източник: интернет
Аз съм една от най-упоритите жени, които познавам. Вече две години упорито се занимавам с плуване. Започвам всеки понеделник – обмислям много внимателно банския, хавлията, чехлите. След което се занимавам с шампоана, душ-гела и лосиона за тяло. Бях перфектна и подготвена за бленувания час в близкия до дома ми басейн. Всяка събота се събуждах с доволното чувство, че днес! Е деня. Все пак през седмицата съм на работа, после детето на балет, другото с домашно, вечерята…В неделя – подготовка за училище, дрехи, седмични менюта…Съботата беше идеален ден. Но, само една събота – имам нужда да се видя с приятелки, кафе, малко шопинг – денят преминаваше главоломно, като влак.
Очевидно, плуването е тежко. Колко усилия полагам и в крайна сметка – малкото камъче обръща колата.
Все пак, айде помислете – голяма суетня – обличане, събличане, мокри коси, мирис на хлор…
Необходимо ми беше нещо друго.
В такъв един момент, съдбата ми даде знак – с деликатността на селска стрина, започна да ме обсипва с намеци за танго. То не би плакати по улиците, не би обяви във фейса, не би участия в културно-масовата дейност на общината… И като се сетя, че е един от любимите ми музикални стилове… Обожавам танго. Цигулката – в елегантна дъга, те подхваща за лакътя, описва невероятна парабола на дансинга, привежда те ниско, а сърцето ти бие, бие – ще отлети. Невероятно. Пускам си Gotan project и мигновено се изправям – стягам глезен, бедро, задник, изпъвам раменете и се обръщам към мъжа ми. Той би танцувал танго само под смъртна заплаха, но и това е спорно. Въобще – нищо не ми пречеше да ходя на уроци.
Но, тангото се оказа нещо съвсем различно, а цялата одисея е предмет на друг разказ. Понастоящем, оказах се, без никакво занимание, което да ме превърне в морска нимфа към м. юни, т. г. (2014 г. – бел. Авт.) . Страдах неимоверно. И бях много спокойна, защото – какво мога да направя? Няма да ходя на фитнес, я!
Един ден, случайно докопвам едно Анне по телефона. Шансът да отговори на позвъняването ми е 1:34, защото има поне тридесет и четири места, на които си зарязва телефона. Всъщност, може и тя да ми е звъннала. Та както си говорехме, взе че поривисто спомена Belly Dance и уроци. Тя, Аннето, е като дете в сладкарница – възторгната и щастлива и така ти вмъква своя ентусиазъм, че на теб не ти остава нищо друго, освен смеейки се да я последваш.
В случая тя спомена нещо, което ми обърна настроението. Думичките бели денс се връщаха в предния ми мозъчен лоб (или където е речевия център, примерно) непрекъснато, ден след ден. И неусетно желанието ми да отида на уроци по ориенталски танци надмина нейното.
В ума си вече бях страхотно гъвкава, без корем, с по-фин ханш, стегнат крак и се носех по улиците плавна като фрегата. Не е ли прекрасно?
Дойде уреченият ден и аз пременена, нагласена, с клин и тениска в чантата, плюс едни чорапки – леко, леко, та право в залата. Катеря едни стълби, а отгоре звучи такъв ориенталски валс, че нямах думи. Влизам , гледам три момичета, вече готови – подготвят се. И трите – като рисувани от Ел Греко – източени и слаби, такива едни. А мен Рубенс ме живописвал. Преглътнах мъжката и влязох. Ел Греко, значи. Преподавателката ми се усмихна мило, показа ми къде да се преоблека и след три минути – наредих се и аз пред огледалата. Огледах се, хм. Не чак Рубенс. Може би Реноар или по-точно – Моне. Чувствах се забележително по-добре. Предложиха ми да си вържа шал на ханша. Не за друго, по-скоро, за да усещам нещата, улеснявал постигането на танцовите движения. Вързах си един, после го смених, с нещо доста дрънчащо. Чудесен ефект имаше – чуваше се всяко помръдване от кръста надолу. В крайна сметка – като си в Рим, прави като папата.
И се започнааа. Стъпка, врътка – изправи гърба, по-рязко, удари надолу с ханша. Не махай така с тия ръце, не мажеш латекс – грациозно трябва. Изправи брадичката, със самочувствие. Изправи тоя гръб. Стараех се сърцераздирателно. Отбелязах си да попитам родителите си, дали някой в рода не е страдал от камилска болест и дали не е наследствено, оглеждайки стойката си.
Половин час по-късно, успявах да направя едно-две от всеки десет повторения на необходимите движения. Имах усещането, че съм била завита на топ и съм престояла едно 5-6 години на рафта в склада. Преподавателката непрекъснато ме уверяваше, че ще успея още следващия път. Толкова внимателно ми се усмихваше и коригираше, че започвах да ставам по-смела.
Не усещах времето. Врътках се щастливо. Следващ час в залата беше по танго. И докато си дрънчах с шала около ханша, гледах внимателно как добре се справят останалите момичета, вратата на залата почна да се отваря-затваря. Пристигаха тангеросите. А ние имахме още време. Трябваше да повторим съчетание от два ханша, долно шими-шими, извивка, горно шими-шими и завъртане по часовниковата стрелка с грация. Хората пристигаха. Шими-шимито ми стана само шими. Извивката се превърна в преместване. Хапех си устните и се въртях обратно на часовниковата стрелка, грациозна като крава-медалист от ТКЗС-то. И как дрънчааааааах. Тангото, другата моя любов. И ориенталските танци. Преподавателката ми много се опитваше да ме успокои. Ей, свърши този час.
Като си тръгвах, дори не се преоблякох – натъпках роклята в чантата, палтото върху клина и се обърнах към вратата. И видях – всичките тангероси, повечето начинаещи, подредени като на партийно събрание, смутено гушнали лакти, преместваха тежестта си от крак на крак. Ха, рекох си, другата сряда пак ще се засечем!
Hrupkavo's Weblog 