се стрелна на втора обиколка. Гаааз, газ, плавно спирачка – пропуска пешеходец, гаааз, мушва се отляво, не, отдясно, финтира някакъв мерцедес, кара, газ до дупка и тук-таме спира да вземе някой. Позамъглената аура на Варна 2 фърка след нас и току дочуваме – Ужас! Подадохме едни сто лири на човека, за да си платим билетчето по тукашните обичаи, а той свали прозореца и подкара още по-бясно след един колега. Варна се разкиска – той ще си приказва с колегата – ай, сладур! Приближи го и се провикна през джама: Бате, да имаш две по петдесе? Чакай, развикахме се, ще съберем, щом нямаш – направо си представих Скорост 2 – маршрутките карат паралелно и правят трансфер по булеварда, летейки покрай бутици Гучи и Армани. Оправихме работата с плащането, а пилота се обръща към нас и важно пита:
Уер ар ю фром? – както искате го разбирайте, човека искал да знае на къде да ни кара.
Аз съм първосигнална, обаче, и звънко рекнах: Булгаристан!
Като се захилиха останалите пасажери: Карай бе, бате! Карай при комшийте – колко му е.
Ей, поне през хотела да минем пътьом.
Нейсе – достави ни на Таксим. Берлин , кръстейки се, слезе и му вика на чист български – ти си ненормален бе! Луд!
Бележка под линия
Честно казано, аз не употребявам думата „ненормален”. Няма я в речника ми. По-скоро луд – редактирай с луд. – бел. Берлин
Последствие изпукахме от смях – ама нали сме си в хотела на безопасно. Не бе, сериозно, ако някой беше седнал да ми разправя, че така си решават проблемите с ултрасите, щях да му отговоря – да, разбира се, а на ум да го квалифицирам. Това е то.
Чакахме Назиле – сестрата на Айлин . Меломан. Елегантно-строга, с искри в очите.
Тя дойде, семпло и уверено ни обясни защо Бабилон не е подходящ и ни поведе към едно място, наречено Балкона – ние намазани, гримирани. Улиците бяха превърнати в един огромен купон, в който има място за всички – рок, рап някакъв, класически евъргрийни, традиционна турска музика и прочее. Вътре не се пуши и 80% от хората си пиеха бирата на паважа, дружелюбни и приятелски. Интересното е, че клубовете, и въобще местата за забавление са от партера нагоре, додето стигнат (подземията сто на сто са византийски и прочее катакомби). „ Балкон” беше разположен на последния етаж в сграда с тясно стълбище и асансьор. Желаещите да се качат изчакваха реда си. Горе беше великолепно – светлините на града, тъмнината на морето и шумовете. Чудесната музика. Пак ми стана сюрреалистично. Претъпкано. Излизането за цигара си беше приключение – докато се промъкнеш до пепелник си настъпил поне трима души.
Назиле ни предложи предпочитан коктейл Йегербомб: във водна чаша се пълни с редбул, а в него нежно се пуска чашка-шот с Йегермайстер.
– Давай, вика ми – пие се на екс.
Очите ми се обърнаха на чаени чинии.
– Съвсем възможно е, давай смело – пробвано е.
Е, като си в Рим – прави като папата. Но се оказа абсолютно възможно. След като прекарахме най-отпускащия час и половина-два, решихме да тръгнем и да видим друго. Искахме емоция. Назиле ни поведе към рок-клуб. И като казвам рок – наистина е рок. Турски. С група и певец. На входа явно ни харесаха и минахме фейсконтролата с лекота, дори получихме масичка. И четири бири. Напомням – вътре без цигарен дим.
Групата си взе инструментите, певецът запреглежда микрофона. И както се оказва си имахме класически екземляри: полускрит барабанист-непукист (от него видяхме само 30 см), каменен басист (мърдаше си само пръстите на ръката, с която дърпаше струните на баса), друг китарист-ексцентрик (коронния му номер видяхме по-късно – втрещихме се) и солист, който съзнаваше мноого добре к`ъв е готски и беше бездънен по отношение на бирата. Бендът се оказа неочаквано добър. Изсвириха и изпяха толкова турски рок, че цялата продукция на Пайнер (като един значителен източник на музикални единици), няма да стигне да ги засенчи.
