Екскурзия до и на о. Тасос – продължение IV и край

Гледката е невероятна!

 

На другия ден, след добра закуска, тръгнахме дружно да разгледаме Лименас – главния град.  Слязохме от колите и сякаш се озовахме на улицата в някое българско морско градче – чуваше се българска реч, търговците бяха наизнесли почти същите стоки като у нас, на същите сергии и щендери. Балканска работа!  Не ми хареса, а и другите не останаха впечатлени. За това тръгнахме по крайбрежната алея, пък сувенирите оставихме за после.

Както се изрази детето, хората си бяха паркирали лодките и моторниците, но за моя изненада, водата край тях беше чиста и бистра – една торбичка или пластмасова чашка не видях, само рибки се стрелкаха му тях.  Лека полека приближавахме центъра и се чудехме какво да разгледаме от историческите точки –   щеше ни се разгилдисването ни да е по-целево. Минахме край едно заведение за гирос – гръцкия дюнер и продавача-готвач весело ни заподканя – Ела, ела! Ама никой от нас не беше гладен  и артистичния търговски подход остана без отклик. Язък. Изведнъж  вляво от нас, сякаш някой разбута къщите, сергийките и павилионите и се откри площада. Казано автентично – агората. Сами по себе си останките бяха разхвърляни и не толкова интересни (аууу, какво пренебрежение към историята).  Встрани, обаче, имаше една ръждива табела с изрисувана и описана схема на всички сгради, колонади – каквито са били. Еййй, като се зачетох, направо влязох във филм. Само си представих, че на каменната плоча, върху която се бях изстъпанила понастоящем, са стъпвали още преди новата ера – настръхнах, вервайте ми.  После тръгнахме към амфитеатъра. Докато се чудих защо е направен толкова нависоко, по-образован член на групата ме светна, че така било по принцип в древна Елада. Докато катерехме стръмната улица, минахме покрай нещо като забравен отдавна изкоп. Е, не бе толкова затревнен, а  и имаше руини в него. При по- внимателен оглед, на мрежата забелязах табела – светилище на Дионис било, никакъв изкоп. После се сетих, че в някой от сайтовете за Тасос, бях чела за тази забележителност и се изумих. В Гърция не си оставяха и най-дребното магаренце в калта – няма антично местенце пропуснато за туристите. Едното от нашите момичета чак се разсърди, че го е пропуснала, ама с тоя малък мащаб… Малък се оказа и амфитеатъра, но определено си заслужаваше посещението.  Първо усилието, което си направил, за да се изкачиш, второ – самата пътека и входа на театъра сякаш те водят вътре в природата, в хълма – почувствах се уютно (по принцип се плаша от високото и от надвиснали скали, но само малко), трето – гледката, която, слава Богу,  запаметихме в хубава снимка, четвърто – пак онова усещане за допира с Античността.  Невероятно, как едно не толкова възвеличано място, може да ти донесе такива трепети. Забелязала съм, че по-известните туристически забележителности (поне посетените от мен)  въздействат, но не така откровено.  Местните се стараеха да поддържат атмосферата – ниски, с изчистени линии сгради, бяло варосани къщи (даже и уличната настилка тук-там).   

Настоящето ни застигна в една пекарна, където сред хляба и сладките имаше достатъчно шоколадови яйца и вафли, за да може децета да си получат обичайните радости, наред с възрастните, разбира се. Парче хляб след разходка има най-вкусния вкус.  Вече нямахме оправдание да пропуснем и търговския въпрос. Подправките, узото и зехтина имаха твърде напудрен вид, аз исках нещо по-истинско и ги пропуснах. Задължителното магнитче за хладилника беше избрано измежду най-кичозните, с форма на острова, детето и то  си посочи  нещичко. Мама искаше да  си купи чехли от естествена кожа с античен дизайн. Няма смисъл да се отделяме от туристопотока, я. Влязох в един магазин – мерих, гледах, накрая пипнах заветния чифт. Търговецът самоуверено ме осведоми: Ханд мейд. Вери стронг. Вери, вери, ама на другия ден успях да ги поразлепя .  Да ни е жив и здрав кварталния обущар. За сметка на това, на тати купихме най-бялата, памучна, гръцка риза.  Но успеха на тоя алъшвериш оценихме малко по-късно. 

