Ягодови полета

Ягоди с кисело мляко

 

Представям си как излизам от апартамента, премятам нежно фишу около врата и с леки стъпки поемам из квартала, а на лакътя ми се полюшва кокетна кошница. Полите ми са широки, обувките удобни, устните червени.  Вървя, а около мен шумно и весело, слънцето блести, витрините на магазините са чисти, ухае прекрасно на препечен хляб. Някой излиза от близкото кафене и усещам мирис на кафе. Приближавам се до зарзаватчията и избирам лъскави патладжани, тъмнолилави – скърцат в ръцете ми. Следват нежнозелени тиквички, които ухаят на лятна трева, червени домати, един се претъркулва от коша, пада малко в страни от мен и се пръска. Семчиците блестят на слънцето, а продавачът ми казва мило – О, няма нищо госпожо! Не се тревожете. Получавам китка пресен магданоз и докато той тегли зеленчуците аз вадя портфейла си, питам  го как прекарва неговата дъщеря на летните курсове в Англия. Той усмихнат ми показва снимка на милото момиче на фона на Биг Бен. Довиждане господине, запазете ми от чушките за утре!

Бих го правила много добре това. Обичайно правя така: когато се прибирам от работа. Минавам покрай зеленчуковия магазин. Влизам, за да разбера какво е останало в края на деня. Има няколко места, които все пак са добре заредени, купувам картофи, лук, нещо за салата. Получавам чиста торбичка, която ще използвам неколкократно и се прибирам у дома, а там децата ме посрещат.

Само че,  нещата се случват все пак. И една събота, излизам от апартамента, нямам желание да сготвя имам баялдъ, но искам нещо специално. Нещо, което да отнема време, да иска детайл и да мирише чак на улицата, та хората, които минават, да преглъщат и да търсят с поглед прозореца, от който се носи такъв блажен аромат. Пускам и музика, нещо лятно, нещо с лимони и лед. В една такава събота стигам до малък магазин, близо до нас. Малката уличка, на която е разположен, изглежда сенчеста, тиха. Пред вратата има подредени каси с домати, краставици, зелени салати. Вътре е сумрачно, мирише на копър и малко на пръст. Посягам към картофите.

• За какво са ви?
• Кое?
• Картофите, за какво ги вземате? Щото ако ще ги варите, тия тука са по-хубави. Погледнете само:

И човекът зад щанда взема хубав объл картоф, сръчно отчопля парченце и ми показва:

• Цветът му е жълт – вижте какво хубаво жълто. Жена ми много ги харесва тия картофи. Стават чудесни като ги сготвите. Не се стричат, няма да се разкашкат – чуден картоф е това!

О, Боже! Мъжът ми се усмихваше и  изгледаше така, сякаш картофът му е раснал в шепите. Моментално купих два килограма.

След тази събота минавах вечер през неговия магазин и винаги, абсолютно винаги имаше нещо специално. Един ден, бяхме в чудесно настроение с мъжът ми – петък, късна пролет, прибирахме се. Спряхме пред зеленчуковия магазин. Докато пазарувах вътре и си говорех със съпругата на собственика – обсъждахме новата и прическа, съпругът ми ме извика:

• Ела да видиш – ягодите. Вземи малко.
• Казвам ти – няма да сбъркаш! Ягодките са чудни – вкусни, сладки – пробвай де, пробвай. Земи една, хапни да видиш на какво се вика ягода. Жената вътре се усмихваше, аз взех касетката и се чудех колко да поискам.
• Земи я цялата. Няма да сбъркаш. На мен жената ми ги слага в купа – студени, малко захар и кисело мляко отгоре – ама хубаво кисело мляко. И става приказка. Всяка вечер – с хубаво питие…Много ми харесват така, хем сладки, хем не много – Жена, как ги правиш ягодите, обясни на момичето!

Плодовете бяха три килограма точно. Когато ги измих у дома, цялата стая ухаеше на лятна градина. За утре съм си поръчала да ми запазят от домашните краставици.

До Доспат и обратно

Имахме няколко дни свободни, беше лято и напук на морето, решихме да пътуваме към Родопите, по-специално яз. Доспат и околностите.

На отиване тръгнахме по царския път, т.е. хванахме магистралата, като след Пловдив поехме надолу.  Погледът се почна да се губи в гори, пътят стана интересен и децата се ошашавиха на задната седалка.  Чудехме се къде да спрем, за да си пренастроим вестибуларните апарати, защото почнаха да дават отклонения.  От Пещера се отказахме – беше много рано за по-сериозна  пауза, пък и не беше редно да профукам джобните за екскурзията в магазините за обувки (какви ботуши видях на една витрина и извиках от възхищение дори, но мъжът ми реагира с рязко подаване на газ ).  Така или иначе, следваше Батак и там искахме да разгледаме.

Разтропахме се по площада и влязохме в музея. Добре е да се знае, че с един билет, може да се посетят Църквата от Батак, както и още една къща-музей.

Ние почнахме от историческия музей, за да си направим по-цяла картина. Изглежда не бяхме си научили урока от миналата година, когато заведохме децата в Националния в и те се отегчиха от третата зала нататък. Интересът тук трая един етаж (от мъничките)  – мъчно ми е да го обявя на всеослушание. Обаче имам питане. Защо повечето от музеите са останали в древни времена и експозициите им са скучни като пионерска витрина в пионерски дом? Схемата е една и съща, във всеки град, няма нищо, което да привлече вниманието на подрастващите ако придружителят им не се е захванал с трудната задача да ги умири, преведе през витрините и им налее факти с фуния в главата. А има толкова интересни неща скрити зад табелки и усукани описания. Готова съм да споря с всеки музеен работник ако и да съм лаик.   Въпреки че за мен е изключително ползотворно – ако искам да им остане нещо в главите на бедните ми деца, налага се да направя някаква подготовка и да играя ролята на Индиана Джоунс (макар и без камшик, за жалост, с него щях да съм привлекателна гледка).  Мога и да си отговоря на въпроса, също така – пари няма, хора няма. Но, за някои идеи не се иска много пари и много хора. Би било добро начало. А съм сигурна, че ако се отвори някой форум по пътешествия, идеите ще са хиляди и то съвсем безплатно. Да не говорим колко доброволци ще се намерят. Моля, министъра да си го отбележи. М-у другото какво стана с онази скъпоструваща ПР кампания, дето създаде фейсбук профил на министерство ли беше, министър ли (честно, не помня на кого или кой).

В този музей за първи път се сблъсках с нещо, което ми даде обширна тема за размисъл. Имаше изложени артефакти за партизани и други от ония смутни времена. С фашисти и антифашисти сме добре запознати, да речем до 78ми набор. След това запознаватето става все по-бегло и рязко изчезва. Нищо особено, но ме стресна фактът, че трябва да обяснявам този  момент като исторически и физически свидетел на времето. Съвсем различно става, когато се чувстваш участник, а не разказваш нещо далечно и леко имагинерно като битката при село Ключ, например.  Пак опираме до раздалечаването ни от култура и история.

След това прочувствено проникновение, излизаме на площада и влизаме в двора на църквата, където още се усеща мрачина и скръб. От всичко учено, четено, гледано, слушано за Баташкото клане, най-силно въздействие за мен имат стиховете на Иван Вазов. Църквата е гола, тъмна, малка и настръхваш като си вътре. Дори децата се умълчаха.  Скръбни се чувствахме.

 

 

 

 

 

 

Малко след това тръгваме за Доспат, защото искаме да приключим с пътуването за днес колкото се може по-скоро.  Много завои, много нивелация, денивелация, смяна на морското равнище – бяхме като пребити. Наложи се да спрем на отбивка, за да се осаферим малко. Бяхме съвсем близо до Доспат и гледката беше изумителна. В следващите два дни все щеше да е така.

