Първокласни задачи

По принцип мозъкът ми  работи математически. Толкова е силно това, че като погледна нещо, първо го виждам математически, после физически и хуманитарно. Лошото е, че като видя повече от 5 цифри на едно място, блокирам тотално. Защото в началните класове ми объркаха настройките (колко е важно да си знаеш даскала)  и сега мозъкът ми се разделя на две като библейското Червено море, за да преминат числата през мен (Каризма, ама не съвсем).

У дома имаме първокласник и още не съм изпаднала в стрес, щото какво да му се стресираш на задачите – 3 плюс 2, 10 минус 7, Пешко имал 3 ябълки, пък Иванка с три повече (пази си ги момичето). Какво да му се стресираш? Аз докато си купя кило ябълки и три моркова употребявам алгебра колкото за три първи класа. Шен съм.

В края на годината, в училище зациркулира една много жизнерадостна идея за Коледно математическо състезание. Плаща се една таксичка и децата се състезават. Усещането е като да си ги пуснал на Сузука (не колата, пистата). Е, пък на наш”то му върви смятането, записан е!

Добрата ни госпожа Учителка много меко, но ужасно настойчиво, ни помоли да прегледаме едни тестове от миналата година и да посмятаме – ей така като тренировка. Разпечатахме си тестчетата, хващам ученичето на тясно, връчвам му молив и почва. До 6-7ма задача – песен.

Изведнъж пред погледа на мен и детето се разкри ей това:



Е, викам си, само три са, няма какво да се стягам. Ама като видях как са гарнирани с квадратчета, одма блокирах.

Звъннах на една приятелка, дето владее тия техники и викам: Какво е туй?  Тя веднага ме светна. Пусна линкове, подшушна къде има инфо.

И пред мен блесна една сива индустрия: форуми, малки и големи социални общества, дискусии…Докато ние с отрочето щастливо си пропиляваме дните до състезанието, хората смятат!

Амбицирах се, какво пък. Взех да надъхвам детето (то се съпротивлява доколкото може), почнах да ровя из мрежата, а междувременно го оставих да си довърши тестчето. Е, да, ама

стигнахме до:  2 <  + 1 < 7. На мястото на емота (сама си го избрах) трябваше да впишем нещо.

Е, как се доамбицирАх! Ех, да му се не види, кой, аз ли няма да впиша каквото има за вписване… След половин час кански мъки, звъннах на онази приятелка.  Тя ми се присмя      най-нагло, обаче като и обясних за оная работа с настройките, дето ми ги объркали, ме съжали момичето.  Сподели отговорите.

Та така, сега тренираме всяка вечер, обаче от три насам,  детето иска да спи у баба си.

http://math-bg.com/

Реклама

Училището е НОВАТА КАЗАРМА

Как се втрещих

Едно време за казармата казваха, че тя оправяла и най-отвеяния (това си е разработка на военните, но е въпрос на друга тема). Сега казарма няма, но да подшушна – Първи клас е Новата Казарма. И веднага следва въпроса – колко ми е отвеяно детето и ще го оправи ли първи клас.  Хлапакът прекарва едни осем часа някъде, където аз нямам ПЪЛЕН достъп. И остави това, ами не ми отговаря изчерпателно на кръстосания разпит, който му организирам привечер.  На баща си се е метнал.

В резултат родителите обикаляме и като гладни кучета за малко инфо – то все ни е недостатъчно.  Аз, например, предвиждам горко да ридая още поне 10 години по контролното право над наследника. Какво ще стане като се ожени? Моли се, снахо, да се разберем.

Но както ме е мама учила – „Пред хората – НЕ!” и се показвам една адски отворена, прогресивна, готина майка:  Кой, сина ли? Ще се оправи сам. Аз само наблюдавам (и същевременно ям късове от черния си дроб). Има обаче и напористи възрастни. Ужасно, страхотно увлечени по правди и справедливости, с татуирано лого  „Да ми се възстанови” на челото.

За нас, родителите,  учителката е създала рубрика  „Пожелахте да видите” .

Как се изненадах една сутрин, когато синковеца се оказа действащо лице в този раздел .  Изпращам ученика в коридора, обръщам се към наставничката с дежурното: Нещо?, ама с единия крак съм навън.  Прибрах си го бързо, след като вместо обичайното Нищо!, дочух едно Амиии…Двама другари си играли с една другарка, дръпнали коланчето и то се скъсало.  Главата на семейството със скъсаното коланче, прилежно  прибрал в торбичка накъсания аксесоар и го предложил на учителката с думите, че много станало вече (предишни случаи, дето не ни касаят).

Моят ли син дърпал повече, чуждият ли – не знам, но взех скъсаното (учителката се чудеше как да подходи).  Втрещена бях и още съм така – първо, синът ми повредил чужда вещ, второ – забравил да ми каже, трето – какво ще го правя сега това коланче?  Вадя половинките на нещото, а то, горкото,  като че ли направено от хартия – с поглед го прокъсах само.  Ей, викам си, къде е въпросният баща да се разберем с него. Пък ако с мен не може, ще извикам нашия татко, въпреки че последния е много спокоен и няма да стане драмата.  Да, викам си, ще се поправяме. Ама поправката струва повече от едно ново (по потребителски данни). Е, тогава, викам си, ще купуваме ново. Ама такова хартиено не намерих, а аз държах да е правилен респонсът, та исках точно същото. Наложи се да купя нормално.

Седя си сега и разсъждавам. До къде трябва да стигнем с възстановяванията, обещетенията и прочее? Дали аз съм стисната – може би. Но, все пак,  рисковете на живото предаване, отчитат ли се? Става въпрос за ДЕЦА, все пак. Никой не е тръгнал да унищожава чужди коланчета умишлено (имам свидетели).  До какво ниво трябва да стигаме? И хем ми се иска да се саморазправям с тоя родител,  хем пък се чудя за какво ли.

А, днес, нашичкия купил близалка на момиченцето, просто ей така. Народът си го е казал – докато умните се наумуват, лудите се налудуват.

П.П. Справедливо ще е да се отбележи, че конфликтът „Коланче“ се разреши. След като изчистихме комуникационните замърсявания, стиснахме ръце с таткото и се успокоихме.