hotel Louloudis

Гледката е невероятна!

На другия ден, след добра закуска, тръгнахме дружно да разгледаме Лименас – главния град. Слязохме от колите и сякаш се озовахме на улицата в някое българско морско градче – чуваше се българска реч, търговците бяха наизнесли почти същите стоки като у нас, на същите сергии и щендери. Балканска работа! Не ми хареса, а и другите не останаха впечатлени. За това тръгнахме по крайбрежната алея, пък сувенирите оставихме за после.

Както се изрази детето, хората си бяха паркирали лодките и моторниците, но за моя изненада, водата край тях беше чиста и бистра – една торбичка или пластмасова чашка не видях, само рибки се стрелкаха му тях. Лека полека приближавахме центъра и се чудехме какво да разгледаме от историческите точки – щеше ни се разгилдисването ни да е по-целево. Минахме край едно заведение за гирос – гръцкия дюнер и продавача-готвач весело ни заподканя – Ела, ела! Ама никой от нас не беше гладен и артистичния търговски подход остана без отклик. Язък. Изведнъж вляво от нас, сякаш някой разбута къщите, сергийките и павилионите и се откри площада. Казано автентично – агората. Сами по себе си останките бяха разхвърляни и не толкова интересни (аууу, какво пренебрежение към историята). Встрани, обаче, имаше една ръждива табела с изрисувана и описана схема на всички сгради, колонади – каквито са били. Еййй, като се зачетох, направо влязох във филм. Само си представих, че на каменната плоча, върху която се бях изстъпанила понастоящем, са стъпвали още преди новата ера – настръхнах, вервайте ми. После тръгнахме към амфитеатъра. Докато се чудих защо е направен толкова нависоко, по-образован член на групата ме светна, че така било по принцип в древна Елада. Докато катерехме стръмната улица, минахме покрай нещо като забравен отдавна изкоп. Е, не бе толкова затревнен, а и имаше руини в него. При по- внимателен оглед, на мрежата забелязах табела – светилище на Дионис било, никакъв изкоп. После се сетих, че в някой от сайтовете за Тасос, бях чела за тази забележителност и се изумих. В Гърция не си оставяха и най-дребното магаренце в калта – няма антично местенце пропуснато за туристите. Едното от нашите момичета чак се разсърди, че го е пропуснала, ама с тоя малък мащаб… Малък се оказа и амфитеатъра, но определено си заслужаваше посещението. Първо усилието, което си направил, за да се изкачиш, второ – самата пътека и входа на театъра сякаш те водят вътре в природата, в хълма – почувствах се уютно (по принцип се плаша от високото и от надвиснали скали, но само малко), трето – гледката, която, слава Богу, запаметихме в хубава снимка, четвърто – пак онова усещане за допира с Античността. Невероятно, как едно не толкова възвеличано място, може да ти донесе такива трепети. Забелязала съм, че по-известните туристически забележителности (поне посетените от мен) въздействат, но не така откровено. Местните се стараеха да поддържат атмосферата – ниски, с изчистени линии сгради, бяло варосани къщи (даже и уличната настилка тук-там).

Настоящето ни застигна в една пекарна, където сред хляба и сладките имаше достатъчно шоколадови яйца и вафли, за да може децета да си получат обичайните радости, наред с възрастните, разбира се. Парче хляб след разходка има най-вкусния вкус. Вече нямахме оправдание да пропуснем и търговския въпрос. Подправките, узото и зехтина имаха твърде напудрен вид, аз исках нещо по-истинско и ги пропуснах. Задължителното магнитче за хладилника беше избрано измежду най-кичозните, с форма на острова, детето и то си посочи нещичко. Мама искаше да си купи чехли от естествена кожа с античен дизайн. Няма смисъл да се отделяме от туристопотока, я. Влязох в един магазин – мерих, гледах, накрая пипнах заветния чифт. Търговецът самоуверено ме осведоми: Ханд мейд. Вери стронг. Вери, вери, ама на другия ден успях да ги поразлепя . Да ни е жив и здрав кварталния обущар. За сметка на това, на тати купихме най-бялата, памучна, гръцка риза. Но успеха на тоя алъшвериш оценихме малко по-късно.

Прибрахме се в хотела, за да се реорганизираме за самостоятелни забави. Пътьом поразгледахме и няколко градини с бунгала. Имаше доста български автомобили – някои с ремаркета за лодки, други без. Къщичките бяха разположени в градини или дворове, изглеждаха така сякаш отиваш на гости на леля си на село (да речем). Бунгалата са предпочитани предимно от хората, които искат да ходят на риболов – място има повечко, свобода на движението също. Около целия остров има места, където запалените по темата могат да си ловуват на воля – Пиргос Кейп, Бабурас Кейп (Ставрос), Салоникос Кейп, Скала Марион, Пачис Кейп – за подводен риболов, а за обикновен с лодка, по-запознати посочваха крайбрежието от Алики до Скала Марион.