Прибрахме се в хотела, за да се реорганизираме за самостоятелни забави. Пътьом поразгледахме и няколко градини с бунгала. Имаше доста български автомобили – някои с ремаркета за лодки, други без. Къщичките бяха разположени в градини или дворове, изглеждаха така сякаш отиваш на гости на леля си на село (да речем). Бунгалата са предпочитани предимно от хората, които искат да ходят на риболов – място има повечко, свобода на движението също.  Около целия остров има места, където запалените по темата могат да си ловуват на воля – Пиргос Кейп, Бабурас Кейп  (Ставрос), Салоникос Кейп, Скала Марион, Пачис Кейп  –  за подводен риболов, а за обикновен с лодка, по-запознати посочваха крайбрежието от Алики до Скала Марион.  

Паркингът за лодки

 

Поглед към Материка

 

Лименас, Агората

 

Част от пристанището

 

Водата край акостиралите лодки

 

Малко по-мътна, но с повече риби

 

 

Качихме се на колата и тръгнахме без определена цел, мислехме евентуално да стигнем до някое градче – Лименария, например. Крайбрежният път беше изключително красив. Напомняше ми на френски филм. Както на континента, така и на острова край шосето стояха в тихо поклонение малки параклисчета. Спряхме край едно такова – на Свети Рафаел, мисля.  Вътре светеше нещо като кандилце, имаше картичка с образа на светеца и чинийка с монетки. Тутакси ми лъхна на тамян, свещи, пост и молитва. Твърде набожно.  Чак нередно ми се струваше в земя на амфитеатри и Дионис да бъдат така прилежно подредени църкви и светци.  Но ми беше така любопитно да разгледам някоя света обител, да видя каква е  тая ревностна набожност, че тръгнахме навътре към планинското сърце на острова, да търсим напосоки манастир.  Лежерната атмосфера на крайбрежието постепенно се смени с отрудени домашни зеленчукови градини, дворове с домати и пипер, а те естествено се преляха в организирани маслинени градини.  Селца, по-скоро махали си стояха сред баирите, но и там застиналия живот беше застигнат от бързейте на туризма – вили и къщи за гости, малки ресторантчета имаше навсякъде. След  един завой су нас се изправи строеж, увенчан с българска табела – купете си апартамент!  Чак хлъцнах, толкова невероятно ми се видя, червена точка за бг бизнеса.  До този момент си мислех, че нашенеца- турист, надали е фактор за успех, но ето ти опровержение.   Шосето се виеше нагоре, все по-тясно, накрая мина в чакълена алея. Спряхме и се наложи да се разберем с един местен, колко има до манастира по пътя. Почти телепатично, на смес от сума ти езици, разбрахме, че има около 5 км.  Слънцето напичаше, ние бяхме с малко дете и стръмния път мигом ни изпари ентусиазма. До тук с проучването на религиите.  Върнахме се на панорамния път и продължихме към   Лименария.  Курортното градче беше малко, стръмни улички и магазинчета за сувенири.  И там се чуваше българска реч. Седнахме да пийнем кафе. Пристигна сервитьорката  и заразпитва на гръцки, какво, аджеба, ще си поръчваме. Мъжът ми се усмихна на гръцки и я помоли да проговори на английски. Момичето ни се извини мународно и сподели, че ни е помислила за местни. Ето го успеха на гръцката риза.  Гръцкото кафе, беше досущ като турското – сварено и поднесено в джезве, сервирано с чаша вода.  Какво удоволствие – слънчев, мързелив, топъл следобед.  Времето ни беше ограничено, така че се наложи да тръгнем обратно към хотела.  Имахме план да минем през някоя рафинерия, да си купим зехтин. За наш късмет, хората си почиваха в неделя. Хубавото беше, че рецепционистката в  хотела ни беше запозната с подобни тежки проблеми и ни предложи да си купим от зехтина на собственика на хотела, който пък имаше и маслинени насаждения някъде си. Това беше най-хубавия зехтин, който бях пробвала до сега. Ако отидем пак до там, то една от причините ще бъдат поне няколко тенекии.

