Най-напред ще кажа нещо, което е очеизваждащо – блога все още е в строеж. Очевидно съм от най-простите консуматори на ПЦ, та нещата стават по-бавничко при мен. Но темата днес е друга.
Сутрин в неделя. Един от възловите моменти в седмицата. Поне за мен е така. Винаги се разкъсвам между желанието да се наспя, ама хубаво да се наспя и идеята да не изпусна нито част от деня. Първото си е доста рисково. Поне три години ми отне да науча дакела да спи с нас /не да ми заиска разходки по тъмно/. Но четвърта година се боря да внуша на сина, че МАМА ИСКА ДА СПИ. Детето обаче си има характер и не винаги се съгласява с горния постулат. И естествено, спането в неделя отдавна не е постулат, а по-скоро наивно пожелание в събота вечер.
От известно време насам се запалих по темата здравословни навици. Имам едно колело, което ръждясва и плаши мишките в мазето. Редно беше да си оправдае инвестицията и подвластна на едно хрумване, го заведох на профилактика. Предната събота. А днешната неделя пристъпих към изпълнение на хрумването. Цяла седмица се уговарях с една приятелка кога точно да паркираме пред входа, да проверим запасите от вода и да се изнесем към морето. Сложих една аларма да ми бипне в 7,00 и с молитви за слънце си легнах. Лошото беше, че непредвидих смяната на часа. Криво-ляво /повече криво, защото нямах време за кафе у дома/ тръгнахме към 7,45 по новото, 6,45 по старото време. Така ми се спеше, така отвратителен ми беше факта, че бях забравила да си напомпя гумите, че аурата ми стана отровно-зелена. Крепеше ме единствено мисълта, че все пак кафе ще има. Повярвайте ми, човекът е единственото същество, което има глупостта да поставя абсурдни желания по-високо от неделното спане. От друга страна, един примамливо отслабнал силует, със стегнат крак се оказва твърде важен стимул.
Събудена и прилично охладена влязох в едно кафе. За секунди се пренесох в друг свят – мека светлина на бара, проблясват частите на огромна и сложна кафемашина, мирише на италианска лаваца, на вкусно изпечени закуски и е домашно топло. През големите стъклени стени се вижда сивия пясък и зеленото море. Направо си извън времето. На масата вече сме 4 броя. Кафе и small talks – какво повече и трябва на една жена?. Голяма работа, че е 8,00, пардон 7,00. И рецептата за рибената чорба си струваше.
След двойното еспресо съм готова да карам до Пловдив. Навън е доста хладно от насрещния вятър, след профилактиката велосипеда лети. Морето нещо се сърди на някой, но пък на мен не пречи – дишам си йод на воля, копнея за ръкавици /насрещен вятър казах/ и си карам. И пак смол токс – не сме на състезание де.
Краката ме наболяват и с мисълта за мускулна треска се отказахме от курса до Пловдив и си останахме с няколкото километра по морския бряг. Все пак – граници трябва да има.
Към 10,00 отивам да купя картофи и съм свежа и бодра като пионерче на тържествен сбор.
Hrupkavo's Weblog 