Бележка под линия
Назиле каза, че това е само малка част от въртящите се из музикалното пространство песни .
Нямаше танцуващи, но хората видимо се наслаждаваха на преживяването – също като нас. Един-двама гости се пробваха да се включат към нашата компания, обаче Назиле безупречно ги дистанцира. Тукашните мъже нямат усещане за мярка, каза тя. Ние пък смеехме като девойки – виж ти, бройки сме си, к`во! Обаче си гледахме в нашата масичка. Ако някоя се е огледала – твърде дискретно ще да го е направила.
По едно време, Берлин и Варна тръгнаха към тоалетната ли, да пушат ли – не разбрах. Връщат се след малко и се хилят:
– Застанали сме пред тоалетната, а ей го и солиста – Берлин надвиква шумотевицата.
– Аз тъкмо да го питам нещо, а той наобиколен от разни дето също го питат нещо.
– Бе тъкмо да го хвана – кискането е заразяващо
– И Варна по едно време вика на български – оставете го да се изпикае човека, с толкова бира да не му е лесно, ей го на и да пее пак трябва.
– И взеха, че го пуснаха.
– Ама той пък трябваше да чака да освободят тоалетната…
Бележка под линия:
Версия 1:
хахаха да не мислиш, че помня аз – бях в тоалета и когато излязох – идва певача пристъпя от крак на крак, обаче ние го занаобградихме – аз исках да разбера как се казва групата, а другите не знам какво искаха, но нещо му говореха. Всъщност доста смислен разговор ще е бил :)))))) Жалко, че не мога да го възстановя и явно по някое време съм се притеснила, че го задържаме – аз съм тактична дева все пак и като го пуснахме аз го дръпнах и го питах за групата, а той ми обясняваше, че няма група – бил само той рекох си – тоз е пил бая повече от мен ,хич не е сам . После си дадох сметка, че може пък и сам да е ,даже ми каза как се казва, но нямах салфетка да го запиша. Абе имаше ,ама много ме разочарова тоз нарцисизъм …
Трябва по-често да се навърта пред 00 в заведенията май, там е по-интересно.
версия 2:
Тогава дойде солистът. Аз не си спомням да съм го питала нещо. На него май не му се говореше много. Ама Варна и още някакъв го задържаха. Този – много комуникативен – сигурно му е говорил нещо, а оня наистина пристъпяше от крак на крак, биричката напираше… И тогава Варна – високо и на български: „АБЕ ОСТАВЕТЕ ГО ЧОВЕКА ДА СЕ ИЗПИКАЕ, БЕ!“
Много смешно :-)))
Изпиканият солист се върна и почна нова бира и нова песен. Атмосферата беше закачлива, направи ми впечатление, че хората се забавляваха не урбулешката, а лежерно, бавно и с приятност. В същото време, непрекъснато държаха под око телефоните си и прецъкваха небрежно с палец по клавиатурата. Още през деня го бях забелязала. Попитах Назиле – какво толкова пишат? Туитват, постват, тагват се – отговори – ето и аз ви тагнах току що.
Наведе ме на мисълта, че съвременните технологии разширяват седянките в невероятни параметри, дори има рекордьори, участващи в по няколко наведнъж. Забавно е да си представяш как конушмака придобива гигантски размери в социалните мрежи.
Междувременно публиката поутихна, поразсея се и групата реши да си върне популярността:
Настъпи времето на ексцентрика-китарист. 
Странна птица беше – голям нос, голямо чело, прикрито с дъъълги коси, височък такъв. Ухили се гяволската и вместо с перце, започна да свири с език. Свири, свири, спре да си почине и гледа още по-гяволската. И пак засвири.
Викам ей сега стана женски бой или поне две от присъстващите дами ще му направят мили очи. Въобще не познах и се наложи певеца да вземе микрофона отново. Публиката не беше готова за такова новаторство. Реших да изляза навън, за да изпуша една цигара.
По втори петли движението по Истиклял бе все така шеметно. Отново в погледа ми се наби черно-бялото от фланелките на Бешикташ. Феновете се прибираха с трофеи – чимове трева, табелки, седалки. Една бабанка си носеше дори две – една черна и една бяла. После в Интернет видяхме как са се опитвали да разфасоват и вратите – висяха по 10тина души на напречните греди, но май безрезултатно.