На другия ден помирисахме като за последно розмарина и тръгнахме към ферибота за Кавала. Времето пак беше мрачно и люшкането на ферибота разстрои децата. Тъкмо и на мен да ми стане лошо, когато града се разстла пред кораба. Сякаш нарисувани ву планината белите къщи и сгради се разсипаха на шарени части, украсени тук-там с палми, щом ферито приближи пристанището. На високото стоеше крепост и из града се виеше акведукт. Впечатлението от Кавала ставаше смесено – морско, южно, старинно. Естествено, щом навлязохме в улиците, съвременността ни се изсмя в лицето. Твърде силно трябва да ни е полюшкало морето.  Групата се раздели на две – едната част тръгна да търси шопинг из търговската част, а другата се натоварихме в едната кола и се запътихме към Джъмбо – огромния магазин за играчки и детски стоки. Направо изпитвах нетърпение, представях си как цялото изобилие ще разтърси синчето и как превъзбудено ще припка.  Чак и аз потропвах с крака.  Мястото напълно оправда очакванията ни и хлапакът излезе от двучасовия тур предоволен. Струваше си да се откажем от градската обиколка, само заради усмивката на разбойника – умилих се.

Няколко часа по-късно бяхме на вечеря у дома, отпуснати  от спокойната почивка.  

Панорамният крайбрежен път

 

Поглед от терасата на хотел Лулудис (Louloudis)

 

И малко светлини на острова

 

На тръгване от Тасос

 

Панорама на Кавала

 

Кавала по-отблизо

Екскурзия до и на о. Тасос – II; III

Тази гледка се разкрива от пейките на малкия амфитеатър над града

Когато стигнахме острова, времето се пооправи – малко слънчице,  зелените гори, от които лъхаше хлад. Ферито акостира в Лименас. Отне ми половин ден докато разбера, че града се именува и Тасос – като острова. Там е главното пристанище, сиреч най-голямото.  По най-бързия начин се натоварихме на колите и слязохме на твърда земя. Тръгнахме да си търсим хотела – пътувахме по панорамния път (то няма друг). Красота, като картичка. За жалост нямам снимки, бързахме да се разпънем от свитата поза и ни се щеше спокойно да се поразтъпчем. Но гледките, ооо, гледките! Синьо-зелена вода, красиви извивки на заливчетата, малки, уютни плажчета със светъл пясък.  И всичкото това поръбено с тъмнозелени гори. Цветовете искряха на ярката слънчева светлина. На друго място не би имало Елада – тези острови, континенталната част, макар и една идея по-топли от нашите земи, и никое друго кътче не би могло да роди гръцките трагедии и философия. Идеше ми да заредя строфи за розовопръсти богини и слънцелики богове.  Българската красота е по-различна.  В полите на планината, сред маслинени дръвчета имаше малки селца, махали, вили, къщи, бунгала, хотели. Но нито една от сградите, които видяхме не бе по-висока от 3-4 етажа. Самата архитектура притежаваше лекота и въздушност, съвсем в унисон с пейзажа.  Нашия хотел беше стъпаловиден, синьо око на басейн приблясваше в единия му край. В задната част, умело скрита зад високи храсти имаше пречиствателна станция.  И тишина, спокойствие. Край хотела бяха посадени толкова много храсти розмарин, че уханието, гъсто и наситено, можеше да се улови с ръка.  Тук-там имаше  ароматни рози и много маслинени дървета. Декари от градини, стари възлести дървета.  Сред тях се гушеха красиви вили. Е, сред част от градините, стопаните се бяха обърнали към селския бит, защото свободно си развъждаха кокошки, пуйки, някоя и друга козичка – мила, натурална свобода.  Всред цялата тая красота не срещнахме нито еднин самостоятелен ресторант, или каквото и да е заведение, ако не броим хотелите.  Ако имаше някоя таверна, то тя бе добре скрита.  Искаше се малко по-сериозен оглед.  

 Хвърлихме чантите по стаите, сменихме чорапите и тръгнахме на опознавателен тур.