Предварително бяхме резервирали  стая, което се оказа грешка по моему. Не, че беше лош хотелът, но на място щяхме да направим по-добър и колоритен избор. Въпреки че Доспат стана доста желана дестинация напоследък, места за нощувка има много. Популярни са разни вилни селища и други край язовира, но те се търсят от хора, които идват специално заради водоема. За обикалящи изборът е богат (цените са прилични – от 15 лв за стая в частна къща, през 30 до 60 лв за приличен хотел и нагоре ако имате желание)

Настанихме се и тръгнахме на разходка. Хладно малко, типично за планината. Градчето – тихо, пусто, дори малко повече от колкото трябва. Представях си разни уютни градинки, ресторантчета, хлебарници, повечко хора. Имаше ги, но някак бледи изглеждаха. Аз, обаче,  бях получила  жокер. В центъра се намирала сладкарница, чиято бисквитена торта е изключителна. Или поне се е запътила към понятието. Намерихме я – Сладкарница Менар.   (бях записала неправилно името, потърсих я чрез Street View, стои си там табелата, прекрасната, само да искаш да я намериш). Кафе си поръчах и торта – Да ви е сладко, ми казаха  и беше сладко.  До колкото разбрах, две сестри стопанисват мястото – с буйни коси, като от захарен памук, само дето не бяха бели. Те сами си правели и тортите.  Хора сядаха, пийваха някоя лимонада на масите отвън и си отиваха по живо, по здраво.

Бисквитената торта на Менар

Следващият ден беше  за Буйновското ждрело,  Ягодинската пещера, Дяволското гърло, Триград и Триградското ждрело.

Първо решихме да закусим. Бях видяла хлебарница-пекарна на едно място и когато я намерихме, оказа се, че всяка една закуска е приблана в найлоново пликче, изстинала отдавна. Но можело да я стоплят веднага. Дори и в Менар нямаше особено добър избор. Ех! Хапнахме по нещо, напазарувахме това-онова, а в супермаркета продаваха боровинки – стройна колона от касетки.

Буйновското ждрело се наблюдава отблизо – пътят през него е тесен, еднолентов и има огледала по скалите, за да се следи отстрещното движение. Но тази екстремност, както и всичката  красота са взели акъла на туриста още в началото и той никак не се притеснява да измине 10те километра дължина. Неизменно се чувства като мравчица по склоновете на планината. Няма смисъл да описвам високите борове, мириса на гората, звуците – на много места има литература. Единственото, което казвам – грандиозно е.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

А двете скали, които се наричат Вълчи скок са си величествени.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%83%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B6%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%BE

Рано-рано бяхме при Ягодинската пещера. Имаше много хора, съответните сергии със сувенири. Достраша ме да вляза в земните недра, нещо като клаустрофобия ме мори. Отивам при водачите и обяснявам: така и така, притеснително ми е, как е вътре, пространствата, едно-друго. Успокояват ме, прохода не бил много тесен, само на едно място било по-събрано. Но ако все пак съм се гътнела нещо, щели да ме преместят отстрани на пътеката, да не бавя движението. Поуспокоих се 🙂 Разглеждаме наоколо – ресторантче при рекичката, нещо като въжена тарзанска линия за деца-смелчаци, слънчице, приятно. Един от водачите събира групата пред входа, въоръжен с микрофон ни разказва основното за пещерата, съобщава, че снимките вътре са забранени, но дискове с професионални кадри се продават на Информация (цените са съвсем достъпни, по-малко от цената на билета, който беше около 6 лв за възрастен). От входа полъхва студ – 6 градуса.  Малко по-вътре се разминаваме с една диня, която се темперира за употреба. Мастиката не се видя.

http://www.yagodinska-peshtera.com/

Удивена съм от работата на туристическото дружество, което се грижи за този обект. Освен, че внимават групите да са компактни, водачите осигуряват интересно преживяване – показват забележителните места, разказват случки от работата, пускат задължителната шега за тъщата/свекървата, обясняват за Ритуалната зала и се гордеят, че няма нито един развод при всичките 250 брака, сключени там, до този момент.  Освен това имаха много раздвижена схема на работа – гидът, с който влязохме ни предаде в ръцете на друг, някъде към средата на маршрута.  Разглеждахме стените, сталактитите, монети лепяхме на едно място.  Последно ни показаха пещерните перли и тръгнахме да излизаме.

Обаче, навън виждаме едни джипки наредени – към наблюдателница Орлово око качвали.

Моля те мамо, хайде дее – спогледахме се с Милото и рекохме добре. Падна ни се една затворена тойота, гледам другите – като сафари автомобили спретнати – пейки, лостове…Ех, че късмет, викам си, изтървахме. Обаче не вървеше да слизаме и се закатерихмеее.

Пътят нагоре

О, какъв късмет имахме – пътя нагоре прашен, някакви страшни наклони, които може би калпав каскадьор бе прескочил с мотопед. Не и  аз, обаче. Децата подскачат на задната седалка и умират от кеф. Добре, че бяхме в закрита кола – иначе щях да се нагълтам с песъчлива почва и да скоча – пешачката е къде-къде по-спокойно.

Като оставим настрана спорната екстремност на катеренето, много ме зарадва още една добра мисъл на туристическото дружество:

След като ни качи на Св. Никола (върха, на който е Орлово око) , момчето каращо джипа ни обясни старателно къде какво виждаме, каза накратко за самата наблюдателница (на височина колкото две Айфелови кули една върху друга) и стоеше усмихнат, мил, изпълнен с удоволствие и гордост от това, че може да ни покаже мястото, в което живее.  Ами и аз така се почувствах. Не съм офроудър, нито планинар (но издържам на ходене), но се почувствах прекрасно.

Тяхно Величество Родопите

 

 

 

ей това са две Айфелови кули от горе надолу. Вижда се пътят, по който минахме към Ягодинската пещера

 

две Айфелови кули от долу нагоре

Семейството, а и другите спътници, отидоха да се дивят на наблюдателната площадка, пък аз, оказа се и страх от височини имам – не пристъпих – да беше колкото една Айфелка, щях да скокна, две вече ми станаха много. Подканиха ни да потегляме. Надолу пак с тойотата – да сме слизали двайсетина минути. Щерката заспа! Тъкмо да я обявя за феномен и водача снизхоздително обясни, че малките деца почти винаги заспивали при спускането.

След тези приятни моменти хванахме пътя към Дяволско гърло.  Пътьом  решихме да хапнем. Пътищата тук  са осеяни с чешмички, беседки и приятни местенца с маси, които би било грехота да пропуснем. Обядът споделен с природата е твърде вкусен, а децата бяха възторгнати и мокри при крайпътната чешма.  Събрали сили, спокойни продължаваме.

 

 

През Триградското ждрело и към Дяволското гърло. Красоти неземни!

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D1%80%D0%B8%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B6%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%BB%D0%BE

http://bulgariatravel.org/bg/object/31/dyavolsko_gyrlo

Пред пещерата се оказахме доста рано и се наложи да почакаме. Заговорих се с човека, който продаваше билети. Не скри радостта си от факта, че преди известно време преминали под шапката на БТС (Български Туристически съюз). Сега приходите отивали наистина за пещерата, за екопътеки, за туризъм. Преди потъвали нанякъде, пещерата била зян. Сега дори направили детска площадка в селото.  Ей на –  в Ягодина, Сергей си гледал работата отлично.  И тука, лека-полека ще се оправят.

Естествено  имаше скара-бира. Миризмата сред боровете не пречи, разбрахме. Но най-колоритен се прояви един гайдар. Облечен в бяла риза, леко зацапана, с мустак и червендалести скули, продаваше гайди и дискове с авторска музика. От време на време вземаше  инструмент, заставаше артистично, със стойка и поглед вдигнат нагоре пред входа на Гърлото и засвирваше.  Ееех! Родопите в действие. Моментално закупихме албума „Мраморни видения“ и то съвсем не заради мрамора. В него, насочи ни делово музикантът, имаше нещо уникално, невиждано и несрещано другаде. Едва ли ще се досети човек, че Светльо Желев изпълнява кавъри с двоянка гайда и Джими Хендрикс! Но още по-няма да се досети за втория кавър – пак двоянка гайда и Дийп Пърпъл. А ние ги слушахме отново и отново по целия път на връщане! Завидно, а?