Нощта беше млада и искряща. Обратно в бара – музиката се вихреше, алкохола беше малко, към 2.30 разрешиха да се пуши вътре. Чувствахме се страхотно – чисто удоволствие от хубавата музика и споделената вечер.
В ранната утрин излязохме на Истиклял. Тръгнахме да намерим такси за Назиле, а ние бяхме огладнели. Вървяхме бавничко и си викахме – щото ни глъхнеха ушите от тонколоните и рока. Стигнахме Таксим и направо замрях. Околността бе пожълтяла от таксита. Все едно нарисувани едно до друго – как не си стържеха боите , не можах да разбера. И също как някоя кола смогваше да се отдели от жълтото ядро, остана мистерия и загадка.
Преди да си тръгне, Назиле ми даде инструктаж:
В онова кафене отстреща правят мокри хамбургери – пекат ги на водна пара и са сбръчкани едни такива, но всички ги ядат, защото са много вкусни. По-нататък дюнери, а можете да си вземете и миди от някой продавач – безопасни са. Потъна в таксиметровото море, потупахме задницата на колата, в която се качи и 20 мин по-късно ни пусна смс, че си е у дома. Първа се реши Берлин и си хапна дюнер. Варна хапна от нейния, пък се върна и тя за същото. Аз реших, че няма да ям. Тръгнахме към хотела, а по пътя се спрях да си взема миди за около две лири. Голяяяма грешка. Отивам аз към тавата и едно момче, стиснало половин лимон, ми се усмихва. Варна и Берлин застанали 5 метра по-далеч, започват да ме уговарят да не се халосвам и да не ям така на улицата, щото утре да не ми търсят доктор. Аз непреклонно посягам към първата черупка, полята с лимонов сок. Варна 2 се завихри безмълвно и разтревожено и кълна се – чух драматично оркестрово изпълнение на Лондонската фирхармония. Край – лапнах мидата. Горките – не бяха чули инструктажа и никога не бяха опитвали такъв деликатес. Нежната мида, заедно с пикантна хапка ориз, толкова богата на подправки и усещания, че езика ми затанцува жига (не, че знам какво точно е жига, но ми звучи много динамично). С мъка се откъснах от сергията. Десет крачки по-надолу осъзнах, че съм гладна-озверяла. Замрънках. Варна категорично отказа да се върне за мокър хамбургер (20 метра обратно). Берлин започна да настоява за солидарност. Аз кроях пъклен план да стигнем до хотела (50 метра напред), бързешком да се върна и да се НАЯМ. Обаче – върнахме се всички, а мокрия хамбургер, изстрадан и извоюван, се оказа перфектният завършек. Няма човек, който след дълга нощ да не оцени закуска на разсъмване. Точно три хапки мекота, солено и сочно кюфте, с още нещо, за което не ме беше грижа какво е.
Аз вече бях блажена и готова да си легна.
Момчетата от бара до нашия хотел, не пропуснаха шанса да си разнообразят сънливите часове:
– О, абла (много уважително – како) заповядайте – специална музика има, да пийнете нещо, а?
Шегаджии – знаеха, че няма да ги огрее, ама знае ли се пък?
– Не, благодаря.
– О, моля – само за малко – влезте да видите, само надникнете. – младежа, с остра прическа – нещо като грънч и миловидно личице се беше обнадеждил от отговора ми
– Не, благодаря, отиваме си.
– Еееее, ще пропуснете ли – вървеше до мен и си приказвахме като братче и сестриче.
Но, горкото не беше преценил раздразнителността ми:
– Абе, аз казах ли не!
– Ау, извинявай, абла – малкия се изнесе с притеснителна бързина.
Легнахме си някак. Последното, което помня, че Варна и Берлин обсъждаха някой си Вайбър, а аз гледах недоумяващо локвата пред душкабината. От къде беше тая вода? Омотах се в някаква кърпа и се строполих в леглото.