Паркингът за лодки

Поглед към Материка

Лименас, Агората

Част от пристанището

Водата край акостиралите лодки

Малко по-мътна, но с повече риби

Качихме се на колата и тръгнахме без определена цел, мислехме евентуално да стигнем до някое градче – Лименария, например. Крайбрежният път беше изключително красив. Напомняше ми на френски филм. Както на континента, така и на острова край шосето стояха в тихо поклонение малки параклисчета. Спряхме край едно такова – на Свети Рафаел, мисля. Вътре светеше нещо като кандилце, имаше картичка с образа на светеца и чинийка с монетки. Тутакси ми лъхна на тамян, свещи, пост и молитва. Твърде набожно. Чак нередно ми се струваше в земя на амфитеатри и Дионис да бъдат така прилежно подредени църкви и светци. Но ми беше така любопитно да разгледам някоя света обител, да видя каква е тая ревностна набожност, че тръгнахме навътре към планинското сърце на острова, да търсим напосоки манастир. Лежерната атмосфера на крайбрежието постепенно се смени с отрудени домашни зеленчукови градини, дворове с домати и пипер, а те естествено се преляха в организирани маслинени градини. Селца, по-скоро махали си стояха сред баирите, но и там застиналия живот беше застигнат от бързейте на туризма – вили и къщи за гости, малки ресторантчета имаше навсякъде. След един завой су нас се изправи строеж, увенчан с българска табела – купете си апартамент! Чак хлъцнах, толкова невероятно ми се видя, червена точка за бг бизнеса. До този момент си мислех, че нашенеца- турист, надали е фактор за успех, но ето ти опровержение. Шосето се виеше нагоре, все по-тясно, накрая мина в чакълена алея. Спряхме и се наложи да се разберем с един местен, колко има до манастира по пътя. Почти телепатично, на смес от сума ти езици, разбрахме, че има около 5 км. Слънцето напичаше, ние бяхме с малко дете и стръмния път мигом ни изпари ентусиазма. До тук с проучването на религиите. Върнахме се на панорамния път и продължихме към Лименария. Курортното градче беше малко, стръмни улички и магазинчета за сувенири. И там се чуваше българска реч. Седнахме да пийнем кафе. Пристигна сервитьорката и заразпитва на гръцки, какво, аджеба, ще си поръчваме. Мъжът ми се усмихна на гръцки и я помоли да проговори на английски. Момичето ни се извини мународно и сподели, че ни е помислила за местни. Ето го успеха на гръцката риза. Гръцкото кафе, беше досущ като турското – сварено и поднесено в джезве, сервирано с чаша вода. Какво удоволствие – слънчев, мързелив, топъл следобед. Времето ни беше ограничено, така че се наложи да тръгнем обратно към хотела. Имахме план да минем през някоя рафинерия, да си купим зехтин. За наш късмет, хората си почиваха в неделя. Хубавото беше, че рецепционистката в хотела ни беше запозната с подобни тежки проблеми и ни предложи да си купим от зехтина на собственика на хотела, който пък имаше и маслинени насаждения някъде си. Това беше най-хубавия зехтин, който бях пробвала до сега. Ако отидем пак до там, то една от причините ще бъдат поне няколко тенекии.

На другия ден помирисахме като за последно розмарина и тръгнахме към ферибота за Кавала. Времето пак беше мрачно и люшкането на ферибота разстрои децата. Тъкмо и на мен да ми стане лошо, когато града се разстла пред кораба. Сякаш нарисувани ву планината белите къщи и сгради се разсипаха на шарени части, украсени тук-там с палми, щом ферито приближи пристанището. На високото стоеше крепост и из града се виеше акведукт. Впечатлението от Кавала ставаше смесено – морско, южно, старинно. Естествено, щом навлязохме в улиците, съвременността ни се изсмя в лицето. Твърде силно трябва да ни е полюшкало морето. Групата се раздели на две – едната част тръгна да търси шопинг из търговската част, а другата се натоварихме в едната кола и се запътихме към Джъмбо – огромния магазин за играчки и детски стоки. Направо изпитвах нетърпение, представях си как цялото изобилие ще разтърси синчето и как превъзбудено ще припка. Чак и аз потропвах с крака. Мястото напълно оправда очакванията ни и хлапакът излезе от двучасовия тур предоволен. Струваше си да се откажем от градската обиколка, само заради усмивката на разбойника – умилих се.

Няколко часа по-късно бяхме на вечеря у дома, отпуснати от спокойната почивка.