Дами и Господа – Артистът!

В Дяволското гърло аз не влязох. Много евтин развод щеше да се получи – да, в Ягодина женели, тук развеждали. Не, предпочетох да си спестя някои неща.

И така, изчаках останалите и се разходихме до мястото, където реката влиза в пещерата. Страшничко – воден прах, бучене, тъмнина отдолу.  Наистина разтворена паст, заплашителна.  Не е за хора като мен.

Току на шосето седнали дядо и баба. Бабата продава мед, дядото билки.  Естествено, взехме си по нещо, получихме пакетче риган подарък. В пакетчето има листче, с телефон – пращам по куриер, каквото поръчате. Из цяла България, да знаете!  Медът се оказа ъпгрейтнат „боров мед“, сварен с мента. Прекалено свободно се плацикаше из буркана, но пък – сувенир 🙂

Дъллгият ден ни поумори, но и бяхме изгладнели. Прибрахме се, взехме по душ, преоблякохме пещерните екипи и отново на обиколка из градчето.   Намерихме едно ресторантче, с чудна гледка към язовира, с изключително вкусна пастърва, пататник,  питки, студено винце, вкусна бира и ох, покапах се. Имаше страхотна тераса с дансинг, за жалост тази вечер никой не свиреше, но мястото се напълни с хора, стана приятно, жужащо.  Все едно бях с нашите на почивка. Този път можех да си поръчам дори 5 кока-коли, без никой да ми се кара. Пих студено бяло вино, но винаги е добре да да знаеш, че кока-колата ти е в неограничени възможности.

За жалост на следващия ден тръгвахме към дома. И както става винаги,  баш последната сутрин намерихме местенце, където  сладкодумна леля пържеше мекици и можеше да си купиш още парещи банички. Ах бе, лельо!

Тъй като на идване само леко пообъркахме вестибулацията по завоите, сега решихме да минем по долния път покрай Змеица, Борино, Широка Лъка, Пампорово и тн към Перперикон. Амбициозно, нали?

Тръгнахме си по пътя, по едно време, малко преди отбивката за Ягодина – голямо спускане, прегря нещо по колата, спряхме на широка отбивка и слязохме да починем.

Седим си ние в тишината, радваме се на планината – от склона се заспуска камион. Ама дрънчи такъв, бучи. Спря. Шофьорът – идва право при нас, за огънче.  Запуши той, попита:

Откъде сте? О, морето! Ех, колко години съм бил на Черно море – строихме язовири там, аз бях технически ръководител. После дойдохме тука – ама построихме го Доспат, работата свърши. И аз – шофьор. Не остана много за тоя край – само жените, мъжете повечето са на гурбет. Дърводобива държи само. И за Гърция изнасяме. Не си пипат горите те, ние им караме нашите.  Добре, че дойде един италианец, та направи фабриката у Змеица – спортни екипи шият – 400 работни места.  Е, хайде със здраве!

И затрещя нататък.

Приятно се оказа пътуването, безметежно красиво. Малките го понесоха с леки затруднения, но мина.

Видяхме малки селца, с отворени порти и каменни плочи по покривите, с притихнали къщи, бохчи пълни с бобени филизи и доматени стръкове – сврени в ниши край пътя. Разминавахме се с жени, които носеха басмени потури и бели забрадки от тензух. През Широка лъка се разминахме с фолклорен събор, а Пампорово – пълно с пъстри летовници.   Оказахме се точно по обед на сгорещения паркинг в подножието на тракийското светилище (никъде сенчица).   Взехме си карта с описание на основните места – Индиана Джоунс влезе в действие. Преди да тръгнем нагоре си осигурихме и по голяма бутилка вода. Горещината борехме като пиехме и си мокрехме косите – съвсем като на експедиция.  За да стигнем до свещеното място, вървяхме нагоре по камениста алея, покрай храсталаци, напечени от слънцето и прашни. Когато стигнахме до стълбите към храма останах смаяна. Те излъчваха някак  сила. Същото чувство се появи когато се качихме най-горе и огледахме околността.

Уж малък хълм, а ни накара да се почувстваме като владетели на долината.  Знаели са траките!

http://www.perperikon.bg/home.php?cp=

Наистина, завладяващо място – с трона на жреца, с жертвеника, с остатъците от дворец и църква, с водохранилището – такава еклектика и въпреки яркото слънце, имаше някаква мистичност – като мирис във въздуха.

Оставихме го на археолозите –  път ни чакаше да бием. Имах тайната мисъл да спрем в Хасково за малеби, но не ми се получи, за жалост. Привичер видяхме Крайбрежието.

А три месеца по-късно, каварталният полицай ни донесе електронен фиш за превишена скорост от Смолян.

 

 

 

На СевероЗапад, малко встрани

Селската улица

Започвам с уговорката, че в разказа е вложен личен поглед и емоция с желание да предизвика интерес и съпричастност в пътуването. Сложила съм линкове към информация за някои места, където може да се видят исторически и географски справки.
Детството ми премина в северозападния край на България. Краещник,  който сега стои някак встрани, оставен и обрулен, тих и изумруденозелен. Израснах сред хора, за които външен човек винаги се чуди – дали ще скочат да му шибнат един пес`ник или ще го прегърнат с думите „Па ти си много дОбър човек, бе!”, чиято обич е бурна, та чак болезнена – „щи изедем дробчето” примерно, е  израз на любов.   Там практичното, романтиката, приказното са невероятна смес , достойна за шекспировото Плам, пламти! Котел бълбукай, адска смес, мехури пукай!
(Северозападните територии са страхотен и неизследван край, от който би изляза книга поне два пръста дебела 🙂 )
И като оставим лиричното начало да даде нужната лирична настройка, ще се качим на колата и направо към Северозападна България. Слизаме от магистралата и покрай Ботевград влизаме в този край към бастиона Мездра.  Още неокопитили се от високоскоростния път, попадаме на шосе като летищна писта. За нея мама и тате са ми казвали, че Тодор Живков наредил да се ушири пътя, за да може да си ходи със самолет от София в Правец, родното му място. Едва на големи години, ме осветлиха (не мама и тате), че подобни пътни съоръжения има и на други места, където другаря не е роден.  Тази отсечка е и наситена с много тежкотоварни камиони, пътуващи от и към Европа. В тяхна чест край пътя са застанали местни хубавици – в някои участъци имаше по 5-6 през 50тина метра. Махаха за привет или си се разхождаха, знам ли. Полиция нямаше. В Мездра вече не произвеждат бира, но пък имат възстановена крепост над реката и други неща. Все пак е малък градец, а ние търсим сърцето на областта. Във Враца ни посреща път, който ми е близък и познат като роднина. Преди 30тина години, когато мама и тате ни водеха на море, всяко лято опознавахме дупките, гърбиците. А веднъж заседнахме под единия мост на изхода – беше валяло и имаше огромна локва. Та шосето си е все същото – не е мръднало, консервирало всичките си дупки – ни по-широки (все пак кърпят го тук-там), ни по-малко. Пак беше валяло и ужасно забавен ни се видя слалома между локвите с непознати дълбочини. Нататък пътуваме и планината от едната ни страна е силно зелена, висока, нагъната. Белее се един манастир сред дърветата, в подножието – орехови гори. Тревата буйна, сочна, лъскава от скорошните дъждове. Викам – бе потупай джи пи ес-а, да не се е объркал нещо и да ни е прехвърлил към Ирландия. Не – табела сочи, че минаваме покрай село Краводер.
Селата тук са  дълги или широки. Стабилни къщи, дворове. Сега повечето от тях са изоставени, с тъмни прозорци без стъкла, заковани врати и без огради.