Пуйки в маслинени градини

 

Самото Бяло море, поглед интимен

 

Всъщност да си кажем, целта на опознавателния тур беше да намерим място, където да седнем, да хапнем и пийнем – дето се казва – с душа и небце да вкусим Тасос.  Хотелът, както казах, беше сред маслинени градини, наблизо имаше бунгала (за тях след малко), частни вили.  Най-близкото населено място беше на няколко километра. Всъщност цялата крайбрежна част на острова беше застроена – сградите следваха една след друга, без да си пречат, сред природата, сякаш са си порасли там заедно с дърветата. Тук-там имаше селца или градчета, преливаха се плавно в планината и морето. На пръв поглед не си личеше да има някакво еко-противоречие, въпреки силно туристическата цел на мястото.  Та, вървяхме си ние покрай дворове и маслини, без да видим много хора – през септември свършва сезона.  Казахме здрасти на няколко кокошки, две-три пуйки и стигнахме Бялото море.  На малкия плаж имаше и едно малко кейче, колкото да се съберат  десетина човека. Близо до него съвсем безметежно се рееха морски таралежи, предполагам и риби им гостуваха, но пред нас ги досрамя. Локализирахме една таверничка, но ни се видя малко изолирана, а ние бяхме твърде въодушевени от всичко и ни се щеше нещо по-веселко, по-шумничко. Като походихме още малко в обратна посока, видяхме друго гостоприемно местенце.  За да улеснят и себе си, и туристите, хората бяха изнесли един попютър, върху който имаше меню. Илюстрирано, с ценоразпис – нямаше нужда да се чудим дали ако питаме калмарис  не, ще сме уцелили гръцкия превод. Между другото  да на гръцки се превежда ето така: не. Съвсем успокоени – видяхме наснимани калмари в майсторски пози –  влязохме в двора, под асмите, избрахме си маса и се задълбочихме в менюто. Като ни чу, че се пънем на английски, ама сме си чисти българи, келнера побягна към вътрешността на къщата. След малко от там дойде един спокоен човек, който ни поздрави с чисто и ясно „Добър вечер” . Направо се почувствахме като едни англичани – където и да отидем, ни заговаряха на роден език.  Добре, че Балканите са малки, иначе света щеше да е наш.  Обясни кое какво е, даде някой и друг съвет и се прибра. Опънахме една маса и напоръчвахме. Понеже бях проверила кои са местните специалитети, моментално си заръчах рицина – местно бяло вино, с билки. Има малко по-особен вкус, подобно на нашия пелин, но само прилича, вкуса е друг. Билковия привкус не се нрави на всеки,  половината, които си поръчаха такова питие, не останаха доволни. Удобно беше, че се продаваше на бутилчици от 0.5 литра.  За жалост, риба не си харесах, но отдадох дължимото на цациките – пълнени патладжани, с бешамелов сос, леко запечени със сирене отгоре – вълшебно.  Невероятно добра комбинация с виното – топлото и плътно ястие сгря тялото (щото беше захладняло край морето), а виното стопли духа. Мъжете, естествено, получиха по 0.2 литрови бутилчици узо, салатки с морски дарове, калмари. И тръгна една приказка – цялата умора от пътя отмина,  асмите грейнаха меко от светлина  (включиха осветление в двора, не бяхме пияни)   – почти в рая влязохме.   Като отмина анасоновата еуфория, съпружието си поръча и гръцка мусака. Е, няма да ви казвам колко тона литература изчетох докато намерих най-близката (според мен) рецепта. Това отне време и  1 година по-късно триумфално я сервирах на масата.  Макар, нашия съветник да сподели, че жена му много пъти я приготвяла в България, дори с донесени от Гърция зехтини, патладжани и прочее, не бил същия вкуса. За нас, обаче,  си беше наред. Не, че съм перфектната готвачка, просто успях да си припомня усещането.  Всъщност, за да можеш наистина да се потопиш в някое място, най-доброто  е, да се отделиш от туристическия поток – дали на друго място, дали по друго време. Емоцията е по-пълна, а спомените по-дълготрайни.   

След такова отпускане едва долазихме до хотела.

Следва продължение…

 

бистро, бистро

Екскурзия до и на о. Тасос

картата е от kalini.com

 

Тази гледка се разкрива от пейките на малкия амфитеатър над Лименас

 

Тръгнахме за Тасос рано една сутрин, в края на септември. Бяхме облечени, стегнати чанти, тръпнещи готови – в 7.00 щеше да мине едната кола да ни вземе. Другата кола щеше да бъде в нисък старт на една бензиностанция.  Цялата тази сутрешна история, лекия сумрак ми напомняше безгрижното детство, когато тръгвахме на море и нашите ни сваляха, носейки ни на ръце,  в натоварената кола.

