За пореден път ще имам удоволствието да известя близки и приятели, че ми предстои едно бързо отказване на цигарите.
Въпреки че пушенето на цигари – пиенето на тютюн, както поетично го наричаше дядо, – е било извор на значително удоволствие. Но, както е изведено в един философски постулат – количествените натрупвания водят до качествени изменения. И пушенето ми, от епикурейски акт, някак се индустриализира, механизира, стандартизира и се превърна в обикновено пафкане. Но все пак, ако бях толкова категорична, хич нямаше и да пиша хроники на едно предизвестено отказване, а щях да си го свърша това нещо от раз. В днешно време не е лесно да се направи подобна стъпка. И особено в България. Първо – тук всички пушат (и мъжът ми, включително). Второ – такова консуматорстване ни предлага днешната действителност, че просто не може да му се устои. Подозирам, че пъхат в цигарите мононатриев глутамат (онова дето превръща пепеливата суха супа в неземно гастрономическо ахкане на умната домакиня). Но млъкни, сърце!
В какво се състои моята идея:
Най-напред ще трябва да преодолея вярването, че: нали ги отказвам, какво значи една повече или една по-малко? Тук, драги близки и приятели, на мен не ми се получава. Или по-скоро, получава ми се, но странно. В един момент аз цигарите съм ги отказала и съм изградила абсолютно непушаческо себеусещане, което парадоксално е съчетано с едно настървено пушене. Сега съм тотално откровена, държа да отбележа. Т.е. някак си трябва да разделим образите на лирическата героиня – аз – все още тютюноконсуматор и аз – реален непушач.
Забелязали ли сте, как мисълта ви става буйна, богата, остра като бръснач и логически непоклатима, когато се самоубеждавате в нещо, дето е вързано за „трябва”, вместо за „искам”? Защото на мен цигарите са ми по сърце. Вземайки цигарата между пръстите си, щраквайки запалката – аз съм едно аз и половина. Удоволствието от дима, от жеста, от каквото там има да се прави докато се тютюнопуши, въобще не допринася да се отрезвя и да взема, аджеба, да помисля над нещата. Там – здравето, там – финансите, там – общественото порицание…. Но, напоследък, удоволствието ми бяга и егото ми е понащърбено – аз, да не мога да откажа цигарите? Да бе, да. Здравей, ти свободна жено!
Та така. Да се върна на темата.
Ами няма да пуша. Но тогава започва великото криене. Някак си – забравям да спомена на всички около мен, че спирам с този грях. И винаги има по някой, дето хабер си няма от душевната ми борба. С когото, обляна от вътрешни самообвинения и омаломощена от повика на съвестта, се отдавам на този навик, тайно. И този човек ми домилява, независимо какъв е.
Все пак, няма да пуша, решавам си ( в този момент, как ми се иска да пална една – за сбогом…). Но опит за сериозно отказване не съм правила от около …години – вече съм една уверена жена, зряла, доверяваща се на собствените си усещания (е, при такива приказки, викам си – това, верно ли е?) Стига бе, да не съм само един проЗД консуматор? Нали, уж, съм съм за естественото и волево общуване с околния свят и продуктите му?
Доверявайки се на статистиката си (и такова проучване проведох), около 30% от изпушените цигари са свързани с приятното ми предишно усещане. Време е.
След като ще спирам реално да пуша и няма да се крия, остана най-главното: да си измисля занимавка. Съгласете се, не мога да помъкна 20 ябълки (дали не мога?) – толкова пектин, струва ми се, е противопоказен за офисния човек. Бонбони не обичам, а от дъвките ме болят зъбите. Всъщност, целта не е занимавка, а алтернативно удоволствие. За сега – приемам съвети.
Като начало: обявявам, че спирам да пуша от 8.00 часа, 12.10.2011.
А така, сега!
Hrupkavo's Weblog 