Минаваме през  Ерден. селото се простира покрай река Огоста, която въпреки дъждовете, кротко си се лее в коритото. Виждаме селското футболно игрище. Я, зяпна единия от нас – футболист –полупрофесионалист – оградено, поддържана тревата, че и съблекални! Оказва се, че и спортен отбор си има. Всичкото това, разбрахме по-късно,било  благодарение на добър спонсор-местен предприемач. Центърът на селото явно е  обновен, чистичък, подреден. Над него се извисява  солидна бяла сграда, събрала Пощата, Кметството, Читалището – накратко: ПеКаЧе-то, гръбнакът на всяко българско село.  Има и чешма с бистра изворна вода, която си била от край време.  Тази чешма хората в селото си я пазят, оправят и стълбите, поддържат и облицовката. Защото водата и е най-вкусната.  Селото е получило името си от Ердан войвода, който намерил героична смърт в тукашното землище.
Дали защото са празници или е пролетно време – виждаме доста хора седнали на кафе в две-три заведения.

ПеКаЧе

 

Има и такива къщи

 

надежда за старите къщи

изоставена

от селското стопанство почти нищо не е останало

Комбус – от Северозападната кухня

Продължаваме нататък към вечерята и почивката, защото имаме три дни и поне три града да обиколим, а времето е малко. Първото, което сме си харесали е Белоградчишката крепост и Белоградчишките скали.
Напускаме базовия лагер рано сутринта на следващия ден – към 10 – още слънце не изгряло. Сумрачно време, чист въздух. Бе, сигурни ли сте, че не сме ако не в Ирландия, то някъде на Албиона? Не, у Българско сме си. Пролетно време, дъждовно малко. Пътуваме покрай прогизнали от дъждовете ниви, хора по селата няма, въпреки празниците. Или са се скрили по къщите, но само тук-там кола и тук-там баба или дядо. Няма ни деца, ни кокошки по улиците. В този край няма много работа. По-младите са някъде по чужбина, а по-старите се крият, щото много се краде.
В Габровница, като дават рентите и бабите си прибират олиото, има едни хора дето стоят с тях и чакат, броят. Тръгва си бабичката и си носи каквото са  дали, а айдуците викат – щом ти имаш, значи и я ше имам. И по тъмницата минат, та оберат, а бабичките остават без олио.  Така разказват местните. И не само за Габровница.  И чакащите с бабите умишлено не ги уточнявам, щото ще се получи обида на база произход.

Прогизнали ниви

Стигаме Белоградчишкото плато, скалите са изумителни. А още не сме стигнали до горе, където природата е оставила своя главен шедьовър. Гледаш път, дървета, къщи и насред тях – една канара – огромна, толкова естествено извисяваща се, че сякаш не стои на земята, а плува във въздуха.

Наближаваме града, животът като че ли блика – много хора вървят наляво-надясно из улиците, носят хляб, бира, просто пият кафе или каквото там си правят. Все едно театрален декор е пред погледа след тихите села, през които преминахме. Табели за туристите  има и спокойно намираме крепостта.
Не знам как или кога, но грижа се е ляла. Има паркинг, а по-късно установихме, че има и обществена ЧИСТА тоалетна. Сувенири се продават, магнитчета, книжки и пътеводители за природния и човешки феномен, мед, картини, дори агнешки кожи. На фона на ниските цени из цялата област, етикетите пред портите на крепостта са стряскащо адекватни на световната инфлация – ден година храни. Купихме си билети и книжки със Стоте национални туристически обекта. Въпреки негативизма към тях, който ги направи по-малко популярни, смятам, че са много находчива идея на Български Туристически Съюз. Децата ми са много въодушевени да получат печат, марка, спомнят си за всяко място и определено се вълнуват от идеята за значката, която да ги отличи като познавачи. Влизаме в цитаделата и се удивляваме на прекрасните умове на нейните строители. Така красиво, така непринудено построена заедно със скалите, че все едно си е израснала свободно. Вероятно парите за възстановяване или човешките ресурси са стигнали до тук, защото информационните табели са от време „оно“ или на такива приличат. Нищо съществено за крепостта няма написано по тях, купихме си пътеводител, за да разберем. Екскурзовод може и да има, но ние не разбрахме. Не попитахме изрично, очевидно и ние сме пишман туристи.  Билетите са нормални, дори евтини – 5 лв за възрастен, 2-3 лв за деца, учащи и тн. Туристи имаше много. Но всички вървяхме леко неориентирани зад стените, с една обща и ясна цел – да се качим най-отгоре.

от най-горе

пред портите

образователна табела

Минали сме през първата порта и отиваме към втората – към сърцето на крепостта. Тревата е яркозелена, скалите сякаш ще оживеят. Въздухът – чист, кристален,  все едно сме в друго измерение. Опитвам се да си представя как вместо моя крак на земята стъпва войнишки ботуш или някой знатен пантоф. Усещането е силно – аха да се размести времето. Отивам най-горе, от където мога да видя всяка легендарна фигура – Ученичката, Мадоната, Сватбарите, Хайдут Велко… Легендата за Мадоната е най-разтърсваща и най-известна. Една прекрасна монахиня, чието име може да е било Ангелина, Витиния или Валентина, живеела високо зад манастирски стени. Видял я някой си Антонио, знатен римлянин и любовта възтържествувала.  Когато от килията на красивата Валентина се чул детски плач, останалите божи невести били ужасени. Събрали се сестрите, повикали и монаси и изгонили красавицата. Тя се молела и плачела, но божествената милост не озарила сърцата на слугите му. Вместо това паднал гръм и всички станали на камък – монасите, младата майка с детето в ръце, дори Антонио, който идвал към манастирските порти, за да вземе любимата си.
Красиви истории, нежни и трагични.
Постепенно децата с нас поеха вълшебството на мястото и поискаха да продължат. За разлика от възрастните, те не мирясват пред удивителните места, напротив, имат желание да изразят целия си бесен възторг наобратно.
Навън се върнахме в 4ти май 2014 година. Преди да продължим, естествено минахме през санитарните помещения. И ме удиви не толкова чистотата, колкото човекът, който се грижеше за обекта. Този човек беше разговорлив, умиротворен някак и дори усмихнат. Не усетих ни грам недоволство у него.  Както казах, в този край работата е малко и тук-там може да се види човек, който е истински щастлив, че може да си заработи заплата.
На тръгване минаваме покрай табела за пещера Магурата – плавен ляв завой и сме на път. Пътуваме през няколко по-малки села,  няма жив човек да се покаже.  Ето защо се изумяваме, когато на един селски площад съзираме духова музика, малко спретнато хорце и двама оператори. Два метра по-нататък виждаме прясно залепени политически афиши – предизборната кампания е отпочнала. Скептицизмът на малкото присъстващи от местните е осезаем дори за преминаваща кола.
Стигаме до пещерата. Точно до паркинга стои изоставен ресторант-мотел. Едно време е бил голяма работа, но сега – вехта.  Остатък от някогашни носталгии. Купуваме си билети и изчакваме влизането – входа се отваря на всеки кръгъл час. Групата е голяма, ние заставаме най-отпред, за да слушаме беседата. Доплаща се 1 лв за нея. Смятам, че ще е интересна, защото в Магура има скални рисунки, прилепи, 20 метров сталактон, пенливо вино, Изгубен град и какво ли още не. Пещерата е на 15 милиона години!