Някак  в предварителната суматоха, изпуснах момента и не можах да си събера картинка, не си представях пейзажи, език, нищо направо. Отивахме в близка страна, така позната и все пак чужда.  Тъй като с нас щеше да пътува и детето, трябваше да му направим паспорт.  Снимане, документи, двама родители, това гише, онзи служител…чакахме търпеливо да получим легитимацията, а детето беше разтревожено единствено от въпроса дали ще го харесат достатъчно на снимката, за да го пуснат в Гърция. И другия, особено важен въпрос – на хотел ли ще спим.

Дойде денят и часът  Х, слязохме на бензиностанцията – вода, списания, закусчица. Беше толкова ранно-есенно, че чак жал да ти стане. Продавачът сънен, машината за кафе пукаше и проскърцваше, половината лампи не светеха – сумрак и леко хладно.  Някой от нас бяха посъбудени от идеята да се пропътуват 500те километра до острова. Аз упорито се мъчех да си представя какви пейзажи ще видим – до там и обратно.   Тръгнахме бързешката, улавяше се желанието да прескочим пътуването в Българско и да зяпаме любопитно през прозорците докато стигнем крайната цел у Съседско.  Дали ранния час, дали късното лято, не знам кое беше причината, но нивите, гората, селата изглеждаха  жално, някак  изсушено. Липсваха ми ярък цвят и пек.  

Първа спирка. 9.00, на децата им стана лошо. Шофьорът водач на кратката колона обещава незначителни километри до границата.  След  принудителната почивка с нови сили посрещаме останалите завои и дружно въздъхнахме щом видяхме Любимец (чудесно си пасва това име). Поне в нашата кола, а предполагам и в авангарда на частта.  Ето я границата. Любопитно оглеждаме пункта, така спокоен, без опашки – ето ти полза от Евросъюза. Да видим паспортите, ясно. Къде е детето, вие сте бащата, майката – аа до него седнала. Приятен път. В гръцко същото само, дето един чичо грък погледна строго детските документи, погледна чавето и измърмори нещо в стил Приятен път. Айдеее, Гърция. Хубава магистрала, няма дупки. Слънцето светна и тутакси ни стана по-весело.  Край нас минават голи полета, ааа гледай гръцки магазин Нисан. А, и Тойота, Фиат, бе ние на автопазар ли сме тръгнали?  Няма много села или градове. Тук-там, далече от аутобана. Поглеждаш и виждаш каменлива почва, чак твърдо ми стана на седалката. Тия дръвчета със странни тесни, бледозелени листа трябва да са маслини. Дааа.  Докато навлизахме все по-дълбоко в Гърция установих, че хората там са твърде набожни. Кажи-речи на всеки 50 метра, край асфалта си стои нещо като мини параклисче. Не знам как се казва, но се продават наред с градинските грънци и гъски (му другото гърците явно много харесват патици и гъски да им стърчат по дворовете и градините – всеки втори си  беше  инсталирал по некое пернато у личното владение ). В началото си мислехме, че тези малки олтарчета са за памет на катастрофирали или загинали, но по проста аритметика половин Гърция трябваше да се е изпотрепала баш на тоя път. Имаше нещо друго. В последствие, като прегледахме нещата по-отблизо, видяхме, че са в чест на различни светци.  Друг факт по темата:  във всяко населено място, което видяхме докато пътувахме, имаше църква. Големи, високи постройки,  с добре поддържани мазилка и дограми, прясно варосани, натъкмени като юбилейни парички.  

Докато пътувахме и си обръщахме внимание ту на едни, ту на други подробности (за първи път видях на живо памучни ниви), колата отпред взе да забавя ход и спря. С удоволствие се поразтъпкахме, въпреки силния вятър.  Оказа се, че има повреда и се налагаше да спрем на някоя бензиностанция, където да се купи нещо техническо, за да може нашия дипломиран инженер да направи малко ремонтче.  Намерихме подходящо място и ето ти късмет. В съседната постройка имаше нещо като туристически обект за обществено хранене. На край града, в постройка с тежък складови дизайн, хората бяха разположили най-апетитните витрини. 

