Постепенно ежедневието ни увлича и ние, в частност аз лично, започваме да отлагаме малките и уж маловажни моменти за по-късно. Отлагаме и други и по-големи събития, желания, за да стигнем до един бърз, насечен ритъм. Започваме да използваме думи като динамичен, стрес, много, никакво…
Налага се да слезем от тази бягаща пътека, защото забравяме как мирише току-що набрания магданоз, как се чисти прясна риба, как се намира уютно кътче за почивка, как да разпознаваме своите нужди и тези на семейство и приятели. И още твърде много как.
Искам си обратно всичко, което съм отложила, искам да не пропусна и момент в колебание.
Ева е скъсала Ябълката, а аз ще изям всяко едно хрупкаво парченце, което ми се полага. С радост.
Hrupkavo's Weblog 