(http://bulgariatravel.org/bg/object/32/magurata_peshtera)
Влизаме. Вътре е 12 градуса целогодишно, приятно е, пътеката е широка и хлъзгава – като в пещера. И тук се почна. Вървим, екскурзовода говори съвсем пестеливо – показва ни най-важните забележителности с по няколко думи. Информация за пещерата – четем си в интернет. Групата е голяма и се точи като връв. Последните надали са разбрали нещо. Сетих се за Ягодинската пещера – там събират малки групи, започват да разказват още преди да влезеш и спират чак след като си стигнал дневна светлина.  И така го правят, че все едно  търчим след Жул Верн към Центъра на Земята.  Сетих се и за водача от Съева дупка, който ме уговори да сляза по чехли на токчета и направи прехода вълшебен като приказка.  Тук е разходка в запустяла градската градина, само че по сумрак. Лампите са разположени ниско и служат само да ослепят погледа, за да не видиш нищо. Питам гида, няма ли малко да се пооправи тая работа – ми няма. Тука, знаете как е в нашия край. Има някакви изкуствени езерца насред пещарата -питаме защо са – за декорация.  Шампанското и прилепите са скрити в зала зад изкуствена стена, показаха ни я (стената, не залата). Скалните рисунки са в други разклонения, но там не се ходи, имало много специални условия, допълнителна такса и прочее. Това защо не ни го казват като си купуваме билетите – ми защото не го казват.   Разбира се, признавам, има места, които трябва да се опазят от масовия туризъм, но по-достъпните биха могли да са интригуващи. Децата ми какво ще запомнят от Магурата? Дборонамереността на екскурзовода, чиято беседа някак не му се получава?
Е, ще помним Изгубеният град, който изглеждаше вълшебен. За дъщеря ми измислих принцеса и лош магьосник, с надеждата, че  мястото ще и остане в главата докато стане на моята възраст, поне.

Излизаме от пещерата – на 2 километра поне от входа. За изморените туристи има влакче, което да им помогне с прехода надолу (купува се билетче).
Междувременно пак беше почнало да вали, та се отказахме от Бабини Видини Кули. За утешение, решихме да си купим вино от село Рабиша – където е изба Магурата. Поне на две места имаше фирмени магазини. Спираме пред единия, влизам право в обикновен хранителен магазин, задръстен от лимонада и хляб. А виното? Ето, там – продавачка ми посочва десетина бутилки наредени над рафтовете с прах за пране. Жената е добра търговка, все пак.  За жалост, дистрибуция из страната няма (така ни обясни), но пък ако и се обадим, праща по куриер. Купихме каквото харесахме и вечерта установихме – виното наистина е пивко.  (http://www.magurawinery.bg/about.htm)

Стара Красавица

Следващият ден посветихме на Монтана и крепоста Монтанезиум. http://bulgariatravel.org/bg/object/109/Antichna_krepost_Montana
Мястото е особено, защото още трибалите са имали светилище наблизо – в историческия музей на градчето се пази плоча с Тракийския конник, скулптори на Дионис и много други. По-късно значението на Светилището оценяват римляни и почитат Диана, богинята покровителка на града, славяните го предават на своите идоли и тн. Реката е била наречена Свещена – Аугустос и днешното и име Огоста пази първоначалното си значение.  Първоначално крепостта е военна – има останки от стражева кула.   Към нея са построени по някое време жилищни сгради, в чийто основи са намерени ценни предмети. Цитаделата придала на селището сила и то било мощен икономически център в древността, за разлика от днес.  Икономиката на съвременния град не подпомага твърде брутния продукт на страната, да не говорим за безработицата. Както целия Северозапад, тук няма много европейски проекти, няма развитие, хората седят и чакат помощ. В нашата страна не сме научени да бъдем инициативни.
Кастра ад Монтанезиум е възстановена с европейски пари, обаче. (има надежда).  Разположена е на хълм,  точно под онзи язовир, залял землищата на три села с обещанието да полива нивите от Враца до Видин. От двайсет години насам (без да броим другите 20, необходими за строежа), това обещание е неизпълнено. Стената се охранява от жандармерия, защото ако нещо стане (недайБоже), град Монтана  ще пристане на Черноморието.  В момента големият язовир Огоста се ползва за малък ВЕЦ както и за уж промишлен риболов, но местните не са наясно с последното. Т.е. тази забележителност с 40 годишна история тепърва ще се разработва.

Недалеч е и мястото, от където е даден сигналът за Септемврийското въстание http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5, претворено в стиховете на Гео Милев. В годините на соца, там е изградена „Петолъчката“ – монтанчани така наричали паметника. Разположен над града, с прекрасно дълго стълбище и тревни алеи, партийното ръководство го ползвало активно за политически тържества, а хората за разходки.  Точно до него имало луксозни ресторант и снек-бар, наречени „Диана“. От тях са останали паркинг, обрасъл с храсталак и плочките от подовете на кухненските помещения.  Слизаме по буренясалото стълбище през парка изграден на хълма.   Минаваме покрай паметника на Септемврийците, от червен камък. Нарисуван с графити и повредена горна част. Историята си прибира безславно идолите с глинени крака, колкото и да са трагични, но пази крепостите с истинско значение – Кастра сияе, а Петолъчката е потънала в храсти.  По алеите на градината преди е имало бронзови скулптори, а днес  – виждаме частни застроени имоти.  Голямата изложбена зала, мастодонт на социалистическата архитектура е разделена м-у заведение за хранене и автосервиз. Толкова и за културата.

 

 

 

 

 

 

ПП. В комплекса имаше информационен център, но не работеше. Почивните дни са за почивка, не за туризъм.

Напускаме града, без да го разгледаме, защото е разкопан кажи-речи из основи – сменят водопроводи.   Въпреки това, той, както и целия край е благодатно място за познание. Да споменем Леденика, Околчица, Берковица, манастири няколко, Радецки… Би трябвало да се поучим от гърците и другите ни съседски държави, които от два камъка правят важен за посещение обект. И на фона на политическите избори, на проблемите в образованието и здравеопазването (и ред други), културата ни е станала едно странично занимание. А имаме нужда от нея, щото иначе се концентрираме в ежедневието и грам вдъхновение нямаме.
Предстои ни кратка почивка и оставяме Северозапада на надеждата, струяща от Дунав мост 2, надеждата за бъдещи инвестиции и с пожеланието екскурзоводите да правят интересни беседи.

 

Здравословен живот.

От понеделник почвам – диета, упражнения, движения – активност на 16.

При мен понеделникът е ценен, защото толкова неща почват от този челник на седмицата. Няма нищо по-ценно от ново начало и ей на – следвам го това начало всеки понеделник.

Само че, какво ми стана, та взех и си купих една бутилка шарлан в четвъртък. И не почувствах никакъв смут, просто се пресегнах към рафта, взех една половинлитровка и се заканих на децата – ще видите вие здравословно какво значи. Е, някои не го харесват – по-специфичен вкус има, щото – ми каза продавачът в магазинчето. Но е чудесен, допълни той.

Прибрахме се у дома и взех да кроя планове кой от кой по-здравословни. Винаги съм се дистанцирала от остри влияния и не, че тъна в бекон и чипс, но все пак не се натягам на Майката Природа с напъни Назад към каменната ера. Плаша се до смърт от унесения поглед на хранителните консултанти, които продават био-еко-натурални продукти. Харесвам разни неща и никак не се срамувам да изям парче торта. Естествено после се гледам с омерзение в огледалото, броя гънките (естествено, че мозъчните), но Животът е прекрасен! .

Няма да забравя една тенекия със зехтин от Тасос, който миришеше божествено и превръщаше готвенето в песен. Представях си как живеем в някъде на шумно място и непрекъснато изпитвах пориви да размахам голяма дървена лъжица през прозореца докато си говоря със съседката викайки. Само една кърпа на главата ми липсваше. И никога няма да забравя нещастния си опит да опържа панирана риба, която всъщност се свари след като се разпадна в тигана сред жизнерадостната пяна на слънчогледовата мазнина.  (без да споменавам как миришеше апартаментът след това.

И както казах, в четвъртък си купих Шарлан. Какво е това? Студено пресовано слънчогледово олио. Вкусът е на суров слънчоглед, като семките оронени от питите, силен, удря в носоглътката. Салатата става прекрасна, като че ли си я посипал с ядки. Бил пълен с ония чудеса Омегите, витамин Е и прочее.

Никой в къщи не разбра, че марулите са посипани с някакво ужасно полезно различно нещо.