Бях попаднала в рая на сладкарниците. Малко невзрачна, но имаше тави с баклави, тулумбички, бадемови бели сладки, шоколадови бисквитки, карамелено-бадемони чудеса, кутии локум, шоколади, кокосови топчета, най-различни дребни и едри сладки… Имаше една огромна машина за кафе – месингови лъскави тръби, ухание на кафе. Може би бяхме тръгнали много рано и бяхме пътували твърде дълго.

Докато си изпием кафето, ремонта беше направен и можехме да тръгнем.  Естествено, за да излезем на магистралата ни трябваше правилния вход, а ние влязохме в едно разклонение, което съвсем категорично ни отведе до турско-гръцката граница. Минахме само 30-40 км повече (и то ако не се лъжа за числото).  Лека-полека приближавахме крайбрежието – маслините изчезваха и вече окото се радваше на невероятни палми. През целия път, а после и на самия остров, виждахме бели, варосани къщи на два етажа, с парапети от ковано желязо, с много саксии с мушкато или просто с нещо зелено.  Ако не бяха бели, къщите бяха боядисани в светли пастелни тонове, но и в двата случая изглеждаха грациозни, леки, летни. В градините или дворчетата, обичайно имаше някоя глинена патица (или гъска, а от време на време и лебед), застинала в небрежна поза. Целия пейзаж внушаваше безгрижието на почивка, ама съвсем тактично, лежерно – просто да се отпуснеш и да не се тревожиш. Умееха ги нещата съседите.  А палмите, о палмите – предизвикателство за всяка средностатистическа любителка на саксийни и градински чудеса. Бяха уж същите, като онези в дървените качета, които украсяваха морските градове у нас, но с двойно дебели стъбла, високи над човешки бой и растяха направо от земята. Все се оглеждах за скрити каци, но не, нямаше.

Т.е. бяхме в Керамоти, едното от двете места, където можеше да се хване ферибот към Зеления остров. 

Защо точно зелен, щеше да ни стане ясно точно след 30 до 40 минути.  Едно мъничко градче, на края на сезона, малко тъжно, носталгично. Но пък имаше палми. Намерихме лесно фериботното пристанище – имаше си табелки. Като стигнахме мястото, леко приръмяваше, облачното време леко наскърби очакването ни за Бяло море и неговите плажове. 

Ако не броим една двучасова морска разходка в детството ми, за първи път щях да се кача на ферибот и то морски. Зачудих се дали ще ми прилошее. Но понеже предварително бях посъбрала интересно инфо за пътешествието (в училище от време на време ми викаха зубър, но мисля, то си ми е от зодията), та взех да се разсейвам с лакомите чайки или май бяха гларуси.  Най-нахално си просеха бисквитки, хляб – к”вот”  дадеш.  Намерих си една пейчица на палубата и се разположих се  по посока на движението – баба ми сядаше във влака така – е, пак ми се позамая главата.  Явно, аз по море мога да пътувам единствено на големи, луксозни лайнери, дето не помръдват от вълните.  Ако може някое круизче към по-южните морета.  Но сега сме тръгнали за Тасос.  В древна Елада, Тасос тръгнал да търси отвлечената си от Зевс сестра – Европи, приютил се на малкия остров и за благодарност му дал името си.

 

Като за добре дошли, морето беше кротко като езерце

 

Лодки шетат непрекъснато - като градски автобуси

 

Поглед към континента

 

Морските птици се трудят съвестно, за да си изкарат прехраната

 

 Понеже бяхме в чужбина, си мислех, че  народа около нас едва ли разбира български. Докато се възхищавах на чайките (или гларусите) ми стана ясно, че едва ли има и половин грък на палубата. Предимно софиянци (дестинацията е отлична, погледнато откъм София – близко, евтино, различно и приятно),  всички си бяхме нашенци. Направо се разочаровах,  не беше честно да ми отнемат чужбинското усещане.

 

Зелени гори са покрили острова, дърветата сякаш завземат мястото и къщите скоро ще почнат да падат в морето.

 

Следва продължение…