На другата сутрин моите другарки нежно ме събудиха и напуснахме хотела с високоморалния дядо-администратор. Докато се събуждахме, се оказа, че някой случайно звъннал на мъжа на Варна с тоя вайбър и той притеснено връщаше обаждането – все пак, не всеки ден се случваше жена му да му звъни към 5.00 АМ от комшийска държава.
Събрахме си багажите с жал и слязохме в „нашето” кафене за сутрешно ободрение. Докато си пийвахме кафе американо (турското не е за сутрин), решихме да попитаме управителя – усмихнат, леко закръглен, симпатичен като мишок от някой филм на Дисни, – дали не можем да оставим чантите с багаж при него? Сервизното микробусче на автобусната линия до автогарата тръгваше чак в пет следобед. Можело, ама той щял да бъде тук до 16.00. Обещахме да сме точни, да си вземем багажа и да кажем: Истанбуле, Истанбуле, много си готин, ама да вземем да се прибираме при дребна челяд и добри мъже.
Но сега: Най-напред тръгнахме да носим багажа на Берлин в един хостел, защото полета и беше на другата сутрин – нямаше смисъл да плаща целия апартамент още веднъж. Предната вечер Назиле ни придружи до мястото – огледахме го, тя прецени управителя и спазари(ха) легло/ условия. Берлин едвам си удържаше устата, докато Назиле си говореше със собственика. Такава си е нашата, убедена е, че вълка си върши работата сам.
Свършихме тая работа и обратно на булеварда. Искаше ми се да седна някъде и да откарам цял ден, но в същото време и да не спирам. Малко са два дни, нищо не са. Стигат само за половин Истиклял. Чудихме се какво да правим.
Къде-къде – а за подаръци. Берлин отдели точно време и започна да засича шляенето. На мен ми оставаше само да потърся специалните бонбони за дъщеря ми в един магазин на Коска. Не веднъж съм разказвала за техните магазини – там има локум на малки парченца – точно хапчица за след кафяна глътка, халви – сусамени, с лешник, с шам фъстък, с какао, конфитюри и сладка – от какво ли не, но най-много от смокини и кестени, сладкиши разни с шоколад и най-много бонбони: плодови, с ядки, карамелени… Аз бях Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче – превръщах се мигом щом зърнех надписа Коска. Търсех Сакъз бонбони, обаче нямаше. Взех кутийка млечен карамел, с надеждата, че ще се хареса от принца и принцесата у дома.
Варна обезпокоително спокойно се моткаше в тоя магазин, в оная книжарница. Пробвах се да намеря сакъзените бонбони ощена едно-две места, но – неуспех и се отпуснах по течението.
– Остават още 15 минути да приключим с пазаруването – Берлин обяви
Тя искаше да види колкото се може повече от Истанбул и искаше да слезе на Босфора. Ние – естествено с нея.
Варна просумтя. Аз изпаднах в колебание нямах да пазарувам, ама и не ми се спринтираше по калдаръма.
Жегата нарастваше. Времето летеше:
– 10 минути – Берлин трезво отчете
С неудоволствие ще кажа, че пресрочихме и имаше леко сътресение относно истинските ценности в живота – шопинга или културата.
Нейсе, поразходихме се из препечените улици, по нагорещения мост над Златния рог. Стигнахме Еминьоню – претъпкан с хора и фериботи, лодки , риба-скара, африканци с шарени пижами и часовници, наредени на килимчета. Обиколихме няколко гишета за туровете по провлака и точно две обиколки по Босфора имаше. Едната сега – до 10 мин, и другата след час. Но времето наистина не се беше спряло, та ни се наложи преорганизация. Берлин ходи, пита, колко часа, до къде, ама сега ли тръгва, другата кога е. Ние с Варните се почесвахме, побутвахме и гледахме часовниците. Станало към 3 ПМ. Дръпнахме Берлин от пазарлъка и почнахме скръбно да се прощаваме. Целуваме се, прегръщаме се, несправедливо бързо минаха тия три дена. За наша чест, никоя не ревна. Бойни натури се оказахме. Оставихме Берлин да се носи по сини Босфорови вълни, а ние обратно се отнесохме към багажа. Пътьом не устоях – и си взех рибен сандвич от пристана. Еййй, няма такъв остър мирис на препечена скумрия, свеж лук (после ми трябваха десетина дъвки, ама кой ти брои) и мек хляб с хрускава коричка.