Spring collection 2014: Копривена каша

В средата на април (почти де), човек очаква да е малко по-топличко, да е по-живичко и да усеща трепетната пролет по-интензивно. За жалост, нашият е стиснат като селски тарикат – за сега. Но пък човек не бива да се отчайва.

Лазаров ден е. Моята мома е още малка, за да тръгне из село и да събира яйца, пък и с баща и не мислим скоро да я омъжваме, така че днес е айляк. Двете излизаме, аз на кафе, тя на търчане в близката градинка. Докато си говорим сладко, сладко с приятни дами, лявото ми око следва зеленото якенце. Щастлив емоционален релакс, приятно направено кафе и свобода за подрастващите. Не се удържам и си викам Ке Долче Вита!

Пристига след известно време дъщеря ми, носа и студен – април, казахме,  пуска слънцето от 10.00 до 11.00 в събота и от 12.30 до 13.00 в неделя.  Наприказвала съм се хубаво, малката е оплевила половината зелени площи и си тръгваме. Пътьом минаваме през „Плод и зеленчука”.

Кварталните зарзаватчийници са неизследвано, неописано и изстрадано поле. Има едни мънички – 5 до 10 щайги – приемливи картофи, приемливи лимони, нещо като моркови, обезводнени ябълки и примерно ряпа от миналогодишната реколта. 15тина пакета боблещаориз. По-артистичните са с тематична аранжировка на някоя стеничка – сушена връзка кукуруз, пластмасово грозде, поизбелял плакат.  Друг типичен магазин е свързан със сезонната продукция – продават по много – зимата картофи, ряпа, пролетно време марули, лук и тн. Минаваш, пълниш два чувала и заминаваш. Но тук-там има такива шедьоври на търговияята, че когато влезеш през вратата, замираш благоговейно: авокадо?!?, броколи?!?, мента?!? (освен обичайната продукция)?!?  Влизам в такъв приятен храм на земеделието, хем да взема необходимото, хем така нащрек – каква находка ще имаме днес? Хващам небрежно свежа марулка и подскачам. До салатките, прилежно прихваната с ластиче – свежа, зелена, боцкава коприва.

За първи път вкусих копривена каша, когато бях около пет-шест годишна. Бях на село при баба и с нея отидохме до съседи. Не помня защо, но влязохме в кухнята.  Там където е печката на дърва, там се готви, през зимата се спи на топло и там е сърцето на селската къща. Обикновено неугледна, само с най-необходимите мебели плюс телевизор. Но романтичното, духовното стои в бродираните ковьори по стените – русалки, цветя, ябълки, красиви момичета с разкошни коси, избродирани със син конец.  Седнахме на масата и ми сипаха в една чиния каша. Никога не бях кусвала подобно нещо и докато чаках да изстине, видях готварската лъжица на къщата. Голяма, алуминиева – като срязана в долната част. Защо лъжицата ти е счупена? Не е, от много време готвиме с нея и се е остъргала, ми каза бабата.  Взех си от копривата и ми се стори най-вкусното нещо – сладко, маслено, крехко и свежо – едновременно. У нас никой не готвеше такова ядене. Не помня дали съм искала някой да ми го приготви, но тази чиния ми остана в главата. И някак трийсетина години по-късно, намерих книга, чиято рецепта ме върна на село.

Нужното:

1 кг коприва,

Лук, най-добре пресен

Масло

5-6 л брашно

Орехи

Яйца.

Попарва се копривата, защото иначе остава твърда и не толкова приятна на вкус. В маслото се запържва лука, после брашното и после копривата. Орехите в кашата. Цялата хубава смес е повряла 5 минутки и се прехвърля в тава, отгоре яйцата, запича се за малко и си пак на пет години. 

Кукерландия 2014, гр. Ямбол

В нашата страна фестивалите и празниците са придобили едно не особено привлекателно лице за мен – китайски играчки, овехтели стрелбища и димящи скари-бири.  Плюс неприветлива навалица. Все въздишах по разни чуждоземски събития и се тюхках, че у нас са по-различни. Постепенно обаче – снимка тук, разказ там из нета започнаха да оборват тази ми представа. И когато една приятелка, близка по дух и сърце ми сподели линк към Кукерландия  в Ямбол – http://www.kukerlandia.com/index.php – трепнах и реших веднага от името на семейството – там сме.

Този празник е поне от 2012 и вече поредни три години се организира в малката община в Източна България.  Представя се мало и голямо и атмосферата е много непринудена, щура, ужасно шумна. Да сте чули 10тина мъжаги да скачат с по 10 звънци на кръста (имаше  по повече и от двете)  ? Оглушително е, за сведение.

И така на 8ми март се озовахме в Ямбол да гледаме кукерски фестивал и да се забавляваме. Въпреки студеното време, огромна радост ми беше този ден. Хем за децата забава, хем нетрадиционно изпразнувахме два-три празника накуп – Празника на жената, на мама, на Тодор и там каквото Бог дал. Колорит, дим от скари-бири, майстори ножари, художници, занаятчии, захаросани ябълки, розов и син захарен памук, вино, веселба по улиците. Смех и красота! Смених си мнението за българските фестове и празници. Да живей!

Част от румънска кукерска група

В почивката между две представления младежи задяват девойки по кукерски

от парада на кукерите в 8ми март

А тук кукер утешава плачливи деца по улиците 🙂

То не бе дегизилоровка, не бе чудо. Красота и половина

Украса за фестивала

Румънска бабка

Току-що родила булка за берекет

Червен гявол

Мало и големо – все е кукер

Красавици!

Дефилето пред жури

Елегантни фотографи

Ячка булка гони дядото и супервайзва аграрния календар

Кукерски украси

Подкрепата е важна.

Сее се за берекет.

Публиката с подобаваща украса 🙂

Забавляващ се фотограф

Кукерско хоро

Младо булче, младоженец, поп традиционалист и поп новатор

Красиви костюми

Мечи радости и танци

Македонска група

Малко кукерче в почивка

ритъмът е важен

Румънски серт-бабички

сегащевидишти

цвят и феерия

чужденци

словенска група като венецианки

венецианската дяволица пръска чар

Словенска група представя история за Казанова, който озлочестява невинни девици и ги оставя по гащи на студено.

Сърдита матрона

Пеят и танцуват на Казанова

Намесва се добродетелта и Слава Богу

девойчетата се обличат

а лошите си отиват

Гръцка група

гръцката булка пълна с колорит

орат се нивите с яки биволи

ейййййй, хубава работа

за почерпка – хем за сгрявка

ей така се посрещат работните мъже

Сладко-сладко си похапваме

 

Източна мистика. Как ходих на йога

Имаше един период, през който малцина бяха останали равнодушни към Йога. Всеки ден се случваше ново чудо –  някой си придобил невиждана  (дори в илюстрациите на Кама Сутра, а те както знаем са ръководство по еквилибристика) гъвкавост . Жена, която отслабнала така прекрасно, че принцове идвали от всички краища на страната да и се възхищават. Друга, която малко преди да изтрепе купонджийте от горния апартамент (а вероятно и свекърва си), добила такъв вътрешен мир, че благостта в усмивката и водила до изследвания за диабет. А всички останали цъфтяха по улиците, свежи и жизнерадостни.  Нима, казах си, ще се оставя на стреса, на схванатия си гръбнак и ще се откажа от полагащия ми се покой?  Нима няма да постигна нирваната?

Устремено и праволинейно се явих на йога занятия.

Това си го повтарях в залата, носейки килимчето, на което мислех да туширам всичките си колебания.  Смирявах се, поседнала неудобно на твърдия под и оглеждах останалите.  Тях не ги помня, обаче, с изключение на една възрастна (80годишна!)  баба, която правеше свещ  и се радваше като дете, когато и казвахме – невероятна си! В чистата си радост правеше още една свещ.  Помня също и този, който ни показваше йогата. Щото преподавател не беше, учител още по-малко. Честно – имаше си и брада, беше висок, сух и слаб, изглеждаше един такъв немарлив. Като заговореше, имаше някои проникновения, но някак си като шведките, които не са от Швеция.

Нейсе. Курсът се разпадна и аз нито можех да направя свестен поздрав към Слънцето (прощавай), нито развих някаква благост. Един вид – абсолютно загадъчно си остана това учение за мен.

Животът ме понесе и неусетно 10тина години по-късно с Мими – едно чудесно приятелче (допълваме се вино и италиански гризини, примерно), стигнахме до извода, че  вътрешната ни хармония много зависи от звуците на ситар и малко йога. Аз си припомних, че така и не мога да поздравя слънцето. Почти се разплаках, за момент се зачудих как съм загубила толкова време. Мария (Мими де) ми дойде като Блага вест с нейното – „Какво ще кажеш за йога?”. То не е като тангото – не трябва да се ходи на такива занимания по двойки, обаче аз исках да споделям с някой, който разбира колко е важен тоя поздрав (към Слънцето). Пък и друго си е, като си вържеш краката на фльонга под брадичката, да има сигурен човек, дето ще те развърже, за да допълзиш до семейното лоно след час и нещо асани.

В един неделен следобед, с  аутфит, решен в йога стайл, ние двете с Мария, седяхме в много приятна зала, цялата облицована в дърво. Имаше и други хора.  Всичките слушахме въпросния ситар, който се чуваше от уредбата  и повечето дишаха вглъбено и мистично. А още не беше започнало занятието. Опитах се да сведа поглед и да не се кокоря толкова селски. Загледах се в чорапите – кълна си се, сложих ги чисти, какъв е тоя цвят сега? О, да не би да ми миришат краката?  Приведох се надолу леко – влизането на преподавателката ме спаси от сецване м-у четвъртия и пети прешлен.

Бяхме избрали един от най-добрите йога-центрове. Встъпителни думи за учението, леки загрявки и стигаме до  Суря-Намаскар . А поздрава към Слънцето? Бях запомнила, че жив-умрял, всеки йогист почва с него. Това било то, казаха ми мило.   Правихме го няколко пъти и ако не броя трите жалки опита да падна – един  от коляно и два при изправяне – перфектно се огънах.  Дори преподавателката ми се усмихна одобрително. Мария беше неразпознаваема до мен – съсредоточена, дишаше особено индийски.  Спрях малко да поздравявам и се опитах да проверя дали не съм изпотена.  Всички дишаха дълбоко и не беше уместно да стигаме до крайности, все пак. Сякаш не бях.

Предстоеше първата сериозна асана – утхита триконасана. 

Всички съвесно си се заеха. Мен обаче ме зачопли, за какво бяха одеалцата и възглавничките, натрупани в единия ъгъл на залата?  Има ли нощни занимания или може би, хората си нощуват тук като имат семинар. Вероятно толкова се усукват, че после има определен период за разпускане, да не получат травми?

Мария ми изшътка и се върнах към триконасаната.  Имаше още доста, но лека-полека стигнахме до медитацията.  Една от присъстващите легна удобно на постелката, сложи си възглавничка, дори се зави. Стана ми много чудно, но вече се унасях и ситара ме люшкяше…

Все пак, не устоях на любопитството и се огледах – останалите медитираха – лежаха със затворени очи.  Мен ме сърбеше носа и ми се кихаше, а дясната подбедрица беше в лек тремор, май.

Петнайсет минути по-късно като си тръгвахме, с Мария бяхме много доволни. Живнали  (много приятна тая медитация – дремваш 10 минутки и си като нов).

И така всяка събота присигахме чинно. Залягах над асаните, но философията ми убягваше. В началото дори не си го признавах – щото дори на себе си изглеждах тъпа. Как ли не я търсех тази вътрешна релаксация, но не и не!  Отчайващо. А пролетта настъпваше  – контраста  с кипящата природа навън и медитационния  ситар вътре – някак започна да ме притеснява.

Примерно, ставаш, пиеш кафе, джиткаш из парка, мухички и пеперуди, замаяни от слънцето се блъскат в тебе на всеки три метра, децата пищят като новооткрити индианци, любимия изглежда много привлекателен  –  а аз  в това време – да се гъна на килимчето?  (не можах!)

С жал се порицавам до ден днешен. Но тая надеждата, че като стана на осемдесет, все една свещ ще мога да правя. И да поздравявам Слънцето, разбира се.

танцови уроци – ориенталски стил

източник: интернет

Аз съм една от най-упоритите жени, които познавам. Вече две години упорито се занимавам с плуване. Започвам всеки понеделник – обмислям много внимателно банския, хавлията, чехлите. След което се занимавам с шампоана, душ-гела и лосиона за тяло.  Бях перфектна и подготвена за бленувания час в близкия до дома ми басейн. Всяка събота се събуждах с доволното чувство, че днес! Е деня. Все пак през седмицата съм на работа, после детето на балет, другото с домашно, вечерята…В неделя – подготовка за училище, дрехи, седмични менюта…Съботата беше идеален ден. Но, само една събота – имам нужда да се видя с приятелки, кафе, малко шопинг – денят преминаваше главоломно, като влак.

Очевидно, плуването е тежко. Колко усилия полагам и в крайна сметка – малкото камъче обръща колата.

Все пак, айде помислете  – голяма суетня – обличане, събличане, мокри коси, мирис на хлор…

Необходимо ми беше нещо друго.

В такъв един момент, съдбата ми даде знак – с деликатността на селска стрина, започна да ме обсипва с намеци за танго. То не би плакати по улиците,  не би обяви във фейса, не би участия в културно-масовата дейност на общината… И като се сетя, че е един от любимите ми музикални стилове… Обожавам танго. Цигулката – в елегантна дъга, те подхваща за лакътя, описва невероятна парабола на дансинга, привежда те ниско, а сърцето ти бие, бие – ще отлети.  Невероятно.  Пускам си Gotan project и мигновено се изправям – стягам глезен, бедро, задник, изпъвам раменете и се обръщам към мъжа ми. Той би танцувал танго само под смъртна заплаха, но и това е спорно. Въобще  – нищо не ми пречеше да ходя на уроци.

Но, тангото се оказа нещо съвсем различно, а цялата одисея е предмет на друг разказ. Понастоящем, оказах се, без никакво занимание, което да ме превърне в морска нимфа към м. юни, т. г. (2014 г. – бел. Авт.) . Страдах неимоверно.  И бях много спокойна, защото  – какво мога да направя? Няма да ходя на фитнес, я!

Един ден, случайно докопвам едно Анне по телефона. Шансът да отговори на позвъняването ми е 1:34, защото има поне тридесет и четири места, на които си зарязва телефона. Всъщност, може и тя да ми е звъннала. Та както си говорехме, взе че поривисто спомена Belly Dance и уроци. Тя, Аннето, е като дете в сладкарница – възторгната и щастлива и така ти вмъква своя ентусиазъм, че на теб не ти остава нищо друго, освен смеейки се да я последваш.

В случая тя спомена нещо, което ми обърна настроението.  Думичките бели денс се връщаха в предния ми мозъчен лоб (или където е речевия център, примерно) непрекъснато, ден след ден. И неусетно желанието ми да отида на уроци по ориенталски танци надмина нейното.

В ума си вече бях страхотно гъвкава, без корем, с по-фин ханш, стегнат крак и се носех по улиците плавна като фрегата. Не е ли прекрасно?