Не си се представях да крача в жегата, натоварена с бонбони, фотоапарат и да дъвча вкусен сандвич. По- ми се искаше да съм седнала на някое сенчесто място, с чай на масата и босфорския бриз , но библейски се утешавах – има време за всичко – за мир, за война, за чай, пак за Истанбул и най-вече още Варни, Берлин и Бургас. Прибрахме си багажа и отидохме към офиса на автобусната линия. Попаднахме на много необичаен за нас, а по тукашните стандарти често срещанн тандем. Младо момче, стегнато в закопчана до адамовата ябълка риза, поизпотено и много сериозно. Прав до него, с много елегантни жестове го ръководеше господин почти излязъл от средната възраст. Облечен в тъмен костюм от три части този човек беше недосегаем за жегата. Попитахме навреме ли сме дошли, може ли да си оставим багажа. Да, усмихна ни се делово, но не носим гаранция за оставените куфари.
Спогледахме се с Варна и оставихме нещата си. Някъде наоколо трябваше да има място, където да поседим около час и половина до трансфера. Намерихме най-непретенциозния Кюфте Бюфет. Долу в приземието трима мъже скучаеха поради липса на клиенти. А отвън на силно наклонения тротоар имаше две масички. Седнах на единия стол, имах чувството, че ей сега ще се изпързалям чак до Босфора. Нейсе. Варна реши да оцени кюфтетата та ентусиазирано пое порция (ей голям глад я подгонва тази жена).
Доскуча ни, въпреки че имаше интересни минувачи – момче и момиче се целуваха на ъгъла около 15 минути, докато им стигне за довиждане, младо семейство с баби и дядовци и бебе около половин час се измъкваше от минивана си и прочее. Преместихме се в градинката до спирката – имахме още 15тина минути до тръгване. Там огледахме други пътници. Най-занимателен беше младеж, изпращан от майка си и още една леля. Двете се надпреварваха да излъчват загриженост, да го разпитват за бъдещите творчески планове. Той обясняваше нещо за изпити, за работа. Мина трансфер на друга филма, момчето набързо се качи сред въздишките и прощаванията на възрастните жени.
Дойде нашата връзка, седнахме унили вътре. Секунди мълчание и после влязох в бясна смс сесия с Берлин: къде сте – пред офиса на автобусите, но тръгваме почти-къде точно – отляво на хотела, тръгваш надолу- не разбирам, обясни ми КЪДЕ ТОЧНО-остави, почти сме тръгнали. Тъкмо натиснах последното копче и Берлин скочи отгоре ни, възторжена:
– Страхотно беше, малко ветровито, но невероятно преживяване, много е красиво, вие тръгвате вече, много хубаво беше, но свърши бързо този уикенд, дайте последни целувки… – дигна оборотите това момиче
– Ий, слизай, ето го шофьора – мляс-цун, хайде, до скоро.
Берлин слезе и залепи ръцете си на стъклото отвън. Бяхме като осмокласнички. Шофьорът запали рейса и прекрати всякакви сантименталности.
На авгогарата пристигнахме час преди тръгването към Булгаристан. Намерихме си едно слънчасало кафене с Варна. Седнахме за последен чай.
– Имате ли сладолед? Едно ескимо?
– О, дааа – и сервитьора прибяга до близкия пазар да достави ескимото. Няма няма.
Насреща ни боботеше телевизор. Имаше репортаж за Бешикташ и малката „кавга” пред стадиона. Излъчиха моменти, в които само силуети се мяркаха сред мъглата сълзотворен газ. Притепера ми лъжичката. А после, на живо, включиха репортери някъде от Диарбекир, където бе взривена бомба.
Бек ту дъ риалити.
Варна се разходи наоколо и се върна възмутена:
– Да мъкнем локуми и бонбони, подаръци цял ден, а тук зад ъгъла да има всичко – и Коска и маслини, че и сирене, да не говорим за гащи. Мол на три етажа!
Върнахме се към автобуса и потеглихме към дома.
Харесване на това:
Харесвам Зареждане...
Hrupkavo's Weblog 