Дойде уреченият ден и аз пременена, нагласена, с клин и тениска в чантата, плюс едни чорапки – леко, леко, та право в залата. Катеря едни стълби, а отгоре звучи такъв ориенталски валс, че нямах думи. Влизам , гледам три момичета, вече готови – подготвят се.  И трите – като рисувани от Ел Греко – източени и слаби, такива едни. А мен Рубенс ме живописвал.  Преглътнах мъжката и влязох. Ел Греко, значи. Преподавателката ми се усмихна мило, показа ми къде да се преоблека и след три минути – наредих се и аз пред огледалата.  Огледах се, хм. Не чак Рубенс. Може би Реноар или по-точно – Моне. Чувствах се забележително по-добре.  Предложиха ми да си вържа шал на ханша. Не за друго, по-скоро, за да усещам нещата, улеснявал постигането на танцовите движения.  Вързах си един, после го смених, с нещо доста дрънчащо. Чудесен ефект имаше – чуваше се всяко помръдване от кръста надолу.  В крайна сметка – като си в Рим, прави като папата.

И се започнааа. Стъпка, врътка – изправи гърба, по-рязко, удари надолу с ханша. Не махай така с тия ръце, не мажеш латекс – грациозно трябва. Изправи брадичката, със самочувствие. Изправи тоя гръб. Стараех се сърцераздирателно. Отбелязах си да попитам родителите си, дали някой в рода не е страдал от камилска болест и дали не е наследствено, оглеждайки стойката си.

Половин час по-късно, успявах да направя едно-две от всеки десет повторения на необходимите движения.  Имах усещането, че съм била завита на топ и съм престояла едно 5-6 години на рафта в склада. Преподавателката непрекъснато ме уверяваше, че ще успея още следващия път. Толкова внимателно ми се усмихваше и коригираше, че започвах да ставам по-смела.

Не усещах времето. Врътках се щастливо. Следващ час в залата беше по танго. И докато си дрънчах с шала около ханша,  гледах внимателно как добре се справят останалите момичета, вратата на залата почна да се отваря-затваря. Пристигаха тангеросите. А ние имахме още време. Трябваше да повторим съчетание от два ханша, долно шими-шими, извивка, горно шими-шими и завъртане по часовниковата стрелка с грация. Хората пристигаха. Шими-шимито ми стана само шими. Извивката се превърна в преместване. Хапех си устните и се въртях обратно на часовниковата стрелка, грациозна като крава-медалист от ТКЗС-то.  И как дрънчааааааах. Тангото, другата моя любов. И ориенталските танци.  Преподавателката ми много се опитваше да ме успокои.  Ей, свърши този час.

Като си тръгвах, дори не се преоблякох – натъпках роклята в чантата, палтото върху клина и се обърнах към вратата. И видях – всичките тангероси, повечето начинаещи, подредени като на партийно събрание, смутено гушнали лакти, преместваха тежестта си от крак на крак.  Ха, рекох си, другата сряда пак ще се засечем!

Сутрешна закуска за свежи коне

С оглед на вечно заетото ежедневие и твърде високите топки в кулинарните предавания (не всички, понякога има страхотни рецепти), споделям опити, радости и скърби в борбата под надслов „какво да сготвя днес, което да не отнема време, да се получи, да не струва колкото кило и половина бял трюфел от Перигор“ – с две думи, щом мога аз, значи всеки може. Да не говорим за по-можещите. 

Не вярвах, че ще опровергая себе си и ще стана рано сутринта, в делничен ден, за да забъркам и ОПЕКА закуска на семейството. Казват, че с годините човек уляга, но това не винаги е вярно.  Както и да е – решила бях, че децата заслужават, аз и мъжът ми също имахме право на едно уютно сутрешно начало. Така че, приготвих си прекрасна и бърза рецепта за мъфини още от вечерта, строих две празни купи на кухненския плот и си легнах с прекрасно настроение.

На сутринта чух алармата в 6.00, отворих си едното око и самонадеяно я пренебрегнах. Толкова рано!?! Да не съм луда. 15 минути по-късно отново я пренебрегнах и след още 15 щях да метна грациозно телефона в насрещната стена, когато се сетих, че ще правя МЪФИНИ.

Стрелнах се в кухнята и се загледах в двете празни купи. Около три минути разсъждавах дали първо да не сложа едно кафе да се свари, пък после да пресъздавам Марта Стюарт. А всички други спяха. Сложих кафето, обаче време за колебания нямаше – заех се сериозно с тази закуска.

В рецептата на първо място стояха

–         70 грама маслини. Но маслини нямам – отпадат.

–         250 грама брашно – отмерих на око, половината сложих бяло, другата половина царевично.

(според най-новите гастро-ент… изследвания, царевичното брашно подобрявало влияе най-добре на перисталтика, стомах, флора и фауна. Сериозно е проучването и твърдението, въпреки наивитетното шегаджийстване)

–         1 супена лъжица розмарин – бе тия хора как го мислят това – ще се изтровим – замених с риган и мащерка

–         Сол, черен пипер на вкус – чудесно, печелим 10 точки

–         2 и половина чаени лъжички бакпулвер – не може да се пренебрегне

–         ½ чл сода бикарбонат

–         200 грама сирене

–         1 (единствено) яйце

–         80 мл зехтин (като се усвоят принципите на мъфина, всичко е предмет на игра)

–         300 гр кисело мляко.

 

Докато се занимавам с отговорната задача, фурната се нагрява – търсим златната среда – 180 градуса. Целзии.

Тъй като обожавам триковете – изглеждаш по-обигран, когато преметнеш нещо по-така в обсъждането на рецептите с приятелки, ще споделя един: формите на тавата се намазват с мазнина и се слага във фризера. Така по-добре се отразява на самата кифла, както и на ваденето и после.

Основен принцип и най-вече постулат при мъфините е: смесват се отделно сухи, отделно мокри съставки – класово разделение. Т.е. в едната купа отиват: маслините (ако има), брашното, подправките.

Сиренето – отделна вселена. Реже се на кубчета и се оставя на страна. Мистификация.  Философски погледнато, храната е умален житейски модел.

Във втората купа разбиваме яйцето, зехтина/олиото, млякото.

След което смесваме сухото с мокрото, ловко бъркаме, но не твърде перфекционистично.  Все пак няма да творим торта Павлова в ранни зори.

Кафето е готово м-увременно и никак не е лоша първата гореща глътка. Тази сутрин тя ми навява асоциация за траперски огън и пръхтящи коне, които ще потеглят – кой на работа, кой на училище. Отпивам блажено втора глътка и обратно на кухненския плот. В извадената преди малко тава от фризера (забравихте я, нали – аз също) пълним наполовина формите. Слагаме по кубче сирене навсякъде и допълваме с тестото. Ако има още сирене – слагаме. Ако не, продължаваме – храната е квинтесенция на живота.

След като слагам тавата във фурната, се заемам със задачата да си допия кафето, да махна чуловете на конете, да им покажа къде са си хвърлили сбруите снощи и да среша гривите.

При заснемането на историята пострада само готвача – внезапно установи, че ранното ставане не е в разрез с личното му светоусещане. Беше объркан целия ден. Както и един мъфин, защото в бързината да го извадим, не бяхме оставили прелестната закуска да си почине 5 минутки.

сирене, розмарин (евентуално), царевично брашно. Удивителна комбинация

10 начина да избягаме от страховете си

–         Не ми се занимава с това сега. Имам по-важни неща да свърша.

–         Кое ти е по-важно?

–         Бе ти знаеш ли какво означава да тръгна да оправям това нещо?

–         Какво – отиваш, храс-прас, нали не боляло, не продължавало дълго, какво толкова?

–         Да, верно, така е. А после колко време превръзки, антибиотици…

–         Е, ама няма да имаш този проблем сега.

–         Бе нали не ми пречи да да пиша в чата. J

–         Не мога да те разбера, нали сама каза, че трябва да решиш проблема.

–         Да, ама чак толкова не ми се занимава сега.

–         Страх ли те е? От доктора?

–         Не бе.

–         Ами?

–         Не знам. Ще отида някой ден.

–         Мързи те.

–         Ами и това не е.

–         Ставаш досадна. Нарочно ли не си признаваш, какъв е проблемът?

–         Преувеличаваш вече. Просто ме дразни, но не ми се занимава с лекари. Ще се наложи да отделя време, а сега просто не искам. Човек трябва да сe грижи за фобиите от време на време.